Jump to content


Photo

2. „ЗЛАТНАТА КЛОНКА“. ЕМПИРИК И МИСТИК


  • Please log in to reply
4 replies to this topic

#1 Ани

Ани

    Advanced Member

  • Administrators
  • 267 posts
  • Отговорете на въпроса:1864

Posted 11 November 2016 - 10:35 AM

2. „ЗЛАТНАТА КЛОНКА“. ЕМПИРИК И МИСТИК

 

Но ако ти от душа се стремиш и сърцето ти иска
дваж да преплаваш вълните стигийски и дваж да надзърнеш
в черния Тартар, и тебе привлича безумният подвиг,
слушай какво предстои да извършиш. Таи се в гъстака
гъвкава клонка от злато...
свята е тя на подземна Юнона. Обгръща я мракът
на долината, потуля я цялата тази дъбрава.
Никой не може да слезе в утробата на тъмнината,
без преди туй да откъсне оттам златолистата клонка.
..

(Из „Енеида“ на Публий Вергилий Марон1)

 

Емануел Сведенборг въплъщава красноречиво многостранността и просветителския размах на своята епоха, отговаря на нашите представи за личностите, които духът и форматът й са изградили, извисени и разширени на свой ред от техните интелектуални амбиции, прозрения и обсег, за реалната смислова стойност на понятията, ключови тогава - разум, трезва вяра, воля, дълг, полза/принос, и за определящото я познание, основано преди всичко върху солидната основа на опита. Наред с всичко това обаче в търсенията и постиженията на този учен и философ присъства дълбока религиозност, съчетана със стремеж (свойствен на времето му) към използване на интуицията и сънищата като възможности за задълбочаване и развиване на това познание. Обект на неговите интереси отрано става душата, нейното място и роля в човешкото тяло, значението й за еволюцията на хората, за любовта като двигател и особено важен фактор в техните взаимоотношения, източник на радости и на пречистващо трансформиращи страдания. Подобна проблематика живо е занимавала и други учени, философи като Декарт, Малбранш2, Лайбниц, Волф... Един от последните трудове на Сведенборг (De commercio animoe et corporis3 - „За връзката между душата и тялото“, 1769) е посветен именно на неговите опити да локализира душата и да демонстрира чрез анатомията на човека как Бог действа в него, ръководейки се от идеализъм, който от дадена концепция насочва към представи за най-същностния аспект на битието.

 

Още преди своята, широко коментирана от всички изследователи на живота и делото му, религиозно-екзистенциална криза през 40-те години на XVIII в. той бил впрочем убеден, че душата има божествен произход и природа - въпросът се свеждал до това, къде у човека са разположена и как функционира. За него като че нямало съмнение в това, че нейното седалище и центърът на дейността й е мозъчната кора и по-специално нервните клетки на сивото вещество, което я образува. Сведенборг изложил това свое наблюдение 150 години преди някой друг учен да е стигнал до него, а навлязъл в продължителния си теософски период, обхванал близо три десетилетия през втората половина на неговия живот до смъртта му, с убеждението, че тъкмо душата приема и „овеществява“ вливането на Бог в човека, бидейки един вид съсъд за неговото духовно съдържание и обуславяйки спасителния за хората шанс да преодолеят еднопосочността в мисленето и светоусещането си. Налага я според него един световен ред, основан върху механицизма, на чиито правила обаче и тя е подчинена, както изтъква в свой ръкопис от 1734 г. за взаимодействието й с тялото4. Във всеки случай принцип на душата, твърди той, е активността и тя има качеството да въздейства върху тялото преди всичко със свойството си на аналитичен, философски разум, какъвто представлява. Нищо не може да съществува в една затворена и неделима цялост, без да се отнася към нейните крайни точки или граници, разсъждава Сведенборг и стига до извода, че по сходен начин нищо не може да съществува в микрокосмоса на тялото без корелация с душата. Човек следва да е в състояние да докаже онова, което тъй често му се е струвало, че изпитва, а то е, че има и други истини освен онези, които разкривали тогава микроскопът и логаритмичната линия, да речем. Такава именно истина, фундаментално значима за нас и за света ни, трябва да търсим преди всичко в себе си, в своята собствена anima - една класически християнска мисъл, изразявана по много начини и в различни епохи от философи, теолози, творци, както посочва Ларш Бергквист в своята книга „Тайната на Сведенборг“5. Това обръщане навътре в себе си е описано от Марсел Пруст (1871-1922), припомня той, с достоверност, породена от друго гледище, но не по-малко валидна като асоциативна брънка в схващането на Сведенборг, че физическото начало осигурява ефективен подстъп към тайните на душата: „...Неин ред е да намери истината. Но как? Мъчителна неизвестност ни обзема всеки път, когато мисълта надхвърля сама собствените си граници. Когато умът е не само изследовател, а същевременно и непознатата област, която му предстои да изследва, и когато всичките му познания са съвършено безполезни. Да изследва? Това не е достатъчно: трябва да твори. Изправен е пред нещо, което не съществува, единствено душата е в състояние да го осмисли и после да го осветли.“6

 

Художествената култура изобилства с примери за кодифициране и прилагане - както чрез слово, така с образ и тон, на метода на „превеждане на душата“, според израза на Шарл Бодлер7. Неговата литературна история е дълга и свързана далеч не само с романтизма и символизма, чиито представители боравят с алегории и символи като своеобразни синоними на менталните абстракти, проецирани от тях в пространството на чувствата и въображението, а също с, да речем, Шекспир или с поезията и драматургията на класицизма. Но най-вече с асоциативната универсалност на неоплатонизма, споил възловите етапи в развитието на човечеството в единна и нито ограничена, нито ограничаваща мисловно-естетическа съвкупност, с пренесеното от него през вековете учение за природата, душата и словото като притежатели на скрити смиели и за Вселената като необятна система от знаци, податливи на дешифриране. Оприличават ги на безкраен низ от тайнствени следи в пясъка на преходното, оказало се непреходно в резултат от тяхното разгадаване. В своята книга „Душата в образ. Една главна линия в модерната шведска поезия“ писателят и критик Шел Еспмарк8 (род. в 1930 г.) се спира върху „дръзкото материализиране на душевното, на субтилно вътрешното“ у Огуст Стриндберг например, съумял да придаде „драстична телесна форма на явленията в душевния живот“ както в своята поезия и проза, така и в драматическите си произведения, пресътворявайки на сцената, според английския театровед Мартин Ееяин (1918-2002), на когото авторът се позовава, един дълбоко субективен мир, успореден на обективния, и следователно посредством своята „игрово-сънищна“ техника9 предоставил съвсем нови възможности на театралното изкуство. Такъв метод впрочем е тъждествен на този на аналогията, разгърнат като мултифункционален принцип от Сведенборг в неговото учение за съответствията/кореспонденциите, както вече бе изтъкнато с подробности в част I на тази книга. Известно е голямото влияние на шведския мислител визионер върху видни представители на литературата и изкуството особено в неговата родна страна, сред които се открояват Стриндберг и Екельоф, но Еспмарк търси и намира свидетелства за него у още творци от различни поколения там като Ула Хансон, Вилхелм Екелунд, Пер Лагерквист (1891-1974), Андерш Йостерлинг (1884-1981), Бирьер Шьоберг, Хари Мартинсон, Карл Венберг (1910-1995), Ерик Линдегрен, Тумас Транстрьомер, Йоран Соневи (род. в 1939 г.), Ларш Нурен (род. в 1944 г.)... Те наред с други, споменати в част 1 и по-под-робно в част III, са свързали душевното с физическото тъй, както Сведенборг - божественото с човешкото, отвъдното със земното, универсалното с йндивидуалното. Сякаш наистина е притежавал онази златна клонка от древния мит, „която Еней, подучен от Сибила, откъсва, за да предприеме опасното пътуване в света на мъртвите“10. За важна част от своята мисия, „поверена му свише“, той считал създаването на учение за сферите на духовното и за състоянието на човека след смъртта, които описва с подобаващо мощна фантазия в двата си дневника - сънищния и духовния, като вторият представлява всъщност проект за многотомния му труд „Небесни тайни“. Вече бе засегнат въпросът за алегоричния характер на неговите „достопаметности“, т.е. на извънредно своеобразните му разкази за експедиции в други светове (небесния или този на ангелите, междинния на духовете, ада), в които освен транскосмически платонизъм е налице и типичен синтез на метафизика и натурфилософия, изразен чрез схващането за формите -вътрешни и външни, на материалните тела като репрезентации на духовните в смисъл, че им съответстват, а следователно и ги символизират. За математика геометрията е равнозначна на ред, яснота, разум и съвършенство, но и на ограничения според теософа въпреки изобилието от асоциации и (мета)метафори, които предлага, или възторга от абстрактната й красота, ясно доловим в разказите му за извънземните сфери и присъщ впрочем на неговата епоха*. Още в своя труд „За безкрайното“, един вид подготовка за бъдещия му теологичен корпус, Сведенборг посочва, че душата е безсмъртна, защото всички субстанции водят началото си от законите на геометрията, те пък на свой ред произлизат от безкрайното, което съответно ще рече, че крайното е способно на неспирен напредък към съвършенство, че вечният живот е сам по себе си еволюция, чието движение е спираловидно - т.е. привидно хаотично, сугестивно, жизнено и експресивно11, вплитащо висше и нисше като често срещан мотив в теософията изобщо, но също в мисловното творчество и в науката, а актуален в областите им и днес. В биографичната книга „Сведенборг“ (1983) френският писател, историк и мистик Жан Прийор (род. в 1914 г.)12 посочва, че почти през целия XVIII в. християнството се е намирало в сериозна криза и духовенството, „заразено“ от материализма, било загубило езотеричното познание, предоставяно - като последица от това - на желаещите да си го набавят от многобройни секти и масонски ложи, а в страните с протестантска конфесия деизмът и скептицизмът се допълвали взаимно в отношението към смъртта като реален свършек на живота и към Свещеното писание като набор от текстове с по-скоро митологична стойност и буквално значение. Така Сведенборг е бил сред онези, които трябвало да водят борба на два фронта - срещу материалистите, убедени, че единствено емпиричната и конкретната в своите задачи наука може да разкрие тайните на универсума, и срещу теолозите на официалните църкви, профанирали истинското познание, лишили го реално от духовна вертикала и ощетили хората в тяхното право да се домогнат до него[1]. Но той взел страна и в друг фундаментален спор на времето, подет най-напред от френския писател Шарл Перо (1628-1703) през 1687, т. нар. querelle des andens et des modernes13, защищавайки тезата, че човечеството е осъществило безспорен прогрес от Античността до новите времена, че този процес ще продължава и в следващите столетия, докато опонентите й твърдели обратното - че от Евклид и Аристотел то не е направило почти никаква крачка напред. Сведенборг обаче подлагал на критика хората от своята епоха заради тяхната склонност към външното, прекалено прагматичното, повърхностното, заради формалното придържане към безспорните нравствени ценности, водещо до камуфлиране на истинските добродетели, на честността и честта. В сферата на науката и технологията те отдавна са изпреварили далечните си предшественици от Античността, но в никакъв случай не са по-мъдри от тях, изтъква той в „Организацията на одушевеното царство“ (II, §325), изразявайки все пак оптимистичното становище, че знанията, фактите, натрупани чрез експерименти, тласнатото по-нататък развитие на човешкия гений ще са от полза за бъдещето „относно което ние храним най-светли надежди, защото то ще разполага с материал за мъдрост, тепърва достижима“ (I, §24).

 

* Отличен математик, Сведенборг отдавал особено предпочитание именно на геометрията, която в ранния стадий на своята научна кариера поставя в центъра на интересите си наред с металургията и химията. Вж. за това на с. 90 в Ernst Benz. Emanuel Swedenborg. Visionary savant in the Age o f Reason (2002), книга, посочена в бел. № 58 и другаде в част I. - Б. а.

 

В своя ранен космологичен труд „Основи на естествените неща“ Сведенборг отъждествява мъдростта с желанието за вникване в причините на предметната реалност и за изследване на тайните неща в природата, определя философията като „знанието за механизма на нашия свят...“ (§2). Той не пропуска да подчертае, че „без разума хората биха били само животни и просто организирани форми“, но също и че мъдрият човек издига своите мисли над сетивата, прибавяйки към тях и любовта към Бог, която е култивирал в себе си, защото „истинската философия и незачитането на Бог са две противоположности“ (§38) - убеждение, все по-укрепващо у него през целия му по-нататъшен живот. На посочения тук етап обаче той определя истинския философ като човек, способен да достигне „истинската причина и познанието за невидимите и отдалечени от сетивата неща в механистичния свят, който след това може да разсъждава априорно или изхождайки от първоосновите, от началата на света и явленията му...“ (§35). Но Сведенборговата представа за това, какво е истински философ, се обогатява и прецизира все повече, та от почитател на мъдростта той характеризира мислителя вече с очи, отворени за световете на духа. В „Рационална психология“ от 1742 г.14 например откриваме по-задълбочена и интроспективна дефиниция на философията, назована „анатомия на съзнанието, на ума, чието лечение също е неин предмет на изследване“. Така пред нас се разкрива пътят му от учен космолог към философ с разностранна хуманитарна ерудиция и насоченост, а оттам - към теолог и визионер, едно развитие, обратно на очертаваното от Огюст Конт (1798—1857)15 и позитивистите, пише американският сведенборговед Дан А. Синествед (род. в 1964 г.)16, акцентирайки и върху факта, че именно в трудовете си от втората половина на своя живот и дело Сведенборг възхвалява античните философи за мъдростта, която според него не притежават тези от модерните епохи. Възхвалата му обаче е премерена, рафинирана, отбелязва Синествед: когато отива за пръв път в небесния град Атенеум, той пита за Платон и Аристотел. Ангелът, негов гид там, му обяснява, че те и техните последователи живеят в друга част на небето, „защото школата им се гради върху началата на разума, свързани с интелекта, докато тези тук (Питагор, Сократ и пр.) са интерпретирали изискванията на морала, свързани с живота“. При второто посещение на Сведенборг в Атенеум някои пък питат за Демостен, за Епикур и получават отговора, че Демостен е при Платон, а Епикур „се намира край западната граница (най-отдалеченото от Бог място) и не ще дойде при нас, защото ние правим разграничение между добрите и лошите наклонности...“ (СЛ 182). Това, разбира се, не ще рече, че Платон и Аристотел нямат общо с морала и достойния живот, но ученията им свидетелстват, че са ги занимавали и въпросите на разума заради интелекта, разлика достатъчна, за да определи обособяването им другаде в небесния град...

 

В „За съпружеската любов“ се набляга и върху тезата, че истинската философия, т.е. неподправената любов към мъдростта, е неегоистичното предпочитание към рационално живеене съгласно истините така, че мъдростта да се оформя от понятия, идеи и съвместно съществуване. Ставаме мъдри, когато доброто и истината са начала най-напред на разума и сетне на живота, но истинската мъдрост ни осенява, когато те стават такива най-напред на живота и оттам на разума. Въпреки че гласът на Аристотел звучал хрипливо при разговора им по време на тяхната среща на небето, Сведенборг съобщава, че казаното от него било умно, и възхвалява античния философ за начина му на мислене, обвързан с живота (НТ §4658). Последователите на Аристотел, схоластиците, биват обаче критикувани заради сляпата им привързаност към него и загдето се опитват да подходят към живота с разум, но твърде неестествено, превръщайки философията по-скоро в набор от разсъждения, отколкото в рефлективно битие.

 

„Най-древните хора на нашия свят не признавали друга мъдрост освен тази на живота. Това била мъдростта на онези, които наричали мъдреци. Древните хора, които дошли след най-древните обаче, считали, че мъдрост е само тази на разума, т.е. на онези, които наричали философи. А днес мнозина наричат мъдрост дори знанието - образованите, учените или просто осведомените люде биват наричани мъдри. Следователно мъдростта е пропаднала от своя връх в низината си“ (СЛ 130).

 

Или с други думи, заключава Синествед, мислителите на новите времена отстъпват на античните философи така, както те на свой ред - на най-древните мъдреци, превъзхождали ги не само в изкуството на живота, външен и вътрешен, а също и в отношенията си изобщо (Синествед, 2002: 365, 366).

 

Като цялостен идеен комплекс учението на Сведенборг е всъщност несложно в сърцевината си. Божествената любов, подобно на злото, е у самите хора и вътре в тях е мястото, където следва да се направи съдбоносният избор, да се определи превесът на едно то над другото, противопоставени симетрично, и то по естествен начин, без принуда, защото волята на човека е свободна. И именно в подобен основен възглед се съдържа ключът за разбирането на неговата грандиозна панорама на небесата и адовете17, изпълнена с невероятни подробности - възвишени, смешни, любопитни или абсурдни, но все елементи в една монументална и логично изградена конструкция, тази на мисленето, на херменевтиката му, подчинена на общата доктрина за съответствията/кореспонденциите, сама по себе си свързана с определена гносеология, в която върхова степен на познание е прякото духовно възприятие, назовавано от някои hierognosis18. Според френския религиолог Анри Корбен биографите на Сведенборг нерядко разглеждат делото му като статична съвкупност, без да очертават траекторията на неговото собствено развитие, което предопределя и доста нюанси в опознаването и тълкуването му. Сред онези, които го проследяват в дълбочина и с детайли, е Мартин Лам, класикът на литературознанието в Швеция, чиято книга „Сведенборг. Изследване на неговото развитие като мистик и духовидец“, преиздавана многократно от 1915 г. насам, мнозина и днес считат за едва ли не нормативна. В нея акцентът е поставен върху органичната взаимообусловеност между научната дейност на Сведенборг, неговия специфичен начин на мислене и теософията му - три части на неразривно цяло според Лам. Това впрочем било гледище и на самия Сведенборг. В един от многобройните си разговори с обитатели на небето, цитирани от него, събеседникът му - ангел, изразява мнението, че духовното и природното са неразривно споени: две области, в които Сведенборг работи последователно и с убеждението, че те реципрочно се отразяват. В „За връзката между душата и тялото“ например споменава как на нечий въпрос, защо от философ е станал теолог, отвърнал, че това се случило по същия начин, по който рибарите станали ученици и апостоли на Христос[2], а самият той от най-ранна младост е бил именно „духовен рибар“. Помолен да разясни въпросното словосъчетание, Сведенборг отговорил по начин, характерен за него самия и за времето му:

 

„Какво е „духовен рибар“? Според Словото това означава човек, който улавя и разяснява природни истини, а след това и духовни, по един рационален начин.“19

 

Всъщност, уточнява той в този свой труд, за него винаги е бил ръководен стремежът да поддържа връзката между работата си в областта на естествените науки и своето теософско учение, което не би могло да се разбере без поне някаква представа за идеите, вложени в първата, за процесите й и резултатите от нея.

 

В книгата си „Тайната на Сведенборг“ Ларш Бергквист посочва обосновано, че по-голямата част от съдържащото се в неговите теософски трудове е поднесено, при това разгърнато в голям мащаб, още в първия му magnum opus „Небесни тайни“, издаден най-напред в Лондон, на латински и в осем тома20 през 1749-1756, а на шведски значително по-късно, през 1898-1909. Това е пространно изложение с обстоен коментар на вътрешния, или духовния, смисъл на „Битие“ и „Изход“, първите две книги от Ветхия завет, анализирани и разтълкувани съгласно доктрината за кореспонденциите. Последвалите съчинения с религиозна тематика, немалко на брой, са вариации, обобщения или допълнения на „Небесни тайни“ с изключение на „Усладите на мъдростта за съпружеската любов, последвани от безразсъдството на удоволствията за разпътната любов“21 (1768) - първото произведение на осемдесетгодишния автор, върху чиято корица фигурира името му. Но за да се вникне реално в мисленето на Сведенборг и да се навлезе в неговата специфика и многопластовост, следва да се проумее важността на „Откровението на св. Йоана Богослова“ за цялостното му учение, както и тази на анаморфозата в качеството й на похват при разясняването на последната от новозаветните свещени книги, наричана още Апокалипсис. Анаморфоза ще рече „преобразяване“ и като дял от науката за перспективата е била използвана не само в изобразителното изкуство, но също във философията, теологията и литературата като възможност за изграждане и интерпретация на мисловни схеми и модели, за „оптически чудеса“ в графиката, живописта и фотографията, за овладяване на пространствата в архитектурата... С цел да разкрие взаимоотношенията между част и цяло Сведенборг прибягва до идеята за неправилната, преднамерено деформираната рисунка, която под определен ъгъл или в специално огледало изглежда нормално, а привидно разпръснати, фрагментите на картината, завъртяни пред цилиндрично, конусно или пирамидовидно огледало, се подреждат пропорционално строщю и заемат в нея отреденото им според плана и логиката място. Философът Кристиан Волф посветил на анаморфозата научен трактат, притежаван от Сведенборг, негов почитател, а той без съмнение знаел и за способа, който използвал френският прелат Жак Босюе (1627-1704), за да предупреждава и сплашва богоотстъпниците посредством такъв образ в огледало. Леонардо да Винчи (1452-1519), Микеланджело (1475-1564), Ханс Холбайн Младия (1497/1498-1543), Й. В. Гьоте, М. С. Ешер (1898-1972), Юргис Балтрусайтис (1903-1988) са само някои от най-известните имена на творци, чиито произведения или теоретични изводи получават допълнителни измерения и ефект благодарение на прийома анаморфозиране[2_1], а Сведенборг мислено подреждал човешките души сякаш пред изискваните за използването му огледала. Така подлагал на проверка собствената си убеденост в това, че ако божествената любов ги е изпълвала, те вкупом ще образуват отчетлива и красноречиво иносказателна форма, отразена в цилиндричната им повърхност: лик с чертите на Иисус или на София, божествената мъдрост, аналогия на човешката душа, но и един от женските аспекти на Бог, Христова невяста, или силуета на homo maximus, спиралата на еволюцията - изобщо елемент от духовната реалност, намираща се извън времето и пространството, привични за нас тук (Бергквист, 2001: 66-69). Така и всяка фраза, дума, сричка от библейските новозаветни книги и преди всичко от „Откровението...“ биват обследвани и изпитани посредством сложна система от ментални плоскости и отражения, за да разкрият вътрешния си смисъл, а заедно - истинския характер и съдържание на Библията, предназначението на човека, закодирано в нея, неговите взаимоотношения с Бог, живота след смъртта и шансовете за прераждане. Екзегезата на Сведенборг е още една област, която изисква далеч не само усилия от страна на изследователя, а и адекватни за обекта му равнище и подготовка, но обзорът на неговия живот, дори да е бегъл и по принуда дистанциран, сочи недвусмислено, че личният му свят бил населен не само с църковни отци и философи, а и с практично ориентирани, действени люде, твърде отдалечени от религиозната проблематика, която, както се знае, го е вълнувала, кажи-речи до обсебване, от най-ранно детство. Всъщност освен учен и мислител или потомствен теолог той е и виден представител на своя род във висшите кръгове на шведското общество, удостоен бил с благороднически сан, като в това си качество и вписан хералдически в аналите на „Дома на рицарството“, участвал в работата на риксдага, на съсловния парламент на страната. Притежавал ценни книжа и имал дялов капитал във важни за шведската икономика рудодобивни предприятия, получени в наследство и които умело стопанисвал. Живял в разгара на епохата на свободите, одобрявал наложения в условията й нов курс в развитието на страната, бил родственик, приятел или близък познат с повечето от най-значителните „актьори“ на сцената на тогавашното шведско общество и особено ангажиран с промишленото развитие, с финансовите дейности, с конституционното устройство и с външната политика. Своеобразна проекция на тези негови задължения и изяви, също тъй разностранни, както работата му в полето на науката, откриваме в Diarium, ubi memorantur Experientioe spirituales (intra annos 1745 ad 1765) - „Духовен дневник“ (1745-1765) или „Духовни опитности“22, в чиито няколко книги те са пресъздадени и отразени посредством небесен отклик и трактовка на земните реалности, заблуди и вълнения.

 

Но както е широкообхватно неговото дело, което една определена линия, преминаваща през отделните фази на изграждането му като личност и учен, като мислител и мистик, свързва в органична цялост, така и не са дотам много онези, притежаващи достатъчна ерудираност в толкова и различни области на знанието, за да могат да го изследват и оценят във всички или поне в повечето му аспекти, да анализират обществените интереси и принос на Сведенборг, обглеждайки ги през призмата на неговите научни постижения, философски идеи, духовни дирения и прозрения, на интелектуалната му чувствителност на визионер. Той никога и с нищо не е определял кой има подготовката и компетентността да възприема, препредава и разгръща идеите му, при какви условия, кога и къде или пък кой ги няма, отбелязва американската сведенборговедка Джейн К. Уилямс-Хоган (род. в 1942 г.)23, изтъквайки също, че Сведенборг изобщо не е засвидетелствал желание да организира група от свои последователи, от адепти, нито пък е проявявал грижата да „вмести“ учението си сред магистралните течения на модерната западна мисъл. При все това множат се книгите, които му се посвещават системно през последните два века, писани, издавани и превеждани в доста страни на света - от Швеция, Англия, Германия или Франция до Русия, САЩ, Япония и пр.24, а качеството им в немалко случаи се доближава до това на биографиите не само на Мартин Лам, но и на тези на Инге Юнсон, Ерик Бенц или Ларш Бергквист, еталонни в не едно отношение преди всичко с богатия доказателствен материал за непрекъснатия и динамичен континуитет в идейното развитие на Сведенборг, с аргументирания възглед за неговата научна продукция до 40-те години на XVIII в. като сбор от предпоставки за типологията и топографията на духовния свят и един вид лъч, осветляващ теософските му съчинения като ясно осмислен резултат от емпиричната съсредоточеност на естествоизпитателя и практическата гъвкавост на изобретателя. Житейският път на Сведенборг преминава до голяма степен в синхрон с този на последователен в целите и практиката си учен и мислител до момента, в който, както беше изтъкнато неведнъж дотук, една дълбока и характерна криза го тласка в друга, макар и не неочаквана посока, към срив, предизвикал обрат в съществуването и заниманията му, обстоятелствено документиран в дневник, публикуван едва през 1859 г. и показателно озаглавен „Книга на сънищата“. Записаното в него кулминира в идеята за мисия, не само повеля „свише“, но и абсолютна вътрешна потребност, възникнала и задълбочена от намерението на Сведенборг да намира рационални обяснения за всичко, дори за онова, което сякаш напълно ги изключва, както и да формулира общи закони на базата на своите наблюдения и изводи с помощта на такова свръхлогично и общовалидно средство за изследвания и творчество, за комуникация, притежаващо изразна енергия и математическа прецизност, каквото предоставят аналогиите и кореспонденциите в системата на неговото учение за тях.

 

Така започва третият стадий в живота му, ако си послужим с обозначение, заимствано от Сьорен Киркегор, приложимо в немалка степен и спрямо Емануел Сведенборг. Първият, естетическият, за който датският философ посочва, че е начин на съществуване и отношение към света, а не е определение на действителността или умствена нагласа25, при него се изразява преди всичко в наслада от неограничеността на знанието, в екстаза на овладяването му, в творчески вълнения и търсения, но твърде рано преминава във втория. Това е на свой ред етическият стадий, предполагащ сериозен морален избор, изградил личността му до степен, в която отдаването на другите, на дадена кауза или мисия, равностойно и на голямо удовлетворение, я засенчва, тласка я към особена саможертва, привидно я потиска, консолидирайки всъщност качествата й. Така я подготвя за идния и последен стадий - религиозния, при който истинската победа се реализира чрез страданието, вярата, постигането на вечната истина. За разлика обаче от индивида като първенствуващ принцип, който е в центъра на вниманието на Киркегор, Сведенборг като че нито за миг не е бивал обхващан от „хамлетовското“ колебание или-или26, т.е. от раздвоението между два пътя или житейски алтернативи, а от най-ранна младост е следвал предначертаното му развитие, продължавайки и доразгръщайки идейните линии, към които се придържал баща му Иеспер Сведберг, теолог, поет, епископ, разширявайки обаче до неимоверност границите на онзи мисловен свят, маркирани най-напред от „реформатора на Реформацията“ Иохан Арнд, от Кристиан Скривер (1629-1693), впоследствие от Готфрид Арнолд (1666-1714), а и от Йохан Конрад Дипел (1673-1734), теолог като упоменатите тук, но също лекар и алхимик. Навлизането в него посредством Сведенборговите текстове открива хоризонти, задълбочава представите за техния автор и за епохата, която го е формирала и чиито предели той всъщност обезсмисля, тласкайки ни към нови опитности и духовни приключения, както френският писател Пол Валери (1871-1945), поет, есеист, мислител, споделя в своя предговор към френското издание на биографичната книга за Сведенборг от Мартин Лам:

 

„Започнах да чета, без да допускам, че навлизам в един омагьосан лес, където при всяка крачка изникваха идеи, излитащи неочаквано като птици и където просветваха пътеките на хипотези, чуваха се отгласи, дебнеха психологически засади, погледът съзираше непрестанно перспективи, завоалирани обаче от енигми, а посетителят-интелектуалец се чувства там опиянен от вълнението на приключенията, блазнещо го да се зарее и лута, да загуби следата и пак да я намери. Ала това съвсем не е изгубено време. Обичам лова заради самия лов, а надали има по-интересен такъв от този за мистерията на Сведенборг.“27

 

И думите на Валери, както и оценката на много представители на световния интелектуален елит ни убеждават в правотата на твърдението на Ларш Бергквист, че Сведенборг си остава и до днес един от най-интернационалните шведски писатели и мислители. Книгите му, издавани извън Швеция, почти без изключение са написани на латински език, а третираните в тях теми по правило нямат особена връзка с родната му страна. И все пак не може да се отрече, че за не толкова ограничена публика извън нея името му е едва ли не емблемно шведско и бива отъждествявано, както се изразява Инге Юнсон, с архетипичния швед, мистик с особена, пантеистично оцветена религиозност, „събирателен образ на не-победимостта“ според френския скандинавист Режис Боайе (род. в 1932 г.), а Валери и други автори от различни страни изтъкват особеното, мамещо енигматично звучене, с което то най-напред е събудило интереса им към него. Тази фамилия произлиза всъщност от названието на семейното стопанство Сведен, разположено на няколко километра източно от град Фалун28, и той произхожда от род на собственици и експлоататори на мини, които се ползвали с особени привилегии в Швеция, загдето добивали желязна руда, мед и сребро, открай време насъщни за нейната икономика. Баща му Иеспер Сведберг обаче се отклонил от потомствената традиция, избрал пътя на учението и по него стигнал наистина далеч. Може да се твърди с категоричност, че Емануел Сведенборг е син на един от най-видните и влиятелни шведски духовници от епохата на свободите, приближен до кралския двор и военната власт, професор по теология в Упсала, епископ на Скара29, доминираща личност в могъщата тогава шведска църква, човек силен и независим, но същевременно благ и непокварен, известен със своите религиозни видения, с дарбите си на лечител и с псалмите, които съчинявал. Емануел често си спомнял с носталгия за детството и юношеството в бащиния дом, за сериозността и добропорядъчността, които давали тон в семейните отношения, а в немалка степен и изобщо в тогавашна Швеция, като не прикривал разочарованието си от морала на времето, отредено му за живот в напреднала възраст. Окачествявал го като период на упадък на нравите, на опасно за тях френско влияние, застрашително за целомъдрието и простотата на изконното шведско битие. С първата си съпруга Сара Бем (1666-1696), която починала след дванадесетгодишен брак, Иеспер Сведберг имал девет деца, третото от които бил Емануел, роден в неделя[3] на 29 януари 1688 г., и в името му, означаващо „Бог е с нас“, той вложил надеждата, че този негов син ще се отзове на предопределението за християнска мисия, кодирано по такъв начин (Книга на пророк Исаия, 7:14)30. Майката, която децата му рано загубили, била дъщеря на заможен собственик на мини, асесор31 в Кралския колегиум за минно дело, пост, който самият Сведенборг щял да заеме след време - това била институция, учредена през първата половина на XVII в. за наблюдение, контрол и развой на рудодобива в страната32. Самият Йеспер Сведберг имал превъзходни отношения с Карл XI, а отношението му към монарсите изобщо било повлияно от Библията - суверенът получавал властта си от Бог и я упражнявал по Божия милост, та той нерядко упреквал краля, че нарушава една или друга от десетте Божи заповеди, но не загубил изцяло неговата подкрепа до края на живота му. През 1703 г. станал епископ на Скара, ала при наследника на короната Карл XII, син на Карл XI, в положението настъпила промяна. Разгромът при Полтава и продължителното изгнаничество на територията на Османската империя33 сами по себе си довели до злощастен обрат не само в съдбата на коронования владетел, чиито планове да организира шведско-турски алианс срещу русите означавало според епископа (и не само според него) неестествен и неугоден Богу съюз на християни и неверници. Това била основната идея в една от многобройните книги на Сведберг, издадена през 1711 г., която съдържа и специална молитва, съчинена от него за опрощение на този грях на краля, както и обръщение към него да се завърне колкото е възможно по-скоро в родината си, за да се задоми и създаде поколение. Тези упреци сигурно не допаднали на злополучния монарх, а епископът допълнително си навлякъл гнева му със своето искане, предявено през 1713 г. пред тайната комисия на риксдага, за незабавни мирни преговори с противника. Парламентът, свикан против конституцията и против волята на държания като заложник в Турция Карл XII, бил обаче забранен и разпуснат по лична негова заповед. Тъй че, когато той се завърнал в Швеция през 1715, епископът на Скара не бил сред фаворитите му. Затова пък синът на Йеспер Сведберг подир време впечатлил величеството със своите интелектуални дадености и с енергията, характеризираща го впрочем до края на неговия жизнен път, без съмнение наследена от бащата - пастор, професор, настоятел на катедралата в Упсала, ректор на университета там и епископ, а освен това педагог, преводач на Библията, поет, езиковед, администратор, усърден духовен водач на своето паство в продължение на повече от тридесет години. И при Йеспер Сведберг, и при Емануел Сведенборг34 важен фактор била икономическата независимост, материалната обезпеченост, позволявала им да отпечатват своите произведения, независимо от недоволството на официалната църква, която виждала в тях знаци за дисидентство. „Бих могъл да напълня цяла количка с книгите, които съм написал“35, уверявал бащата, а изключителната продуктивност на сина вече бе изтъкната тук неведнъж. Както посочва Давид Дунер36, Емануел Сведенборг бил на мнение, че се пише прекалено много, че книгите са станали неизброими „подобно на зрънцата в пясъка, на птиците, на рибите в морето“. Но и самият той далеч не винаги бил в състояние да регулира своята плодовитост на автор, преминаваща дори в графомания, отбелязва Дунер, според когото съчиненията му заедно с техните преводи и книгите, посветени на неговия живот и дело, образуват сякаш един внушителен пясъчен риф в океана на знанието.

 

„Поемеш ли надалеч по този риф и хвърлиш поглед наоколо, няма как да не забележиш, че метафорите, т.е. да мислиш за едно, имайки предвид друго, присъстват в голяма степен в интелектуалната дейност на Сведенборг. Книгите са пясък. Светът е машина. Метафорите задвижват нови съждения, подтикват го да си създава представи за неизвестното извън известното... Ранният Сведенборг схващал света като гигантска машина, всичко според него се поддавало на обяснение като геометрия в движение. Ако Сведенборговата машина бъде разглобена на съставните си части, т.е. на пространството, знаците, вълните, сферата, точката, спиралата и безкрайното[4], можем да преценим по-точно как е била конструирана. Едно такова изследване би било равнозначно на опит за проникване в неговия начин на мислене с метафори, ментални образи и други когнитивни способности, но то същевременно би предоставило обобщена картина на Сведенборговата ранна на-турфилософия, от геометрия и метафизика до техника и минно дело. Погледът от такъв ъгъл би хвърлил нова светлина дори и върху езотеричната теология и доктрината за кореспонденциите на духовидеца, т.е. върху това единно цяло, което е метафорична система, основана върху неговите когнитивни предпоставки и опитности“ (Дунер, 2004: 11,12).

 

Метафората за пясъка, продължава Дунер, подобно на много други метафори откриваме навсякъде в историята на идеите, без обаче да стигнем до някакъв неин конкретен източник. Излиза така, сякаш метафорите са вплетени в самия език, в начина на мислене на хората. Те са не само поетична орнаментика, а и органично свойство на цялостното мислене на естествоизпитателя. Но и на творческата нагласа на създателите на религиозна поезия в Швеция (също и в Дания) през XVII в., за което говори например стремежът им да насищат античните прозодични форми и риторични обрати с християнско съдържание и прочувственост. Хакин Спегел (1645-1714) и Йеспер Сведберг се открояват сред тях със силните си индивидуалности и с високите позиции, които заемат в църковната йерархия, както и с активната си работа за удовлетворяване на голямата потребност от книги с псалми, отличителна за времето, но вторият (бащата на Емануел) не бил настроен отрицателно към пиетизма, както първият, изразител на строгото ортодоксално протестантство, и не прикривал елементите на мистика в своята безукорна благочестивост. Това довело до обтягане на отношенията му с немалка част от висшия клир в страната и се стигнало дори до налагане на възбрана върху съставения от него сборник псалми (1694), предназначен за широко разпространение. На немалка част от тях бил автор той самият и всъщност неговите произведения изобщо се приближават по дух и изповеден тон по-скоро до тези на поета Якоб Фрезе, продължително и нелечимо болен, който оставил религиозна лирика, вибрираща от деликатните трептения на една рафинирана чувствителност и от интимно-молитвени интонации.

 

Според сведенборговедите религиозните схващания на Йеспер Сведберг, основани върху виждането за вярата преди всичко като почтеност и действеност, за първостепенното значение на нейната целенасоченост и искреност, пиетистки нюансираната му опозиция срещу прекалено обективистичната и формално произнасяна проповед в духа на ортодоксалното лутеранство от XVII в., убедеността в необходимостта от неразривна и действено практическа връзка между християнството и начина на живот, от неуморното изтъкване на опасността от фалшифицирано тълкуване на библейските постулати, особено на този за изкуплението на човешките грехове от Иисус Христос, което съвсем не би следвало да рече, че получили го даром, човеците могат да живеят небогосъобразно, упованието в наличието на чудеса и на ангели, в сънищата като източник на прозрения и познание, са послужили за устои на Емануел при изграждането на неговото теософско учение наред с влечението към свръхестественото, свойствено и за двамата. По отношение на интерпретациите на Библията схващанията им обаче не съвпадат - бащата, възприел лутеранското виждане за Свещеното писание, смятал, че то се тълкува от само себе си и не бива да се отива отвъд буквалното значение на текстовете му, докато синът, тъкмо обратното, бил безпрекословно убеден в своята задача да достига и разкрива вътрешното, съкровеното значение на Словото, възложена му свише, но и че сам Бог се явява именно на онези, които разбулват смисъла му. А и по темперамент двамата доста се отличават - бащата бил по-жизнерадостен и позитивен, по-екстровертен от сина, на свой ред по-интровертен и сложен като характер. Чудесата от религиозно естество, които ентусиазират и стимулират бащата, са и за сина поводи за екстатични изживявания, но също проблеми, чиято първопричина и решение трябва да се търсят, намират и изясняват. Влиянието на Йеспер Сведберг върху формирането на сина му като личност и теолог е без съмнение определящо и в един от своите сънища, регистрирани през 1748 г. в „Духовни опитности“, доста време след смъртта на епископа, Сведенборг отбелязва следното за дълбоката им близост:

 

„В този сън аз казах, че един син не бива да признава своя баща като безпрекословен авторитет след встъпването си в пълнолетие. Но в процеса на възпитанието му в родителския дом той трябва да го счита за такъв, защото там бащата изпълнява ролята на Бог... Щом обаче синът напусне този дом и започне самостоятелен живот, съзнателен и отговорен, негов баща става Бог. Това рекох в съня си, при което се събудих. И тогава ми се стори, че от небето надолу към мен се протегна объл книжен свитък, който ме достигна. Навит бе около дълги пръчки, свързани с красив плат в разни цветове със светлосиньо помежду им.“37

 

Сведенборг допълва, че ангелите от най-вътрешното небе дават подобни дарове на свои съратници от по-нисш ранг и че многобагрената лента в случая има специална символика и предназначение, че онези, които ги приемат, получават усещания, неизразими с думи. Според Бергквист книжният свитък от съня на Сведенборг буди асоциация с една от ключовите сцени в пета глава на „Откровение на свети Йоана Богослова“, а именно:

 

„И видях в десницата на Оногова, Който седеше на престола, книга, написана отвътре и отвън, запечатана със седем печата. И видях силен Ангел, който викаше с висок глас: кой е достоен да разгърне книгата и да снеме печатите й? И никой не можеше, нито на небето, нито на земята, нито под земята, да разгърне книгата, нито да я гледа. И аз плаках много, че никой не се намери достоен да разгърне и прочете тая книга, нито да я гледа...“38

 

Тази, изпълнена с дълбока емоционалност сцена и нейната притчова иносказателност будят (нерядко изтъквана впрочем) аналогия със замисъла и въздействието на филма „Седмият печат“ (1957) на шведския режисьор и писател Ингмар Бергман (1918-2007), философски алегоричен и медитативен, без съмнение вдъхновен от Сведенборг, чието влияние върху творчеството му той е подчертавал нееднократно39.

 

Numen adest („Бог е тук“)40 - такъв горд надпис поставил Карл Линей над вратата към своя дом в Хамарбю край Упсала и тези Овидиеви слова без съмнение биха подхождали извънредно много и на семейното огнище на професора епископ Йеспер Сведберг изпълнено с религиозна, но не пасивно богоугодна атмосфера. Във всеки случай и според признанията на Сведенборг мистиче-ските състояния, отрано предзнаменували неговата ориентация към (натур)теософия, възниквали още в детството му, когато той започнал да прави и експериментални дихателни упражнения. Временното спиране на дишането е било важно умение както за бъдещия духовидец, така и за мнозина мистици в различни етапи от историята на човечеството, независимо от изповядваната от тях вяра или от религиозната им принадлежност. Ето какво отбелязва по този въпрос шведският поет и есеист Вилхелм Екелунд: „Съвършеното дишане е изцяло метрически акт... Най-прекрасната потребност е тази от правилно дишане. Наистина безценно съкровище ни носи всеки миг, който е в основата си едно напомняне за такава потребност. Правилното дишане осигурява плавна действеност на разума. И така човек получава най-скъпото, което изобщо може да придобие.“41

 

Сведенборг винаги се стремял да упражнява контрол над своята дихателна дейност, твърдял, че от регулирането й зависи концентрацията и качеството на мисленето. Още като дете се упражнявал да задържа дишането си и оттук - да насочва мислите си към най-същественото, да не ги пилее и отслабва. За това свое умение той разказва в духовния си дневник, воден от 1745 до 1765 г., а според някои изследователи то го родее с практикуващите йога и дзен-медитация, които посредством подобни похвати намаляват физическата си активност до възможния минимум, за да разгърнат напълно духовната, да постигнат онова вътрешно дишане, което позволява усещания за/от отвъдното. Така те изпадат в състояния, отвеждащи ги през границите на реалността - към някакво инобитие. С подобна техника, която водела и до транс, откъсващ го от външния свят, озарявайки го в същото време с вътрешна светлина и придавайки бистрота на мисълта му, интензивност на усещанията, непостижими в нормални условия, Сведенборг придобивал интелектуална и психическа форма, много важна впоследствие за специфичната промяна на неговото мислене в посока от механистичната концепция за света към универсалната теософия като мироглед и научна сфера. Свидетелства за това развитие не липсват и по времето, когато младият Сведенборг изглежда изцяло обсебен от механистичния дух на своето време, но идеята за органичната цялост на други светове извън земния го вълнува непрестанно. Целият процес на обучението му, типичен за юношите от подобни семейства, го подготвя всъщност за гигантската задача, която си поставя, след като у него се заражда убеждението, че с доктрината за съответствията/кореспонденциите е намерил ключа към духовния свят. Със средствата и понятийния апарат на естествознанието той се заема да обясни не само видимата, но и невидимата вселена, започвайки от анатомията и физиологията на човека, та да постигне по емпиричен път в „Одушевеното царство“ глъбинно проникване не само в душата и същността й, а и в нейната обвързаност с тялото и статуса й след неговата смърт. Започнатият труд обаче така и не достига поставената цел, защото в хода на работата по него на Сведенборг, както е известно, се явява Бог, от когото той получава указанието да остави чисто природните науки и да се насочи изцяло към дейност и изследвания in spiritualibus[5], т.е. в измеренията на духовното.

 

Показателен е фактът, пише Мартин Лам, че по време на своята криза, така разтърсващо отразена в „Книга на сънищата“, Сведенборг често сънува бащиния дом на Големия площад в Упсала и чува строгия глас на своя родител. Той не споделя религиозния наивитет на баща си, често споменава, по-скоро не без известна завист, отколкото с ирония, онези простодушни християни, които „вярват, но нищо не виждат“, и търси в математиката и механиката разгадка на сътворението и състоянието на света, посвещава се на анатомията, за да открие тайните на душата и да.....



#2 Ани

Ани

    Advanced Member

  • Administrators
  • 267 posts
  • Отговорете на въпроса:1864

Posted 11 November 2016 - 10:38 AM

(стр.241 – 256, ще бъдат добавени допълнително)



#3 Ани

Ани

    Advanced Member

  • Administrators
  • 267 posts
  • Отговорете на въпроса:1864

Posted 11 November 2016 - 10:38 AM

конституция, на които дава израз както в някои свои съчинения, така и в писма, но не пропуска и положителната си оценка за ролята в Швеция на конституцията от 1719 г. след краха на абсолютизма в страната и по-специално за поддържане на умерен баланс между властта на монархическата институция, политическите и икономическите претенции на четирите съсловия и положението на народните маси.

 

Както посочва Ларш Бергквист в своята книга „Тайната на Сведенборг“, принципът на древноримския бог Янус52 би могъл да се приложи към мисленето на Сведенборг от началото на 30-те години на XVIII в. Всъщност самото име на староиталийското божество произлиза от janua, латинската дума за „порта“, внушавайки идеята за вход и изход, както самият Янус е синоним на двуликост, по-скоро обаче в смисъла на двоякост, не и на двуличие. Този образ Сведенборг всъщност използва в своя труд „Основи на естествените неща“ - свръхестественото, отвъдното и реалната действителност на земята са като две лица, две страни на едно и също, посочва той. Но проходът между тях е трудно достъпен, нелек за преминаване и задачата, която авторът си поставя с този опус, е да покаже наедно и изхода, и входа на този пасаж между светове, форми на съществуване, измерения на времето и пространството. През 1730-а той навършва 42 години и продължава да впечатлява със своята изобретателност и жизненост. Работи в колегиума, търси и експериментира, пътува с изследователска цел - този път до Прусия, Саксония, Бохемия, Касел, Брауншвайг, откъдето се завръща през юли на 1734 г., за да участва в насроченото заседание по външната политика на рикс-дага. Но научната проблематика винаги ималa за него приоритет: вълнували го въпросите, които повече или по-малко намираме отразени в „Предварителен труд върху основите на естествените неща“ от 1721 г.: живецът на природата, отношението дух/материя, живот/смърт, Бог и металите. Разсъжденията му по тях изпълват три тома, издадени на латински в Дрезден и Лайпциг. Заглавието „Съчинения по философия и минералогия“, I—III привлича, доказвайки впрочем, че за Сведенборг тези две сфери на науката са свързани, те битували съвместно в съзнанието му, независимо че абстрактната мъдрост и конкретността на земните неща били в перспективата му съвсем различни обекти на интерес и на стремеж към глъбинно навлизане в същината им. В първия том се разглеждат пространно редица идеи на натурфилософията, произтичащи от диалектическите постановки за „единство и съвпадане на противоположностите“, правят се догадки, окачествявани от мнозина като гениални особено в светлината на епохалните завоевания на естествознанието, а тема на другите два са желязото и медта, не само като химически елементи и широко разпространени метали със специфична структура, метеоритна и телурова самородност, залежи, съединения и изобщо всичко известно за тях от древността, но и резултатни европейски способи за тяхното добиване и обработка, използването им за сплави с повишена ковкост и пластичност, процесите на топене и методите за анализ на свойствата им и на резултатите от тяхното модифициране, на качествата на известната още тогава шведска стомана. Именно тези два тома с прагматични по замисъл приложения към тях донесли на Сведенборг известност в доста страни, били преведени във Франция и рецензирани с разбираема добросъвестност от специалисти. Всъщност техният автор се отнася към разгърнатата и подложена на най-подробен разбор проблематика в тях с не по-малко усърдие и плам, отколкото при създаването на своите религиозно-философски текстове, на фантастичните си разкази за тайните на небесата и за духовния свят или за заслужената от мнозина участ в трите ада[6], но и в случая противоречие няма -придържайки се логично към принципа на взаимообвързаността, основа и на доктрината за съответствията/кореспонденциите, той проучва из основи недрата на земята, каталогизира и систематизира своите находки, демонстрирайки многообразието на минералното царство, оттам и на растителното, след това - на животинското, regnum animale, което в превод от латински ще рече и „одушевено“, с внушение за първенстващото значение на човека и в него, но и за останалите.

 

През 1729 г. Сведенборг бива поканен - по препоръка на Пулхем - за член на покровителстваното от краля Societas literaria et scientiarum и отговора, с който приема тази чест, той връчва на секретаря на Дружеството за литература и наука, младия физик и астроном Андерш Селзиус: писмо, съдържащо важни сведения за неговите търсения и цели на изследовател. В него Сведенборг посочва, че подготвяният в продължение на десетилетие труд Metallicis et regno minerali - „Металите и царството на минералите“, ще бъде впоследствие разширен, за да се покаже ех priori et posteriori principia Naturae, т.е. да се разкрият основите на природата и чрез теоретични разсъждения, и е помощта на практически опити и наблюдения. Така се оформил и третият том на големия му и внушителен труд от 1734 г., озаглавен „Основи на естествените неща“, В него Сведенборг е застанал, по-категорично от когато и да било дотогава, на границата между дух и материя в стремежа си да проникне до най-същностните причини за причините, ясно разбирайки риска, както пише Ларш Бергквист, да изпадне в ситуацията на някой, който се опитва да изчисли числото π: ако не спре до 3,14, може да продължи да смята до безкрайност53. Следователно търсенето следва да се ограничи. „И Сведенборг го прекратява при онова, което самият той нарича infinita, безкрайното. От тази мислено предполагаема безкрайност е възникнала според него първата точка, едновременно материална и нематериална“, отбелязва той.

 

Над всичко конкретно и реално Сведенборг поставя онова, което, недостъпно за пряко познание, е и безгранично, което характеризира принципната незатвореност на всички материални системи, несътворимостта и неунищожимостта на материята, вечността на нейното битие, количествената й неизчерпаемост и качеството й на безкрайно многобразие от свойства, взаимовръзки, форми и тенденции на развитие. Това е класическа философска идея, която развива Плотин, а много по-късно и Декарт, последван от Лайбниц и Волф. Безграничното, безкрайното се е схващало като Бог, като категория извън света, тъждество на недостижимост, но то притежава известни свойства на крайното, твърди Сведенборг, според когото в необхватността му би следвало да се съдържат воля, действие и интелигентност, активизирани от желание да се постигне даден ефект, и то по определен начин, не по един или друг. Или казано иначе, тук той вече поема по нов път в своята научна дейност, която рецензентите на този труд, онасловен в кратка форма De infinite, или „За безкрайното“, издаден в Дрезден и Лайпциг през 1734 г., оценяват като неоспорим и ярко индивидуализиран влог в историята на естествените науки, разглеждани през призмата на метафизиката и като праг към божественото. Предишната година Фонтьонел е изразил становището, че астрономията и анатомията предоставят особено подходящи възможности за осветляване на същността и абсолютното върховенство на Бог, което Сведенборг напълно споделя, и насочва вниманието си към първия дял от науката, споменат от френския писател54, защото в „Основи на естествените неща“ е прибегнал до доста аргументи, почерпани от движенията, строежа и развитието на небесните тела и Вселената. Успоредно с това все повече го вълнува целесъобразното устройство на човешкото тяло и особено това на мозъка и сетивните органи, поставя си и задачата да „демонстрира безсмъртието на душата на самите сетива“, да проучи и разкрие природата й, колкото материална, толкова и не, едновременно реална и неуловимо субтилна.

 

След кончината на баща си Сведенборг отново се отправя на задгранично пътуване и в своята молба за двегодишен отпуск посочва като мотив намерението да работи в големи библиотеки, да обсъжда важни проблеми в лични срещи с видни учени, както и да отпечата новите си трудове. Разрешение получава от най-високо място - кралят го приема, за да си вземат довиждане, а пътуването му започва от Париж, където остава година и половина, очевидно привлечен от престижа на френската столица като европейски център за анатомични и физиологичци проучвания. Затова не е учудващ фактът, че в резултат от престоя си там той написва и издава два тома за човешкото тяло като функционално устроена система, а именно „Организацията на одушевеното царство“, излезли в Амстердам през 1740 анонимно, но доста от рецензентите на труда са го идентифицирали като негов автор, чието име впрочем фигурира върху корицата на второто му издание от 1742 г.55. В тази своя работа Сведенборг посредством метод, който сам нарича рационална психология, т.е. учение за човешката душа и разума, вдъхнат от Бог на хората, документира опитите си да намери местоположението на душата в тялото, предшествани от солидна подготовка и четене на съчинения на Платон, Аристотел, Плотин, Августин, Декарт, Лок, Малбранш, Лайбниц, Волф. Показателен е фактът, че след науките, определяни като точни и отбелязали несъмнен напредък в своето развитие, той се посвещава на медицината, все още значително по-изостанала, изпълнена със суеверия, спекула, шарлатанство. (Така например двама от най-изтъкнатите й представители в Германия тогава, Фридрих Хофман и Георг Ернст Щал, чиито книги Сведенборг притежавал, били не само крайни мистици, но и непоколебими в убеждението си, че болестите се дължат на пакостни демони, а за лечението им препоръчвали носенето на муски и амулети...) Бележките на Сведенборг от периода на подготовката му за новата задача изпълват над 500 страници в превод на английски. На този етап от неговите интереси и научна дейност особена стойност получава моралната теория на френския философ и теолог Никола дьо Малбранш и по-специално трудът му в шест части, издаден през 1674 г. под наслов De la recherche de la vérité - „За търсенето на истината“, в който се дава отпор на упорито механицистичното обяснение за функционирането на тялото и разума чрез теза за връзката между Бог и света, силно обагрена от пантеизъм, допаднала на шведския учен. В нея Малбранш борави с твърдението за постоянното присъствие на Бог в човека, а именно в паметта, мислите и чувствата му, без чийто духовен заряд часовниковият механизъм на неговото цялостно устройство не би могъл да се задейства. За Малбранш разум и вяра са неразделно съчетание, почти както при Сведенборг в трудовете му, създадени след кризата от 1743-1745 г., а и извънредно важното за шведския учен понятие кореспонденция се появява в „За търсенето на истината“, съчинение, което той лично конспектирал страница по страница, както свидетелства екземплярът на латински език в частната му библиотека.

 

Въпреки обема си, двата тома на „Организацията на одушевеното царство“ се оказват само прелюдия към мащабната изследователска програма, набелязана от Сведенборг през 1734 в „За безкрайното“ с намерението да докаже безсмъртието на душата, да пристъпи към обстоен анализ на нейната структура, на тази на тялото, макар и съзнавайки, че много от онова, което е имал да разкрие, би се третирало като набор от догадки или парадокси. С осъществяването й той се заема в новия си, още по-внушителен проект, озаглавен „Одушевеното царство“, т.е. човешкото тяло, и в който душата се разглежда от анатомична гледна точка, но материалистичното схващане за нея се оборва. Сведенборг бива избран и в новоучредената Кралска академия на науките (по предложение на Карл Линей) веднага след завръщането си от Холандия, където (в Амстердам) завършва пътуването му, обхванало преди това и Италия (Торино, Милано, Венеция, Флоренция, Рим), а на едно от заседанията на академията (през юли 1743 г.) той предлага плана на новия си труд - седемнадесеттомен, близо 4000 страници във формат „куатро“. За да го напише, отново иска отпуск от Кралския колегиум за минно дело и на 25 юли 1743 г. заминава от Стокхолм най-напред за Амстердам и Хага. Пред него имало още близо три десетилетия живот и усилна работа. В страната му отново царели смут и криза: правителството на „шапките“ обявило война на Русия през юни 1741 г., авантюра, довела до поредно тежко поражение, териториални загуби и влошаване на икономическото положение на народа, предизвикало на свой ред вълнения и бунтове, потушени с кръв и бруталност. Сведенборг обаче искал да се отдалечи на максимално разстояние, географско и психическо, от смутната обстановка в родината - предстояла му коренна промяна, за чието начало и мъчителни фази съдим по дневника, който си водел по време и на това свое пътуване, без сигурно да е подозирал, че някога ще го считат за едно от най-забележителните му произведения. И то не заради описанията на страни, градове и хора, с каквито впрочем започва и този негов дневник - те биват преустановени, за да отстъпят на записите на сънища и видения, които го направили прочут. Малък формат, кожена подвързия, някои листа откъснати... Останали са 69, от които 54 изписани, т.е. общо 108 страници, фиксирали сънищата му през периода 1743-1744. Публикувана от Гюстаф Едвард Клеминг56 през 1859 г., книгата веднага раздвижва духовете. Сънищният дневник на Сведенборг вече бе разгледан в част I, но тук следва да се наблегне върху факта, че покъртителните изповеди и видения, които съдържа, внушават неочаквана представа за самия него, дотогава смятан за овладян духовидец, за човек спокоен, общуващ с ангели в своя дом на улица „Хорнсгатан“ в южен Стокхолм. Разтърсващите му признания и сексуални фантазии събудили недоумение и раздразнение у възпитаните във виктори-ански дух негови съотечественици и съвременници на Клеминг. Едни от тях обявявали Сведенборг за еротоман и психар, други го бранели със снизходителните твърдения, че дневникът предлага интимни откровения на „човек по нощница“, на които не следва да се обръща внимание, разгорели се предположения и диспути. Разбира се, Фройдовата теория на психоанализата и концепциите на австрийския невролог, психопатолог и културолог за сложната структура на личността, за механизмите и динамиката на психичните процеси, както и за сублимирането на либидната енергия в трудова, научна, религиозна, творческа и пр., след четири-пет десетилетия променят радикално отношението и към него, и към „Книга на сънищата“, но без съмнение следва да се отчете не само смелостта на нейния автор, споделил най-съкровени изживявания и чувства без угризения и притворство, без да ги цензурира морално и интелектуално, а и фактът, че за него главното в болезнения срив на битието му, отразен в дневника, е личната борба, поведена със собственото му самолюбие, с високомерието и суетата, придобили различни превъплъщения в драматичните видения, възприемането на този страхотен вътрешен конфликт като коректив и положително съответствие на все по-силното му желание да се налага, на засилващия се уклон към вяра заради самата вяра, която в никакъв случай не отговаря на истинската и искрената, на потребната човеку. Вилхелм Екелунд го е изразил удачно: „Сведенборг никога не е по-ясен, отколкото тогава, когато говори за необходимостта от открити пътища към висшето (anima), от отстраняването на преградите от егоизъм и интелектуален апломб, издигани пред тях.“57 А Ларш Юленстен58, сякаш сам изкачил стръмната голгота на подобна мистическа инициация, отбелязва:

 

„Всичко е знак - стига само да се заслушаш с халюцинаторна изостреност на сетивата, и ще доловиш това. Във всичко се разкрива една мощ, една, сякаш прихватлива и покъртителна съблазън, едно заповедно и изпълнено с тайнственост послание. Достатъчно е да го прозреш с предаността на влюбен.“59

 

Развоя на Сведенборговите трансформиращи терзания в процеса на неговата религиозна криза можем да проследим от март до октомври 1744 г. именно в тези записки, но тя продължава значително по-дълго, тласкайки го към качествено нови насоки в неговото мислене и светоусещане, към решително отдалечаване и дори до скъсване с философията, отъждествена от него с „пусто знание, изолирано от екзистенциално значима проблематика и среда“. В „Духовни опитности“ от 1748 г. той предупреждава за вредата от прекомерната умозрителност:

 

„Разговарях с ангели за различните науки и за това, как те формират човешкото съзнание. Например философията - в нея няма нищо, което да не помрачава това съзнание и следователно да не затваря пътя към вникване в по-дълбоки въпроси, касаещи отделния човек, както и в такива с общовалидно значение. Защото философията се състои само от понятия и от спорове за техния смисъл. Това важи и за рационалната философия, която накърнява идеите така, че съзнанието засяда в несъщественото и оттам - в схоластичната пушилка. Оттук следва, че философията не само възпрепятства яснотата на погледа ни относно вътрешните неща, а и ни заслепява, отхвърля напълно вярата. Ето защо един философ, който се е отдал на такова мислене, в другия живот е глупав и... много по-невеж в сравнение с останалите“ (ДО §767).

 

В споменатия по-горе двутомен труд, чието заглавие в превод на шведски е Sjalsrikets organsation - „Организацията на одушевеното царство“, а на английски The Economy of the Animal Kingdom, откриваме доста признаци за това, че именно теософията и по-точно philosophia perennis като амалгама от религиозно-философски направления и традиции ще бъде не по-малко обширната сфера, на която Сведенборг щял да посвети остатъка от своя живот. Тази смяна на посоката обаче е била съпроводена с върховно умствено и психическо напрежение, та от планираните седемнадесет тома излизат три, а още няколко, подготвени в ръкопис, биват издадени след смъртта му, през XIX и XX в. Предполага се, че той буквално е рухнал под тежестта на задачите, които си поставял, на огромна-та програма, с чието изпълнение се ангажирал и пред Кралската академия на науките в Стокхолм, че е бил угнетен от съмнението в целесъобразността на огромния обем изследователска работа, с която неговата аналитична методика го задължавала да се заеме, в постижимостта на амбицията да докаже безсмъртието на душата, и то на самите сетива, а и да създаде един вид енциклопедия - религиозна и философска, медицинска и психологическа, на цялото налично дотогава знание, равноценно и на вяра. Не е изключено да го е обземал копнеж по олекотяване на товара на този свръхчовешки замисъл, по докосване до истината мигновено, веднага, вместо да я търси, затъвайки в съмнения и колебания, в несигурност относно резултатите. Тъй или иначе „Книга на сънищата“ завършва също така внезапно, както и започва: авторът описва едно прекрасно усещане за светлина, последвано от не по-малко чудесно - за вътрешно пречистване, и го съпоставя с друго подобно, споходило го в самото начало на работата му над „Организацията на душевното царство“ в Амстердам в първите дни на месец септември 1736 г. За отбелязване е впрочем, че най-често цитираният философ в този негов труд е Аристотел, когото Сведенборг счита за безпрекословен авторитет и подобно на схоластиците дори не винаги посочва името му, защото то естествено се подразбира. Аристотел е един от малцината мислители, към когото храни почит през своя теософски период и описвайки своите разговори с него в духовния свят, например в „Небесни тайни“ (§4658, да речем), той го поставя сред най-рационалните му обитатели. Историографите на мистицизма често посочват, че идейната система на Аристотел, макар и неприязнена спрямо мистическото изживяване и чувство, защото е основана предимно върху прецизния и критичен анализ, била свързвана (още от епохата на схоластиката) с немалко мистически системи. Обяснение за това според някои предоставя Аристотеловата дефиниция за Бог като за абсолютната реалност, която се намира над земната и определящо произтича от факта, че несъвършеното се стреми към божественото съвършенство. Да опознаеш най-възвишените способности на човека да разсъждава, духовната визия (теория), ще рече да споделяш свръхчистата мисъл, която е и самата същност на божеството и наслада от екстаза60.

 

На тези Аристотелови идеи Сведенборг се позовава в „Организацията на одушевеното царство“ и впоследствие почти навсякъде в теософските си трудове. Но както вече бе изтъкнато в част I, влиянието върху него на Платон и на неоплатонизма, главните източници на християнския мистицизъм, е значително по-осезаемо и дълбоко. Особено го занимавал въпросът, дали хората биха могли да си възвърнат интуитивното познание на Адам, загубено след грехопадението, отговор на който така и не намирал нито във физиологията, нито във философията, стигайки до извода, че би следвало да го търси далеч извън обсега на дискурсивния резон и с упование в личния опит и прозрения като основни ориентири.

 

Сънищният дневник изобилства със знаци, които следвало да изведат Сведенборг на нов път, но той явно не бил готов да го стори веднага, т.е. да остави науката в традиционния й смисъл на идеен комплекс и система, на мощна „машина“ за производство на нови знания за природата, обществото и мисленето, на масив от всички условия и средства за това като теоретични и приложни изследвания, базирани върху наблюдения и обобщения, индукция и дедукция, сравнения, открития и формулиране на закони, анализи и синтези, с цел да се посвети на интелектуално-духовна дейност в сферата на езотеричното. А оттук - да докаже универсалната значимост и проекциите на взаимообвързаността между причина и следствие, на принципа на аналогията и съответствията/кореспонденциите като доказателство за вездесъщото присъствие на божествената мъдрост и да разкрие истинския смисъл на Словото, завоалиран и труден за разбирането и усвояването му от хората. Според едно сравнително ново предположение той вероятно страдал от темпорална епилепсия (както например Фьодор Достоевски), чиято симптоматология включва душевна приповдигнатост и чувство на безкрайна радост от досега с висша мъдрост, религиозно блаженство61, съпроводено с припадъци и екстатични визии, нерядко обяснявани и с нарочно спиране на дишането, за да се постигне по-интензивна умствена концентрация. Всъщност още през 1740 г. намираме характерна отметка на Сведенборг в един от ръкописите му: Наес vera sunt quia signum habeo („Има истини, защото имам знака“). Според Лам и други изследователи това е указание, че той бил готов да премине изцяло от емпиризма към мистицизма, макар и не спонтанно, а в резултат от сериозна подготовка и задълбочена преценка на такава промяна. В библиотеката му все по-голямо място бива отреждано на книги, които показват, че произведенията на мистици, както и съчинения по окултизъм са били сред четивата, на които още преди 1743-1745 г. отдавал немалко от времето и вниманието си[7]. Виденията, описани от Сведенборг в „Книга на сънищата“ (записка № 282 например), са от онези, по-добре известни на психолозите като вторични възприятия, и те най-често ги класифицират като фенонмен на халюцинаторен или предхалюцинаторен сетивен автоматизъм, определян с професионален термин, заимстван от оптиката, а именно фотизъм. Считат го и за едно от обичайните мистични явления от рода на осенилото апостол Павел по пътя към Дамаск62 или светлинния отблясък (в калаено блюдо), насочил Якоб Бьоме към идеята за изначалното и вездесъщо единство на Бог-отец наред с убедеността на фламандския лекар и химик Жан Батист ван Хелмонт (1577-1644), че при подобни просветления, каквото е имал и той самият, интелектът възвръща изкон-ната си бистрота и задържа божественото. В своята биографична книга за Сведенборг Мартин Лам се позовава на добре известния труд на Уилям Джеймс63 „Многообразието на религиозния опит“ (1902), в който се споменават различни конкретни примери за фотизъм. Всъщност пак според Лам подобно озарение Сведенборг получава и в момента, в който започва своя труд „Организацията на одушевеното царство“, предговорът към който обикновено не се коментира аналитично, а в него има мотивирано обяснение за прехода на автора му от науката към мистицизма и още по-точно, за важната и напълно реализуема според него цел да демонстрира възможностите за тяхното плодоносно взаимопроникване.

 

Чрез метафорична трансформация, сходна с обоснованата и тълкувана от Джеймс, Сведенборг изгражда своеобразна теория за интуицията, която сякаш не се различава особено от тази на Лок - според английския философ познанието, предоставяно от нея, е отвъд онова, което получаваме чрез сетивните възприятия, чрез мисленето, и именно това ни дава категорична увереност в него, както когато разумът открие било съгласуваността, било антиномията на две идеи отчетливо, по подобие на окото, възприемащо светлината, щом се обърне към нея. С подобен възглед за интуитивното познание Сведенборг и преди е въвеждал елементи от мистицизма в областта на науката, потискайки, най-вероятно несъзнавано, склонността към разширяването й в духа на philosophia perennis, каквато инак имал в продължение на години. Вероятно бихме могли да окачествим и него като „емпирик по примирение“ (така например немският философ неокантианец Ернст Касирер, разширил понятието за познание до „всяка духовна дейност“, в която човекът си изгражда един „свят“ в специфичното му оформяне, ред и „така-битие“, назовава Джон Лок64), изхождайки от презумцията, че близостта на Сведенборговия възглед до този на Лок не е просто съвпадение. В „Организацията на одушевеното царство“ - там, където се съдържа детайлирано описание на anima, Сведенборг търси опора именно в „прославения Лок“ и в неговия „Опит върху човешкия разум“, предлагайки тезата, че в един бъдещ живот ангелите и духовете на издигнатите личности се наслаждават на познание, аналогично на интуитивното в предишното им битие65. Дори в своя анализ на човешката психика Сведенборг се стремял да постигне обединение на иначе контрастиращи твърдения. Според Декарт например човек се ражда с известно познание, докато Лок смята, че душата му при раждането представлява един вид незапълнен бял лист. Като разделя психическия живот на няколко пласта, шведският учен и мислител изразява мнението, че и двамата имат право - връхно място в „класацията“ заема според него anima, която включва всички ръководни начала на душевния живот (човекът я приема по наследство от баща си и само Адам я е получил направо от Бог), без обаче да е в състояние да установи комуникативна връзка с по-нисшите му равнища и именно към нея се опитва той да насочи своите усилия така, че ефектът от усилията му да я достигне. Mens rationalis, интелектът, е лоно на съзнанието, което получава светлината от anima, транслирайки я към разбирането, чувствата, волята. Или с други думи, разумът сам по себе си няма вродени идеи, докато душата е дарена е интелигентност, която обаче може да се изяви единствено чрез познанието, навлязло чрез контакта на по-нисшия й вегетативен орган, animus, е емпиричната реалност. И най-важното: човешкият език е свързан с това съзнание, което се развива към все по-богато индивидуализиране чрез съответна подготовка и разширена опитност. Наред е тях интуицията и фантазията имат немалка роля за постигането на синтезите от факти и хипотези, отбелязва Сведенборг, като те се срещат съвсем не само при творците, а и при учените-изследователи. Не са малко обаче онези сред тях, посочва той, които не откликват по подобаващ начин на своето призвание и го ограничават до собственото си стеснено полезрение. На такива, недостойни според него, дейци на науката той противопоставя родените учени, онези, които притежават специфичния талант за откриване на причинността на нещата, дедуцирайки я е помощта на специфичната проникновеност, отъждествявана е интуицията (без, разбира се, да я противопоставя на логиката), от сложното многообразие на дадености и явления, а такива способности съвсем не са дадени всекиму, припомня Сведенборг. Знаем, че поетите, музикантите и певците, художниците, скулпторите и архитектите се раждат със съответна дарба за своето изкуство, така е и е мислителите, е изследователите, които следва да притежават голяма ерудиция, подходящ тип памет и особена интуиция, съчетана е активно въображение, необходимо във всички области на науката.

 

В част I, а и по-горе в настоящата глава, бе коментирана коренната психофизическа и интелектуална промяна, настъпила у Емануел Сведенборг в резултат от религиозната криза, отразена в неговия сънищен дневник, както и новото поприще, е което са най-тясно ангажирани по-нататъшният му живот и дейност от четвъртия и последен техен етап - от 1745 до 1772 г. През първата му година той е на възрастта, на която Имануел Кант създава фундаменталното си съчинение „Критика на чистия разум“ (1781), и има в Лондон видение е определящо значение за цялото му по-нататъшно съществуване. В гостилницата, където се хранел (в отделна стая, за да чете и размишлява в уединение), му се явил посетител, обкръжен от ярко сияние и страховито го упрекнал, че яде прекалено много. Сепнат, Сведенборг загубил временно зрението си и изпаднал в състояние на силен психически стрес. На другата вечер отново му се явил същият човек, загърнат в червена мантия и обкръжен от сияние, за да му каже, че е самият Бог, който го е избрал да разясни на хората вътрешния и духовния смисъл на Свещеното писание. „Ще диктувам онова, което ти ще трябва за записваш!“ - след неговите думи Сведенборг почувствал, че проглежда с вътрешните си очи и от този момент можел да се пренася духом на небето, в ада и в междинния свят на духовете, където редовно беседвал с известни личности, покойници от векове или от години. Подир своето завръщане в Швеция той напуснал службата си, настанил се в къща на улица „Хорнсгатан“ № 41-43 в южен Стокхолм (обитавана преди него от Линей) и се отказал да решава теоретични проблеми на природознанието и на обвързаната с него философия. Съсредоточил се в работа над основния си теософски труд „Небесни тайни“, завършен за осем години - изключително подробен коментар на двете първи книги на Ветхия завет, „ред по ред, дума по дума, сричка по сричка“, по новия превод на латински, който сам направил от староеврейски. Сведенборг различава три смисъла в библейските текстове - исторически, или буквален, духовен и небесен, а задачата да ги разтълкува, която си поставя в съответствие е поверената му свише мисия, той решава посредством учението за съответствията/кореспонденциите, т.е. през призмата на теоретично формулирания възглед, че на всички предмети и свойства в природния свят отговарят респективни в духовния. И с помощта на алегоричното им дешифриране е учението за кореспонденциите като основна методология двете първи книги на Библията се превръщат в изложение за изначалните съдбини на човечеството и на последователните промени в неговите вътрешни духовни състояния, на победите, пораженията и аспирациите му. Но ученият и мислител Сведенборг не можел да се задоволи с неточните и недостатъчни за целите му изразни възможности на обикновения делничен език, безсилен да стигне отвъд интелекта, до самата anima като интуиция, та представа за онова, което става във и чрез нея, поднасят виденията на пророците или богатото в своята образност поетично слово. Подобно на други негови съвременници-мислители и той мечтаел за един вид йероглифен език, при който всеки знак да обхваща определен брой идеи, податливи на математическо третиране и с капацитет да отразят и формулират законите на обединението на духовното с материята, на онези универсални принципи, които са съсредоточени именно в anima. В такъв език би могъл да се съдържа „един вид ключ към природните и духовните тайни, разгадани с помощта на съответствия/кореспонденции и репрезентации, които по-бързо и по-сигурно ни отвеждат към скрити истини“66, смятал Сведенборг и именно така развил своето учение за кореспонденциите в Clavis hieroglyphica - „Йероглифен ключ“ (1742), труд, излязъл от печат през 1784 г., след смъртта му, и по-подроб-но отразен в част I на тази книга.

 

Учението за съответствията е, така да се каже, органонът67на Сведенборг, „инструментът“, с който си служи за тълкуване на съществуването в цялата му разностранност и комплексност. Земното съответствие на над/отвъдземното се предпоставя, сочи той, от това, че материалното винаги е имало своята крайна причина в духовното. Той следователно се отдалечава от строго научното мислене, заменяйки точните наблюдения, сетивно-емпиричния подход и основаните върху тях изводи с онова, което приема за божествено дадени истини. Според него всичко във външния, сетивния свят е съвкупност от следи, знаци, чието разчитане не само ни ориентира в неговите предели, но и способства за тяхното духовно разширяване до безкрайното. Някои виждат в неговата доктрина, както и в тази за поредиците и степените, т.е. за трите основни равнища - цел, причина и ефект с кореспонденции съответно между целта и причините, между причините и ефекта, отглас от неоплатоническото учение за еманацията на предметния свят от духовното първоначало, защото предполага последователно „вливане“ на божественото в мирозданието, сякаш поглъщано от тъмна и отрицателна по своя заряд и въздействие материя. За Сведенборг обаче този infiuxus spiritualis се осъщестява не последователно, а в рамките на системата от поредици, т.е. стадиално, на степени. В материята той не вижда нищо отрицателно, още повече че на глъбинно-то й изследване посветил голяма част от живота си - напротив, според него тя образува последното звено във веригата на всеобщия ред и ролята на човешката душа[8] би следвало да се свежда до поемане и съхраняване на познанието, на мъдростта, акумулирана при наблюдаване и възприемане на целите, стимулирани посредством нейните детерминации и формите на природата.

 

Сведенборговата есхатология, учението му за „живота след това“, е изложена в края на „Организацията на одушевеното царство“. Душата притежава част от божествената енергия и следователно никога не умира. След телесната смърт на човека душата му продължава да живее в облика на земното си битие, но освободена от физически недостатъци. Небесната светлина откроява греха, в който е битувала преди това. („След смъртта на тялото духът на човека се явява в света на духовете в същата човешка форма, както в природния. Притежава и способностите да вижда, да чува, да говори и да чувствува; притежава и всички способности за мисъл, воля и действие, както когато е бил на Земята.

 

Животът на човека не може да бъде променен след смъртта. Той остава такъв, какъвто е бил, защото духът на човека съответства изцяло на качеството на неговата любов и пъклената такава никога не може да бъде превърната в божествена.“68)

 

В заключението си към този труд авторът му изразява убеждение във висшия смисъл на съществуването, във възможностите за въдворяване на Божието царство на земята и в абсолютното безсмъртие на душата, почерпала вечните истини от Библията -техния непресъхващ извор. Характерно е и друго съчинение на Сведенборг от неговия теософски период, а именно „За почитанието и любовта към Бога“ (1745), един вид хексамерон69 в проза на латински, парафраза, извършена от естествоизпитател - колкото рационалист, толкова и мистик, на библейския разказ за Сътворението на света. Сведенборг прави тук опит за синтез на научното си мислене и мироглед, без да се опира на наименовани авторитети, и постига забележително изящен слог на своето изложение, но макар преводът му на английски да излиза сравнително рано от печат (през 1816), това произведение останало някак незабелязано от големи творци, инак повлияни от неговите идеи, като Уилям Блейк, Оноре дьо Балзак, Новалис, К. Ю. JI. Алмквист или Огуст Стриндберг. С оглед на този интересен и характерно усложняващ тезите му онтологичен дуализъм редица изследователи го причисляват, с пълно основание впрочем, към деистичната наука с представители от рода на Лок, Нютон, Толанд, Шафтсбъри в Англия, Волтер, Русо (Франция), Радишчев (Русия)70 и др.

 

В животописите на немалко от големите мистици в историята на човешката култура сякаш закономерно се натъкваме на странен период на униние, настъпил подир предхождащ го на екстаз и на свой ред предшестващ следващ - апостолически, когато индивидът се усеща единствено като инструмент, оръдие на Бог. Според редица изследователи именно второто състояние е съпроводено от патологични прояви, които психиатрите обикновено не се колебаят да диагностицират според собствените си еталони, отивайки нерядко отвъд допустимото. До момента, в който Сведенборг също навлиза в подобен период, неговите мистични изживявания му носели главно приповдигнатост и радост. Настъпва обаче и друг, в който той се подлага на безпощаден себеанализ, проявява невропатологичните симптоми, характерни за повечето мистици, и то понякога прекалено изострени, пораждайки слухове, а впоследствие и твърдения за негова психическа неуравновесеност. Така или иначе „За почитанието и любовта към Бога“ е книга, написана в интервала между два основополагащи етапа в живота на Сведенборг - емпирико-научния и мистико-визионерския, като съдържа в съкратен вид и космологията от „Основи на естествените неща“, и психологията от „Организацията на одушевеното царство“, допълнени с някои нови елементи, придали на изложението й формата на охудожествен библейски сказ. Митообразуващият подход за репрезентация на определени гледища или внушения винаги е бил предпочитан от него наред с вътрешната склонност към антропоморфизъм на почти всичко, към насищането с чувственост, акцентирана от обективността на ерудицията му в областта на античната митология, на мисловното творчество на Платон и на поетичната образност на Овидий. В нощта между 26 и 27 октомври 1744 г. той имал показателен сън или видение за тържище на всевъзможни вехтории, край което се виждала част от някакъв палат. Но палатът бил разтурен. Вместо него на мястото на вече несъществуващата сграда съзрял струпани порцеланови изделия... Поуката му се сторила прозрачна: палатът на високомерието рухва, съдържал е неговото старо познание, което трябва да изчезне, за да го замени ново. Предстояло му да напише една божествена книга, liber divinus, посветена на преклонението пред Бог и неговата любов, трактат, изцяло създаден от него - „никакви вехтории, никакви отломки, заимствани от други“. Произведението, изпълнено с дълбока символика, разкрива според замисъла му истината за отношението Бог-човек, която прозрял и сега искал да сподели, добре разбирайки обаче, че не би било възможно да я изложи и интерпретира на езика на науката, с нейните ясни и прецизни понятия, с фактология, ограничаваща богатството на идеите.

 

Всички същества получават своя живот от Бог и отразяват неговото естество. Възниква обаче въпросът, който е с повишена трудност за Платоновата теология например: а откъде тогава идва злото? Сведенборг го решава с акцент върху значението на стремежа на човека към свобода и на чувството му за отговорност, посочвайки също, че воля, лишена от принуда да се избере доброто или злото, наистина има и всеки индивид може да оказва предпочитание било на любовта към Бог, било на тази към себе си, да направи избора между amor Dei и amor sui, решаващ не само за него, но и за мирозданието. Дали един дух, т.е. човек след смъртта, отива на небето или в ада, зависи изцяло от собствената му воля, той предначертава „маршрута“ си в отвъдното и във вечността според типа любов, надделял у него... „Не може да се твърди, че в това свое тълкуване на разказа за Сътворението Сведенборг няма предшественици - отбелязва Инге Юнсон в своя предговор към изданието на шведски на „За почитанието и любовта към Бога“ от 1988 г. - Напротив, то се вписва в една широко разклонена и богата на варианти традиция, сред чиито най-видни представители е дълбоко уважаваният от него Аврелий Августин.“

 

В дискусиите за литературните първоизточници, вдъхновили Сведенборг за това произведение от 1745 г., отдавна се обсъждат различни предположения. Някои намират в него доста мотиви от „Изгубеният рай“ (1667) на английския поет Джон Милтън, чийто голям библейски епос е послужил според тях като образец за трактата му и в основната си сюжетика за съдбата на двамата библейски прародители на хората, Адам и Ева, нарушили божия запрет и съответно наказани, и по отношение на редица важни моменти при разгръщането й, макар да няма конкретни или във всеки случай неоспорими данни, че Сведенборг е познавал творбата на Милтън. Според други Овидиевите „Метаморфози“ са имали по-голямо значение за него в случая, а вероятно и Тит Лукреций Кар (95-55 или 51 г. пр. н.е.), в чиято дидактично-философска поема De rerum natura — „За природата на нещата“, публикувана след смъртта на римския поет, се описват произходът на Земята, небесните тела и живите същества, развитието на цивилизацията и пр., по начин, доста подобен на този у Сведенборг. Неговото произведение има и несъмнена естетическа стойност, посочват мнозина, но по-характерното е, че то отразява търсене, макар и опипом, на древна истина, важна и за съвременността на своя автор, неутолима жажда за формирането на едно цялостно мировъзрение, изхождайки от нея, или синтез на различни гледни точки около разбулването й. Тук Сведенборг е заел позиция, по-близка до тази на модерния човек, до неговото виждане относно проблема за отношението Бог-човек, актуален и заради своята изначалност, до тревожното му дирене и несигурност, отколкото в теософската си продукция, където схващането за единствената и неделима истина не винаги се поднася така разностранно и поетично. Инге Юнсон е отбелязал основателно в посочения по-горе негов предговор към едно от по-новите издания на „За почитанието и любовта към Бога“71, че „в така изясненото в подробности развитие на Сведенборг тази книга заема междинно място, при което систематичността на природоизпитателя отстъпва донейде на заден план, а твърдата догматичност на теолога все още не е приковала изложението на темата с веригите на библейски тълкувания“.

 

Авторът на книгата, определяна от мнозина като трактат, се опитва всъщност да пристъпи към проблема за произхода на света и на човека от позициите на учения-природоизпитател и в нея личи твърде ясно опитът, датиращ още от ранните му произведения, да намери повече пресечни точки между мита за Сътворението от „Битие“ и неговите собствени космологични и психологически теории. Религиозната криза от периода на сънищния дневник обаче го убеждава, че това не е постижимо, че научният анализ, който почива върху сетивно-емпиричния опит, не е в състояние да предложи решение на подобен проблем. Сведенборг е получил шанса да вижда битието в светлината, която излъчва духовното слънце, сливал се е с божественото в своите екстатични състояния и в своите сънища, озарилите го откровения будят у него увереността, че отвъд нашата Вселена се намира друг, свръхсетивен, свят. Със своите особености на отчасти научен коментар, отчасти библейска парафраза, по-скоро впрочем една твърде необичайна алтернатива на Първа книга Мойсеева, която допълва и дори коригира, „За почитанието и любовта към Бога“ се родее със символичните приказки на романтизма, както смята и един от неговите най-ярки творци в Швеция, Пер Даниел Амадеус Атербум, отбелязал за това Сведенборгово произведение, че е написано с „епико-лирично вдъхновение, което, дори разделено между една дузина поети, пак би им стигнало, за да ги прикрепи към небосвода като звезди от първа величина“72.



#4 Ани

Ани

    Advanced Member

  • Administrators
  • 267 posts
  • Отговорете на въпроса:1864

Posted 11 November 2016 - 10:40 AM

През лятото на 1745 г. той се завръща в Стокхолм с трите отпечатани части на „Организацията на одушевеното царство“ и един не съвсем завършен хексамерон[9] - без съмнение доста по-малко от онези 500 печатни листа, които заявил като личен план, за да поиска отпуск. Бил убеден, че му предстои да изпълни извънредно важна задача с божествен мащаб и измерения, но трябвало да мине още известно време, преди да може да й се посвети изцяло. През следващите близо две години продължил да служи в Кралския колегиум за минно дело и вероятно никой там не е знаел, че в свободното си време той извършва систематични и задълбочени изследвания на Библията. Отначало проучвал няколко варианта на превода й на латински, но сетне започнал да работи е изначалния текст на староеврейски. В колегиума явно ценели неговия принос като асесор, защото през 1747 г. му предложили повишение, което той отказал, и заявил, че напуска службата си, като преди това да се оформи административно, би желал да излезе в отпуск, „за да завърши важен труд“. В средата на юли същата година участва за последен път в заседание на колегиума, след което заминава за Холандия. Там остава повече от година, погълнат изцяло от своята работа с библейските текстове, а през 1748-а отново се установява в Лондон. Т.е. траекторията на пътуването му е кажи-речи същата, както на първото, което предприема в младостта си преди близо четири десетилетия.

 

В Лондон той отпечатва със свои средства първия голям том от тълкуванията си на Библията, а именно „Небесни тайни“, последван, както вече бе посочено, от още седем през периода 1749-1756, издадени анонимно и написани на академичен латински, като един от тях, вторият, бил преведен и на английски. За живота на Сведенборг през въпросния период и извън тази негова гигантска работа (в нея са изброили десет милиона думи, а разделите й са 10 837) знаем твърде малко, но от „Духовен дневник“ научаваме пък доста за общуването му с духове и ангели. Тази „колекция“ от мистични изживявания и срещи в отвъдното е представителна всъщност за цялостната книжовна продукция на Сведенборг като един вид втори тип „визионерска литература“, ако приемем за първи (според проучвателите й), крупните произведения на неговата теологична класика. Най-ранните подобни контакти с духовния свят са фиксирани през 1747 г„ а последните - от средата на 60-те години на XVIII в., но духовидецът очевидно не е предвиждал издаването на записките си за тях, осъществено (в пет тома) едва в периода 1843-1846, като и в някои от по-късните му трудове[10] тези знаменити разкази получават наименованието меморабилии или достопаметности, „паметни бележки“, които обаче не са бегли наброски, а литературно промислени и неголеми по обем творби, композиционно издържани, съответстващи на високите изисквания и на значителните възможности на Сведенборг като писател.

 

Това общуване с духове и ангели е фактически основен елемент в представата на мнозина за Сведенборг и неговото дело, а за немалко - и свидетелство за психическо заболяване като вероятна последица от религиозната криза. Поставяни са му разни диагнози от различни специалисти, базирани било върху прочит на неговите трудове или върху повече или по-малко несигурни свидетелства на очевидци - с медицинска документация от онова време не разполагаме. Немалко психиатри се изказват за параноя и халюцинации и такива мнения изглеждат оправдани след прочита на „Духовен дневник“ (или „Духовни опитности“73), преди всичко на онези негови части, които Сведенборг бил достатъчно предвидлив да не публикува. Страховитото в тях се преплита с комичното (Инге Юнсон) и неоспоримо халюцинаторното, но има и доста други елементи. В повечето случаи Сведенборг, по всяка вероятност в хипнагоген74 унес, който считал за особено продуктивен, явно не е виждал ангелите, екстериоризирани в помещението, а усещал тяхното присъствие като лична мисъл, почти по същия начин, както в „Ангелската мъдрост за божествената любов и божествената мъдрост“ или „За божествената любов“ той описва съзнанието на Адам, неговия мисловен живот под формата на разговори с ангели и духове. Съвсем очевидно е, че е посланията си ангелите потвърждават неговите идеи и мироглед, не обратното, и че тяхната характеристика и поведение във висша степен съвпадат със собствените му анатомични и физиологични анализи. Както твърди българският учен Асен Жабленски (род. в 1940 г.), според психиатри и невролози, запознати с текстовете на Сведенборг, той в някакъв момент от живота си най-вероятно е развил темпорална епилепсия с т. нар. частични пристъпи, при които в съзнанието се отключват халюцинаторни изживявания, интегрирани от него в цялостната му система за света и за човека. Или с други думи, подчертава Инге Юнсон, налице няма признаци за някакъв скоротечен разпад на представите на Сведенборг за реалност или за влошаване, за притъпяване на качествата на неговото мислене и - заключава той наред с немалко изследователи - диагнозите на психиатри и невролози, включително и по-убедителните като тази за темпоралната епилепсия, нямат отношение към оценката на дейността му като писател, и едва ли биха били от значение за този, който я Изучава в качеството й на литературно-творческа съвкупност и изтъква нейната оригиналност. Сравняват „Духовен дневник“ на Сведенборг с „Мисли“ на Блез Паскал, тъй като съдържа „философски и теологични етюди, които биха могли да се възприемат като фрагменти от една християнско-метафизична система, философия на религията или своеобразна натурфилософия. Но дори сравнението с Паскаловите „Мисли“ не отговаря напълно на истината. Макар това съчинение да се състои от философски и религиозни наблюдения или трактовки, основната му част представлява комплекс от визии, съновидения, екстатични състояния, откровения, изблици на метафизичен ужас или на еуфория. Както философските афоризми, така и разказите за сънища, видения, трансфизически странствания и пр. са точно датирани и по правило записани веднага след като са се случили или ден подир това. „Духовен дневник“ предлага наистина изненадващ поглед навътре в многообразния свят на Сведенборговия религиозен живот и чрез непрекъснатия низ от визионерски изживявания демонстрира уникалния произход и фон на теологичната му мисъл“ (Бенц, 2002: 271-272).

 

След „Небесни тайни“ Сведенборг публикува през 1758 г., все така в Лондон, пет по-малки трактата, които могат да се считат за един вид популярни резюмета на този голям труд, предлагайки редица препратки и аналогии с него. Особено известни, те са: „За небето и неговите чудеса и за ада“75, най-четената книга от Сведенборг в световен мащаб, De ultima judicio, et de Babylonia destructa - „За Страшния съд и за разрушаването на Вавилон“ (разяснение на глава 18 от „Откровение на св. Йоана“, т.е. на Апокалипсис, където авторът твърди, че Страшният съд вече се е състоял - през 1757 г., и че Бог го допуснал като очевидец на страховито-драматичните събития), още коментари, съответно на глава 19 и 21, пак на този библейски текст, De equo albo, de quo in Apocalypsi - „За Белия кон в Апокалипсиса“, De telluribus in mundo nostri solari - „За Земите в нашата Слънчева система...“ (описание на планетите и техните обитатели според впечатленията на Сведенборг, който осведомява, че ги е посещавал), De Nova Hierosolyma et ejus doctrina caelesti - „За Новия Ерусалим и неговата небесна доктрина“...

 

Тези работи се възприемат с интерес и разбиране от далеч по-широки кръгове, отколкото „Небесни тайни“, а в Стокхолм анонимността на автора им постепенно бива разкрита. Около 1760 г. Сведенборг е вече знаменитост и в Швеция, като има доста свидетелства за интерес към него от страна на светското общество там, стимулиран вероятно и от охотата му да разказва за своите откровения и необичайни опитности, но това той вършел с мярка и без да предизвиква спорове, на които да придава публичност. Приблизително по същото време се отправя и първата атака срещу неговия голям теологичен труд: дотогава „Небесни тайни“ се споменава само в едно-две немски списания. Лайпцигският теолог Йохан Аугуст Ернести публикува в първия годишник на своята поредица Neue theologische Bibliothek рязко отрицателен отзив за том I на Сведенборговия труд „Небесни тайни“, в който го нарича роман и го сравнява с „Подземното пътешествие на Нилс Клим“, твърде дискусионното за времето произведение на датския просвещенец, философ и писател Лудвиг Холберг (вж. глава 1), подчертавайки обаче, че опусът на Сведенборг е далеч по-опасен, защото представя Свещеното писание в превратна светлина. Но подобни атаки не можели да принудят шведския учен и теософ да им отговаря или да промени възгледите си. Не го отчайвали нито катастрофално слабите продажби на „Небесни тайни“, нито мълчанието, с което отговорили на жеста му да им го изпрати членовете на Ройъл Сосайъти в Лондон или английските епископи и лордове, получили от него специално предназначени за тях екземпляри от петте трактата от 1758 г., но че това го потискало, установяваме от жалбите му пред ангелите в по-късните достопаметности/меморабилии. Дълбоко огорчение прозира на места и в „Разбулване на Апокалипсиса“, където в разказ за споходило го видение, твърде напомнящ на моменти сатирична творба, Сведенборг описва диспут със своите опоненти, предпочели мълчаливата конспирация срещу неговата доктрина вместо откритото й оборване с доводи и критика по същество. През 60-те години на XVIII в. той продължава да пише и издава книги, някои от които твърде обемисти: „Ангелската мъдрост за божествената любов и за божествената мъдрост“ от 1763, „Ангелската мъдрост за Божието провидение“ от 1764, „Разбулване на Апокалипсиса“ от 1766, „Усладите на мъдростта за съпружеската любов...“ от 1768 - това са всъщност по-известните76. Нито пренебрежителното отношение, засвидетелствано му от високопоставеното духовенство в Англия и другаде, нито явните или подмолни нападки на това в Швеция или подигравателните намеци за лудост, които се съдържат в някои от рецензиите за тези трудове, нито критиката на Кант, „непонятно агресивна и безчувствена“ според определението на Инге Юнсон, във „Фантазиите на един духовидец...“ от 1766 г. (вж. част I и глава 1 на част II) могат да го разколебаят и накарат да преустанови работата си или да намали нейната интензивност. Не го отклоняват от поетия път и заплашителните процеси в защита на лутеранската ортодоксия, подети в Гьотеборг срещу неговите първи адепти в Швеция в края на същото десетилетие. До житейския си край, до своя последен дъх Сведенборг остава верен на страстта да пише и на своята мисия да разяснява вътрешното значение на Свещеното писание с дълбоката убеденост на истинския интелектуалец-просвещенец във възможностите и силата на словото. Последният му голям труд, „Истинната християнска религия“, излиза през 1771 г. и свидетелства за напълно съхранената способност за системно мислене и изследователска дейност на 83-годишния автор. Владеел добре или ползвал доста езици: латински, английски, холандски, френски, италиански, немски, но у дома говорел винаги на шведски, за да има, по собствените му думи „свидетели на това, което казвам, и на начина, по който се държа, за да не давам поводи за одумки и зложелателни клевети“, радвал се на превъзходно здраве и без никакви проблеми пътувал на дълги разстояния, най-често с кораб или дилижанс, дори на муле през Алпите, нехаейки за неблагоприятните атмосферни условия, за бурното море и лошите пътища, за връхлитащите отвсякъде несгоди и опасности.

 

Сведенборг осъществил през живота си не по-малко от единадесет комплексни пътувания зад граница, съставляващи една четвърт от продължителността му (84 години), като особено напрегнати и дълготрайни те били между 1746 и 1772 г. с дестинации предимно Лондон и Амстердам, където отпечатвал поредните си ръкописи и обсъждал издаването на предстоящи свои трудове, невъзможно в тогавашна Швеция, пък и другаде. Не смятал за необходимо да променя навиците и бита си на корабите, най-често използваните от него транспортни средства, чиито капитани и моряци разказвали всевъзможни истории за този необикновен пасажер. Той почти не излизал от каютата си, където обаче разговарял на висок глас с невидими събеседници и изпадал в неразбираеми за тях състояния, но никой не го безпокоял, а и ироничните коментари по негов адрес били твърде редки. Считало се, че присъствието му на борда е благоприятно за плавателния съд, осигурява попътен вятър и благополучно пристигане под покровителството на добри духове.

 

Всеки мистик, както знаем от историята на световната философия, литература и култура, е повече или малко ексцентрик, личност, с която на другите им е трудно да се съизмерят и ако не могат да я разберат, нерядко предпочитат да я осмеят или охулят. До голяма степен и случаят на Сведенборг потвърждава това, още повече че през втората половина от живота си, след религиозната криза, той води ако не отшелническо, то във всеки случай твърде изолирано съществуване, без обаче да избягва контакти с хората и продължавайки да приема посетители в своя дом на улица „Хорнсгатан“ в южен Стокхолм. Там впрочем се стичали все повече любопитни да видят най-прочутия швед на времето (Линей също бил много известен, макар и в друг план), да се уверят в слуховете, които се носели за него, или да ги опровергаят за себе си и за своето обкръжение. Сведенборг не създал семейство въпреки голямото му желание на младини да се задоми, разпалено и от неговото искрено влюбване в две дъщери на Кристофер Пулхем подред, което не срещнало взаимност - девойките се омъжили за свои избраници. Както свидетелства „Книга на сънищата“, той копнеел за близост с жени, но подобно на толкова необикновени личности самотата била негова житейска участ, сякаш съдбовен жребий. Затова пък съумявал да я преодолява чрез своите визити в духовния свят, за които ни е предоставил труда си „Усладите на мъдростта за съпружеската любов“ (1768) или „За съпружеската любов“, както обикновено го назовават съкратено, наред с многобройни отчети, дневникови записки или може би по-скоро охудожествени фантазии според шведския писател Улуф Лагеркранц (за неговата книга на тази тема „Поемата за живота отвъд“ вж. в част I и другаде в тази книга), отколкото реално трансцендентни изживявания. При едно от своите посещения там, разказва теософът, той срещнал на градинска алея неколцина младежи, излезли да се поразходят и които били увлечени в разговор на тема мъдрост. Един от тях запитал Сведенборг защо, когато се приближавал към тях по алеята, в един момент бил видим, а в друг изчезвал от погледите им. „С усмивка им отвърнах: не съм нито комедиант, нито ветрогонец, но попадам ту в светлината, ту в сянката ви; следователно тук съм и чужденец, и местен“ (ИХР §280).

 

Тези думи биха могли да послужат като характеристика на живота и дейността на Сведенборг през последните му двадесет и осем години. Той усещал, че принадлежи само наполовина на света, в който съществувал и работел, възприеман от повечето хора като чудак, като индивид странен и неподатлив за еднозначни коментари. Независимо от любопитството, на което бил обект сред своите съвременници, многобройните и обстоятелствени описания на заниманията му през последните две десетилетия на неговия живот, подхранвали го допълнително, едва ли могат да ни помогнат за по-глъбинно вникване в неговата личност и за разгадаването й.

 

„През зимата ходеше в палто от еленова кожа, а през лятото в също тъй вехт и изтъркан халат, подобаващ за гардероба на един философ“, пише Карл Рубсам (1735-1794), финансист и близък приятел на Сведенборг, негов съсед, чиито мемоари77 са извънредно ценен източник на сведения за учения и мистика. Рубсам впрочем бърза да добави, че макар да поддържал непретенциозен външен вид, той бил, общо взето, спретнат освен в случаите, когато недоглеждал някоя и друга подробност в облеклото или оставял на обувките си неподходящи катарами. По-безпристрастни и строги наблюдатели обаче заявяват, че на стари години Сведенборг се носел прекалено небрежно, „дрехите му - замърсени и дори с петна; лицето и ръцете му изглеждали тъй, сякаш не били докосвани от вода и сапун години наред“, пише професорът по история в Упсала Юхан Хинрик Лиден (1741-1793) в своя дневник, а Арвид Ферелиус, пастор в шведската църква в Лондон от 1761 до 1773 г„ отбелязва, че Сведенборг изобщо не миел лицето и ръцете си, не почиствал дрехите си, „твърдейки, че прахът и мръсотията не се лепят по него“. Холандецът Йохан Кристиан Куно (1708-1796), който в своята автобиография ни предлага един от най-добрите портрети на Сведенборг, съобщава доверителна информация, предоставена от хазяина на духовидеца в Амстердам, относно нечистоплътността на неговия наемател.

 

Навиците му били много опростени, по-скоро поради склонност към аскетизъм, отколкото от скъперничество, както допуска например Юхан Хинрик Лиден. Така например в Стокхолм той се хранел почти без изключение с пшенично хлебче, топнато в горещо мляко, а при пътуване се задоволявал с чаша какао и суха бисквита. Не вечерял, но през деня неведнъж си позволявал да пие силно подсладено кафе, което приготовлявал сам.

 

Почти нямал близки хора. В неговия дом на улица „Хорнсгатан“ му помагала възрастната жена на градинаря, чиито единствени задължения се свеждали впрочем до оправяне на леглото и до внасяне в стаята му на кипящ чайник всяка сутрин. При пътуванията си в по-напреднала възраст Сведенборг вече се срещал е все по-малко хора, а независимо от дългите си пребивавания в Лондон той не можел да се изразява говоримо на английски без съществени затруднения.

 

Тази доброволна изолация обаче в никакъв случай не произтичала от мизантропия. Споменах вече свенливостта му, която отбелязват мнозина, а също и неговия ежедневен работен режим, пълноценен до последната минута, но съпроводен от навика да си ляга вечер в седем часа. Когато в последните години на живота си се установил трайно в Стокхолм, мнозина искали да го видят и тези гостувания, нарушаващи донякъде монотонността на делничното съществуване, сякаш му доставяли удоволствие. За да посреща любопитните посетители в своя дом, Сведенборг построил през 1767 г. два павилиона в градината си, чиято приветлива атмосфера и артистизъм контрастирали със строгостта на жилището му. В единия78 била подслонена библиотеката му, в своя работен кабинет той държал единствено Библията на оригиналните й езици, както и ръкописите си. В другия край на градината построил „кът за забава на добрите хора, които идваха да го видят, и особено на техните деца. Приемаше ги с радост от удоволствието, което им доставяше тази негова идея“, пише Рубсам. Сведенборг много обичал децата и неговите биографи не пропускат да посочат, че винаги ги радвал с дребни подаръци и лакомства.

 

Сред другите му „изобретения“ за разтуха на гостите имало и илюзорна врата, уж отвеждаща към павилиона, а зад нея още една - с огледало, в което се отразявали зелен плет и клетка за птици, приятен ефект с предназначение да изненада онези, които отваряли вратата към втората градина, много по-красива от първата. Без съмнение пред това огледало се разиграла известната сцена, която описва историкът Андерш Фрюксел (1795-1881), а поетът Карл Сноилски (1841-1903) е пресъздал в не по-малко известното си стихотворение I Swedenborgs tradgard - „ В градината на Сведенборг“, от сборника Svenska bilder - „Шведски образи“ (1894): момиченце помолило Сведенборг да му покаже ангел, а той го отвел при него, за да види... себе си. Около къщата имало чемширови храсти, специално подрязани в различни форми, пак за да развеселяват посетителите. Цветя и лечебни растения допълвали „пейзажа“, проектиран впрочем в Холандия, откъдето Сведенборг донесъл семена, луковици, резници за засаждане в неговата земна градина, съответствие на райския й модел и съчетаваща красивото с полезното, възможността за облагородяващ труд, символизиращ духовното съзряване, с уюта за емоциите и сетивата, добротата и разума.

 

Според сведенията Сведенборг обичал да гостува у други хора, като и при тези посещения проличавала присъщата му наивна и някак по детински чиста ведрост. Приемал поканите с готовност, ако не нарушавали навика му да си ляга рано. Независимо от спартанската простота на неговия делник, Рубсам съобщава, че нямал нищо против да „впръсква малко отрада в обществото и да пие умерено от poculum hilaritatis, чашата на веселието“. В такива случаи той оставял изтъркания си кафяв сюртук и за удивление на домакините се появявал ganz propre und wohlanstandig in schwarzem Sammt gekleidet („съвсем чист и подобаващо облечен в черно кадифе“, както посочва Куно). Интересен и находчив, много ерудиран и галантен, владеещ в тънкости изкуството да води разговори, той внушавал представата за изискан стар джентълмен, дружески настроен и светски обигран. След вечеря оставал още малко било за партия карти, било да послуша музика. От баща си наследил истинска страст към музиката и пак според Куно осемдесет и една годишният Сведенборг му доверил: „Повярвай ми, ако можех да зная, че Бог ще ме повика при себе си утре, аз бих събрал днес музиканти, за да ми доставят последната наслада на тази земя.“

 

Сред обществото неминуемо се подхващала темата за неговите контакти с духовния свят и Сведенборг по принцип не отказвал да задоволи любопитството на събеседниците си. В своя дневник Куно описва силното впечатление, което мистикът произвеждал върху слушателите си със своя нисък, пресеклив поради заекването глас и с мечтателния поглед на светлосините си очи, вперени в някого от присъстващите, „сякаш излъчвайки самата истина“. Не било рядкост ироничните усмивки на онези, които имали намерението да го подиграят като особняк, да изчезнат от лицата им, докато той разказвал „за чудесиите на духовния свят с откровеността на дете... Сякаш очите му имаха способността да накарат всекиго да замълчи“ (самият Куно бил извънредно скептичен относно виденията на Сведенборг).

 

Не толкова благоприятно впечатление обаче правел Сведенборг, когато защищавал своите теологични възгледи. Заекването му пречело при оживените дискусии и той най-често препращал опонентите си към своите писания. Нямал нито преподавателски, нито мисионерски дар слово и единствените ученици, които имал приживе, били привлечени преди всичко от книгите му, не толкова от личния контакт е него.

 

Впрочем тези, които го търсели поради интерес към учението му, били без съмнение твърде малко на брой. Преобладаващата част от тях идвали, както вече се каза, от любопитство, особено след като се разнесли слуховете за телепатичните му дарби, популяризирани от трите известни анекдота за пожара в Стокхолм, за намирането на изгубената квитанция на съпругата на холандския посланик в Швеция и за разговора в отвъдното с брата на кралица Лувиса Улрика. Самият Сведенборг не бил доволен от такава слава, защото смятал, че хвърля сянка върху неговата истинска мисия. От една страна, изживяванията и опитностите на пророка, на визионера, изобщо трансцендентното, което считал едновременно за свръхестествено и свръхрационално, не могат да се сведат до изразяване с човешки думи и понятия, а божествените мистерии все още не са предназначени за достояние на човечеството, защото то не било готово да ги разбере. Така че, без да оспорва автентичността на трите случки, нашумели далеч извън пределите на Швеция, а и на Европа, той ги смятал за твърде маловажни в сравнение с другите му възможности и изяви. Отрупван бил с писма и молби за медиумична помощ при разрешаване на всевъзможни лични проблеми, на които отговарял сдържано, но твърдо, че не възнамерява да конкурира Улрика Арфидсон (1734—1804), известна гледачка, включително и на утайка от кафе, в тогавашен Стокхолм.

 

В обемистата литература за живота и делото му често се споменават и коментират, при това в различни версии, три събития, доказващи според мнозина неговите окултни заложби, въпреки категоричната позиция на самия Сведенборг, че чудеса няма, че изобщо не е медиум, не е спиритист и че познанието за света на духовете, с което разполагал, било почерпано от най-висшия извор, от Бог и всеки, обзет от също тъй интензивна любов към него, би го получил като дар. Свидетелите на тези демонстрации на ясновидство от негова страна, независимо дали те са били умишлени или непредвидени, изразяват обаче единодушно мненията, че историите са автентични и изключват всякакви подозрения в инсценировка или шарлатанство. Впечатлен бил и философът Кант, който през 1768 г. възпроизвежда с най-големи подробности първата от тях в писмо до своята позната Шарлоте фон Кноблох. Макар да е сгрешил датата и годината на събитието, което станало не в края на септември 1756 г., както отбелязва той, а на 29 юли 1759, съдържанието на писмото му отговаря на случилото се в Гьотеборг през лятото на горепосочената година. В онзи неделен ден Сведенборг пристигнал там от Англия и посетил дома на някой си Уилям Касъл, където отседнал заедно е други гости. В един момент той, пребледнял и видимо силно развълнуван, заявил пред присъстващите, че в южен Стокхолм е избухнал голям пожар и огънят обхваща бързо квартала, където живеел. Виждал как рухва домът на негов близък, как бедствието застрашава и собствения му дом. Два часа по-късно обаче той облекчено оповестил: „Благодаря на Бога! Пожарът е потушен на три врати разстояние от моята къща!“

 

Гьотеборг се намира на повече от 400 км от Стокхолм и Сведенборг бил поканен при губернатора да разкаже в детайли онова, което е видял, все още неизвестно във втория по големина град на Швеция. Едва във вторник от столицата пристигнал кралски куриер, който донесъл материал, потвърждаващ изцяло казаното от Сведенборг. Нямало съмнение в истинността на информацията, която той получил по „екстрасензорен“ път, нито в неговите забележителни псиспособности.

 

От Карл Рубсам научаваме основното за друга подобна проява на учения-теософ, този път в дворцова среда: кралица Лувиса Улрика (1720-1782) се обърнала към него с искането (вероятно с цел да го изпита) да потърси в духовния свят нейния покоен брат, принца на Прусия Аугуст Вилхелм (1722-1758), и да му зададе въпрос, чийто отговор би следвало да се съдържа в негово писмо до нея. След няколко дни Сведенборг посетил кралицата и й предоставил исканото сведение. Тя била потресена: никой освен нея и брат й не биха могли да го знаят, а както се предполага, текстът на писмото имал сериозен политически акцент и засягал обтегнатите отношения между Швеция и Прусия, тогава във война помежду си. Според една хипотеза в дадения случай Сведенборг обслужил конкретни политически интереси в полза на партията на „шапките“, на която симпатизирал, и косвено предупредил Лувиса Улрика да не се стреми към повторен държавен преврат с цел реставриране на абсолютизма след несполучливия й опит за такъв през лятото на 1756 г.

 

Третата история нашумяла в Швеция и извън пределите й не по-малко от тази с пожара. Мадам дьо Мартвил, вдовица на починалия през 1760 г. посланик на Холандия в Стокхолм, отправила към Сведенборг молба да се свърже е покойния й съпруг в света на духовете и да го запита дали в дома им има разписка за изплатена от него сума, тъй като след смъртта му търговец я изнудвал с твърдения, че му я дължи за скъп сервиз. Чрез Сведенборг холандският посланик съобщил на съпругата си къде да потърси документа и тя наистина го намерила...

 

Без пряко да опровергава упоритите слухове за тези негови способности - примерите за тях съвсем не се изчерпвали с горепосочените три[11], Сведенборг винаги подчертавал, че става дума за феномен на трансцендентност, не на паранормалност, че той е духовидец, не ясновидец, а отвореността на цялата му същност за възприемане на божията любов, постижима за всекиго, му осигурявала възможности, неправилно схващани като чудеса. Известна, а коментирана също и тук (в част I и в глава 1 на част II) е острата реакция на Имануел Кант срещу Сведенборговия magnum opus „Небесни тайни“, с който се запознал в резултат от интерес към чутото за „стокхолмския фантазьор“, но според някои именно той, а не Дейвид Хюм (1711-1776), изтръгнал кьонигс-бергския философ от неговата „догматична дрямка“ с аргументите, които предявил за разликата между разум и вяра и за това, че описанието на неописуемото, неподдаващо се на доказателства, е ценно само по себе си с измерението на отвъдопитност, разширяваща съзнанието.

 

Сведенията, с които разполагаме за годините към края на живота му, сочат, че той, както сам казвал, принадлежал наполовина към други светове, че отдавал малко значение на преходното земно битие. Дори и най-ожесточените му противници обаче отбелязват разумността и премереността на неговите оценки за ставащото тогава в Швеция и в други страни. Нищо анормално не забелязвали у Сведенборг онези, с които общувал и разговарял през последните десетилетия от живота си, а що се отнася до противоположните твърдения, тогава е имало само два начина за отстояване на хетеродоксални религиозно-философски доктрини: съзнателно фалшифициране или (нерядко привидна) лудост. Външните обстоятелства, съпровождащи визиите на Сведенборг, били обгърнати с аурата на свръхестественото, каквото вероятно не им е било свойствено в действителност. Характерен е анекдотът, приписван на поета романтик П. Д. А. Атербум, относно разговор на Сведенборг с Вергилий79. Поетът се позовава на вече споменатия в част I Хенрик Габриел Пуртан80, но той от своя страна, както допуска Мартин Лам, в чиято книга е цитиран81, сигурно е поукрасил станалото и го е оцветил с немалка доза творческо въображение.

 

Според Атербум Пуртан, който посетил Сведенборг, трябвало да поизчака в салона, откъдето дочувал домакина да разговаря оживено на латински „относно античните паметници на Рим“ с въображаем индивид, когото изпроводил до вратата най-учтиво и с приятелско кимване към новодошлия, докато минавал покрай него. След още няколко поклона към „госта“, когото изпращал, Сведенборг се завърнал при Пуртан и го осведомил, че току-що бил посетен от Вергилий, „много очарователен човек“... Въпреки че е забавна, тази история не изглежда достоверна. Сведенборг не си представял духовете в земна обстановка и надали би му хрумнало да ги настанява в гостната си и да ги изпраща до вратата, да не говорим за това, че ако наистина е беседвал с духа Вергилий, той едва ли би разпознал и поздравил Пуртан - при такива видения изпадал в транс и бил абсолютно безчувствен за присъствието на други, говорейки понякога рязко и прекалено високо, особено ако го дразнели злонамерени духове. При подобни кризи възрастните съпрузи, които го обслужвали, чували как ридае и зове Бог да се смили над него. Тези състояния на свръхвъзбуда били предизвиквани според предположенията на мнозина от преустановяване на дишането до критична точка, от преднамерен контрол над него, упражняван впрочем от християнските мистици по принцип, за да се постигне пълна концентрация, пречистваща волята, мисълта и чувството, подготвяща пътя към „вътрешна молитва“ и единение с божественото. Посочено беше вече тук, че подобни цели се преследват и посредством дзен-медитацията или специалната йогийска техника, та чрез освобождаване на човека от обременителните връзки с материалното и приобщаването му към духовната реалност над него да се премине прагът от „съм“ към „знам“82... В своя „Духовен дневник“ Сведенборг посочва, че неговото „вътрешно дишане“ спомагало за установяването на контакт с ангели и духове и той предоставя доста данни за тези състояния, характеризирайки началото им като отваряне на „вътрешния поглед“, без който, както пише в „Небесни тайни“ (§994), „очите изобщо не биха могли да виждат; те са зрящи благодарение на вътрешното зрение и затова човек вижда все така добре и след като животът на тялото прекъсне, да, дори по-добре отпреди, макар и не земни и физически неща, а такива, които се намират в другия живот... Поради същата причина човек вижда и в сънищата си, когато спи, при това не по-зле, отколкото в будно състояние. Дадено ми беше чрез вътрешното зрение да виждам нещата в другия живот по-ясно, отколкото виждам тези в тукашния.“

 

За Мартин Лам категоричността, с която Сведенборг прокарва такава ясна разграничителна линия между „вътрешното зрение“ и възприятията на нашите „телесни очи“, доказва, че неговите видения, подобно на тези на повечето мистици, са от псевдохалюцинаторно естество. Това обяснява и факта, предполага Лам, че в своя теософски период той в продължение на десетилетия е имал кажи-речи всекидневно видения, най-често свръхневероятни, без те да дадат каквото и да било негативно отражение в хода на работата му над неговите внушителни трудове. Нещо повече, по логика, стройно от на композицията, мисловен обхват и дълбочина дори последният от тях, „Истинната християнска религия“, превъзхожда изложението на „Организацията на одушевеното царство“, да речем, както и на други произведения от натурфилософския му корпус. В действителност именно чрез споделеното от мистици за техните умствени визии, осъществявани с вътрешното им зрение, психиатрите придобиват представа за халюциногенни явления, които за разлика от автентичните психосензорни халюцинации нямат характера на сетивни възприятия, а се приближават по-скоро до фантазии представи, създадени от въображението. Посредством това, че мистикът локализира видението си в пространството, или ако очите му са затворени - в тъмното на полезрението, псевдохалюцинациите нямат пространствена екстериоризация и субектът не се изкушава да ги смесва със заобикалящата го реалност. Те се различават от чисто въображаемите картини и образи чрез усещането за психическа обективност, внушавано от тях на онзи, който ги изживява, и дори изглеждат независими от волята му.

 

Връзките на Сведенборг с духовете от различни категории се осъществявали почти без изключение в хода на беседи, на разговори. Несъмнена е тяхната словесна същност. В случая имаме работа с онова „вътрешно слово“, за което често говорят мистиците и което е еквивалентно на „вътрешното зрение“, а както посочва самият той, езикът на небесните същества, предаван през съвършената „акустика“ на небесните сфери, е толкова универсален, че „съответства на всеки употребяван понастоящем език“. Звучен, без да се състои от звуци, този език обаче може да се разбира и владее само от онези хора, на които това е дадено като дар по милост божия. Той самият го разбирал, дори се впуска в детайлни негови описания в „Небесни тайни“ (§1634-1650, §1757-1764) и другаде, това е матерният език на посветените и е толкова различен от обикновената човешка реч, колкото е и ясно разбираем като нея. Не се предава по въздуха, не се възприема със слуха, а по вътрешен път прониква към структурите на мозъка. Съставен е от мисли, не от думи, защото духовете притежават само вътрешна памет и не могат да ги произнасят. При общуването с някого обаче техните мисли се трансформират в думи в неговата физическа памет и се превеждат на родния език на слушателя. И именно на този „вътрешен език“, езика на мисленето, протича, според уверенията на Сведенборг, общуването му с ангелите. Вероятно имат право онези изследователи, според които неговите концепции за отвъдземното, както и описанията му оттам, изглеждат по-малко странни и са податливи на обяснение с оглед на идеята, че повечето са били плод на видения и вътрешни гласове. Детайлните обрисовки на духовния свят, на обитателите му, живописните и необичайни сцени, поднесени в тях, са всъщност твърде нетипични за стила на неговите трудове по принцип, но от друга страна, изглеждат проекции на земни реалии, както личи дори в най-фантастичното му произведение „За Земите в нашата Слънчева система. ..“, в което той сбъдва една своя мечта още от периода си на естествоизпитател: да направи обиколки на различните планети, да се запознае с жителите и природата им. Поради абстрактния характер на неговото въображение изложението изобилства с опоетизирано завоалирани дадености и символи, очевидно заимствани от земни първообрази, но това би могло да означава също, че авторът се е придържал стриктно към своето учение за кореспонденциите, което не допуска упоменаването на конкретни детайли, ако те нямат духовни съответствия. А и голяма част от подробностите за другите светове, приведени в съчиненията му, произтичат без съмнение от разговори с духове и ангели, контактите с които отговарят на по-високи литературни стандарти, отколкото неговите собствени свидетелства на очевидец.

 

Духовете, които се явяват на Сведенборг непрекъснато (ако не идвали при него, той отивал да ги потърси в отвъдното), са в по-голямата си част на хора, които лично е познавал. След своята физическа смърт те се стремят към връзка с него от света, в който са се озовали. От тях той получава разнородна информация, която включва в огромния си коментар на Библията - „Небесни тайни“. Вече изтъкнах, че неговият „Духовен дневник“ представлява един вид предварителна скица на този монументален труд и с ясния си, премерен стил се отличава от „Книга на сънищата“ -общуването на Сведенборг с духове и ангели изглежда също тъй естествено, както това със съседите му от „Хорнсгатан“ - улицата в южен Стокхолм, където е живял. Възприемането на този дневник обаче не е лесен процес за читателя, толкова е странна материята, в която го въвлича неговият автор. Както посочва той, четири са начините за контакти със света на духовете, изложени в този необичаен опус:

 

■ по време на сън, когато видението е отчетливо, сякаш става наяве. Тогава човек си казва: ако това е сън, значи целият ми живот в будно състояние е един сън.

 

■ Когато със затворени очи виждаш също тъй ясно, както с отворени. Разликата е в това, че в първия случай съзираш по-кра-сиви и приятни неща. Няколко пъти му се е случвало, споделя Сведенборг, да ги вижда и с отворени очи.

 

■ Третият начин се получава, когато очите ти са отворени, а небето и духовете ти се представят в образи - репрезентации, но смътни.

 

■ Четвъртият тип контакт се осъществява, когато човек е отделен от тялото си и е „обзет от дух“. В такива случаи той е убеден, че не сънува и владее всички свои сетива, но разбира какво реално е станало с него едва когато си възвърне нормалното будно състояние.

 

Вече се изтъкна впрочем, че най-забележителните описания на духове у Сведенборг фигурирай в достопаметности, съхранени в петте „лондонски“ тома на „Духовен дневник“ и главно от периода 1747-1759; но също и в по-късните му работи. Те засягат преди всичко неговите философски и теологични дискусии с тях, като някои от събеседниците му са назовани, други - анонимни. Средата, в която се провеждат тези срещи, е най-често архаизирана, било край аркадите на Атенеума или в осмоъгълен палат на Парнас: там великите философи на древността, облечени в червени хитони, седят на каменни скамейки с лаврови венци на главите и с палмови клонки в „ръце. Разговорите в тези школи за мъдрост напомнят Платоновите диалози, които вероятно доста са вълнували ума и фантазията на Сведенборг. В заключителната част на „Истинната християнска религия“ той пророкува, че много читатели сигурно ще преценят тези реминисценции като „плод на въображение“, но уверява, че това, което е чул и видял, било в напълно будно състояние и с отворени очи - in aperti oculi statu. В една от своите най-известни достопаметности си спомня, че помолил Бог да му даде възможност за разговор с ученици на Аристотел, Картезий (Декарт), Лайбниц. В ответ на тази молба бил осенен от видение, че е посетен от деветима души, по трима от всяка школа, с които разисквал връзката душа-тяло и взаимодействията между тях. Според Мартин Лам съвсем ясен е халюцинаторният характер на това видение, обусловен от факта, че субектът предварително е фиксирал „сюжета“, съдържанието му. Счита се за установено, че индивидът, който е предразположен към псевдохалюцинации, в известни случаи може съзнателно да им придаде определено съдържание. Впрочем психиатрите нерядко се ^олебаят дали в подобни казуси, когато е налице особено ярка и жива умствена картина/образ и словесна псевдохалюцинация, изглеждащи почти идентични в техните външни прояви, става дума за псевдохалюцинаторен феномен или за тип поетично вдъхновение. Някои специалисти в тази област употребяват и обозначения от типа dreamy states („съноподобни състояния“).

 

„Духовен дневник“ изобилства с примери за многостранната обвързаност на Сведенборг е духове и ангели. Във всяка човешка мисъл, във всеки доброволен акт, във всяко усещане той вижда влиянието на добри и лоши духове. Те са дори негови неми сътрудници при обрисуването на всички тях, а доктрината му за духовете съвсем не е продукт на функционално засегнат ум, на смутено съзнание, но представлява систематично развитие на психологическите теории, които излага в „Организацията на одушевеното царство“. Откриваме я представена в първата част на Adversaria in libros Veteris Testamenti - „Словото на Ветхия завет разяснено“[12], както и в първия том на „Духовен дневник“ (1745-1746), а в „Небесни тайни“ това учение фигурира във вече завършена структура и форма. Сред онези, които са му се явявали насън или в будно състояние, той смята, че разпознава покойници - свои приятели и познати. Вътрешните гласове, които чува, понякога задълбочават у него убеждението в това и го подтикват да се поддава на характерно земни реакции. Още от периода на „Книга на сънищата“ тези гласове се обективизират в такива на добри и на лоши духове, т.е. в двете сили, които си оспорват владичеството на душата му: слънцето на божеството с неговата светлина и топлина, а от другата страна - светът с неговите щения и съблазни. В „За почитанието и любовта към Бога“ въпросният конфликт между вътрешния и външния човек намира универсално съответствие в битката между Бога и Дявола. В „Словото на Ветхия завет разяснено“ той впрочем многократно посочва, че е имал видения, които не му е разрешено да споделя, че Бог е сложил един вид ембарго върху тях, защото те все още не биха били възприети и разбрани от хората, защото времето им не е дошло (Бенц, 2002:266).

 

През своя теологичен период Сведенборг има чувството, че същата борба се води и вътре в него, не се съмнява, че макар адските духове да произлизат от бунта на дявола срещу Бог, за тях допринася и падението на самото човечество. Създадени да живеем в божествената светлина и топлина, ние сме допуснали да бъдем прелъстени от светското и от желанието да сме си сами господари. Опитали сме плода на дървото за познаване добро и зло, т.е. отворили сме вътрешното си същество за изкушенията на сетивата. От този момент сме загубили и всякакъв непосредствен контакт с божественото. Накърнявайки божествения ред, хората престават да бъдат подвластни на прякото влияние на Бог. Над техните поколения оттогава тегне товарът на повтарящото се отклонение на всички предишни генерации от божественото не като някакъв генетично непреодолим грях, който ги предопределя за ада, а като унаследено обременяване от склонност към злото. Бог винаги съблюдава спазването на равновесие между ангелите и лошите духове в нас така, че изборът в крайна сметка да се прави от собствената ни воля. С това ние ставаме напълно отговорни за собственото си падение, както е бил и Адам Кадмон83, първият човек, наричан още Логос или Божи син, прототипът на целокупното сътворение.

 

„Отличителната характеристика на Сведенборговия духовен свят е, както знаем, това, че го обитават изключително човешки същества. Не същестуват ангели, сътворени направо от Бог, няма паднал ангел, дявол, създател на ада. Човечеството е крайната цел на Сътворението, небето и адът произхождат от нас. Бог ни е създал, за да направи реално своето вечно небесно царство, за което земният свят е подготовка“, отбелязва Мартин Лам84, а Ернст Бенц подчертава в съзвучие с него:

 

„Сведенборг придаде на традиционните понятия за отвъдното ново религиозно съдържание. Той възобнови изначалната грижа, съдържала се в тях за благочестивите индивиди, разбирайки ги не като исторически събития, а като такива в духовното развитие на човечеството, като метафизични инциденти от живота в човешки контекст.

 

Изходна точка за тази нова интерпретация е представата на Сведенборг за човечеството. Традиционната ортодоксия признава два вида духовни същества: ангели и хора. Според тази доктрина ангелите са първите духовни същества, сътворени от Бог, и то по негов образ и подобие. Техният начин на живот обаче не е физически и материален, а духовен и телесен... За Сведенборг няма разлика между многобройните видове духовни същества: за него има само едно духовно същество и то е именно човекът. Няма отделни духовни същества за този свят и за отвъдния, защото и двата свята са светове на човеците. Няма отделни ангели и демони освен хората, защото те всъщност са пак хора, но в по-развита форма на битие. Небето, духовното царство и земята са места за реализация, възпитание и осъждане на човечеството. Те служат за развитието, индивидуацията и репрезентацията му в неговите висини и падения, във възможностите и особеностите му, в условия и на изолация, и на общност. Ангелите и хората не са отделни видове на Сътворението, а две различни фази на същия вид, подобно на пеперудата и гъсеницата... Това отвежда към друга, свързана с първата, идея на Сведенборг. Еволюцията на човешкото същество не приключва с този земен живот, а продължава в отвъдния свят, и то незабавно след физическата смърт. Животът тук и там представлява единен, кохерентен континуитет на личното съществуване. Нескончаемата нощ на смъртта просто не съществува. Човекът се променя от състоянието на физическото си съществуване в своя личностен, индивидуален живот в друга, по-духовна форма на телесност“ (Бенц, 2002:387-389).

 

За Сведенборг съществуването ни в един свръхфизически свят представлява всъщност продължение на нашето развитие като индивиди. Призванието на всекиго е да бъде най-близък сътрудник на Бог с непрекъсваща възможност да живее и след смъртта си в творческо и продуктивно взаимодействие с другите, на мъжа с жената, на жената с мъжа, на човека с Бог, разсъждава Бьорн Шьовал (1916-1998) в своята статия „Системата на Сведенборг в светлината на психологията“85, анализирайки концепцията на шведския мистик за непрекъснатото духовно развитие и онова, което той самият обозначава като „диалектика на напрежението“ в неговия идейно-философски комплекс.

 

Трите подсвята на отвъдното - небето, светът на духовете и адът, последователно съответстват на трите „части“ на човешкото същество: anima, mens, corpus, които на свой ред са разделени на отделни половини. Anima предлага една за небесната топлина, т.е. доброто, и друга - за небесната светлина, т.е. истината. Те двете са кореспонденции в mens на волята и ума, а в тялото -на сърцето и белите дробове. Това „разчленяване“ представлява ново хоризонтално сечение на духовния свят. Трите небеса са разделени на небесно и духовно царство, това важи и за ада, а доктрината за брака в духовния свят се основава на различието между воля и разбиране. Всъщност няма нищо от човешкия свят, което да не съответства на някаква „зона“ или „общност“ в сферите на духовния свят. Тази сложна система обаче може лесно да се огледа и разбере, ако се приложи към антропоцентричната структура, определяща в идейния комплекс на Сведенборговата теософия.

 

Независимо че е изградена върху видения и че, проследена в детайли, може да демонстрира отчетливи реминисценции за онези народни вярвания, чиито традиции са стигнали до него по различни пътища, не на последно място и възприети от баща му, Сведенборговата доктрина за духовете в никакъв случай не представлява отделно допълнение към неговото цялостно учение или някакво отстъпление от конструктивните принципи на системата му изобщо. Целта в нея е да се наблегне върху главната мисъл, която откриваме още в най-ранните му философски трудове, а именно, че Бог е единственото живо начало в универсума и че всички същества, независимо дали в духовния или в природния свят, са само еманация на божествената доброта и мъдрост. Цялата теологична система на Сведенборг и всички негови откровения в действителност водят началото си от момента, в който за пръв път е усетил, че Божията светлина пронизва вътрешното му същество. В „Небесни тайни“ (§ 168-186) той посочва, че от собствен опит е разбрал какво става, когато човек минава от преходен към вечен живот: „Оказах се в състояние на физическа безчувственост, в състояние, аналогично на това на умиращ, но съхранявах непроменен своя вътрешен живот и мисловните си способности, та можех да наблюдавам и да си спомням какво се случва на онези, които са мъртви и които са били възкресени. Задържах дишането си до степен, необходима да се поддържа животът и после безшумно издишах.“

 

Това състояние на умиране както и преди поражда у Сведенборг видение за свръхестествена светлина. Да мислиш abstracte а соrроrе, т.е. да освободиш мислите си от своето тяло, означава според него да елиминираш натиска от страна на сетивата и да позволиш на anima да те окъпе в своята светлина - статус, достижим чрез вътрешно дишане. „И именно по този начин ми бе позволено да се свържа с ангелите и с духовете“, посочва той в „Духовен дневник“ (§3465), вече прозрял, че е присъствал в духовния свят много преди да е проумял неговото наличие. При всеки случай, когато през своя период на емпирико-теоретична дейност влизал в досег с божествената светлина, той бил несъзнателно погълнат от своите мисли и го е посещавал като пришелец, будещ изумление у останалите духове, долавяно от него, без сам да можел да ги вижда. Доста преди пробуждането на своето „вътрешно зрение“ е изследвал духовния свят едновременно като чужденец и местен, като именно в този опит се преплитат органично неговата теософска система и философските идеи, които разгръща на своя последен етап от развитието си на естествоизпитател и още по-точно, на емпирик механицист[13].

 

В епохата на Просвещението кажи-речи всеки учен и мислител с християнско вероизповедание и мироглед е пренебрегвал онова познание - духовно или материално, което се е основавало върху догматика, за да намери своята истина съгласно опитността и наклонностите си. Или както пише Даламбер в предговора си към „Енциклопедията“, не esprit de systeme, a по-добре esprit systematique. Вместо придържане към дадено официално учение силен акцент следователно се поставя върху личното усещане за Бог. Целомъдрието на отделния човек бива например считано за решаващо в онова движение, което в протестантския свят се нарича „пиетизъм“ и вече неведнъж коментирано тук. Думата идва от латинското pietas, целомъдрие, макар да има различни мнения относно тълкуването й в дадения случай. Така или иначе християнството според пиетистите се е втвърдило, „обективирало“ се е, посланието за любов на евангелията е отзвучало. На негово място се проповядва чистота на учението като начин за спасение от едно винаги заслужено Божие наказание. Лутер говорел непрестанно за обременения от грехове човек. Дори най-добронамереният християнин не можел да допринесе за своето спасение посредством порядъчен живот и добри дела, защото се смятало, че в основата им е налице егоистична умисъл, която не убягва Богу. Едничкото, на което човек бил способен, е да се надява на Божията милост; само в нея има прошка. Желанието за получаването й и опитът от страданието ще бележат религиозното съзнание, създавайки благоприятна среда за пиетизма, едно задушевно и в същото време практически насочено християнство, разклонение на протестантството и антиклерикално движение, което поставя морала над вярата и възникнало през втората половина на XVII в. в Германия, достига своята кулминация през първата на XVIII86, като в Дания-Норвегия то дори става официално вероизповедание (по време на управлението на крал Кристиан VI -от 1735 до 1746 г.), идеологическа политика за „контролирано събуждане на народа“, легализирана със съответни държавни закони и разпоредби.

 

В Швеция тази, инак вярна на църквата, разновидност на лутеранството била изцяло или отчасти възприета от редица представители на духовенството там, сред тях и от бащата на Сведенборг, Йеспер Сведберг, който четял с увлечение труда на писателя богослов Йохан Арнд „За истинското християнство“, преведен на шведски през 1647 г.)[14] и на Кристиан Скривер („Душевно съкровище“, 1675-1692). Изискването на пиетизма за практицизъм в християнството било напълно в унисон с неговото мислене. През целия си живот той възразявал на идеята за „великата вяра“ - като такава тя според него не била достатъчна, трябвало също да се живее и действа по християнски. За един епископ в тогавашна Швеция обаче не било безобидно да симпатизира на пиетизма. Висшият клир съзирал в пиетистичния индивидуализъм заплаха за своите позиции, а следователно и за реда в страната. Пък и Карл XII (през 1706) отправил от военния си лагер във Волхиния[15] декрет срещу пиетизма и опасното лично християнство, та през 1726 г. била издадена строга заповед срещу религиозните събрания в енориите и по домовете, т. нар. collegia pietatis (тяхната цел била развиването и поддържането на истински духовен живот), отменена едва през 1858.

 

Един особено интересен представител на т. нар. радикален пиетизъм, който искал да изкорени докрай злото по света, е Готфрид Арнолд, саксонски професор теолог, историк на протестантската църква. Неговите тълкувания на Библията напомнят в немалка степен тези на Емануел Сведенборг: всичко в текста на свещената книга е образец и историческата еднократност изчезва; думи, понятия, връзки се превръщат в символи, аналогии и съответствия. Така историята на Израел например е всъщност тази на човешката душа, хроника на нейните заблуди и стремежи. Бягството през Червено море, река Йордан и преминаването на пустинята са все описания на пътищата за пречистване на душата... Отделните персонажи, градове и места отговарят на добри и лоши душевни състояния, на надежди или отчаяние, на чиста или нечиста любов, твърди Арнолд, въвел отново немския език в света на науката, на теологията и оценил положително ересите като важно и дори необходимо условие за църковното развитие.

 

Арнолд бил духовен учител на Йохан Конрад Дипел, лекар, алхимик и теолог. Поради непрестанните критики, които отправял срещу официалната лутеранска църква във феодално изостаналата и политически разпокъсана Германия, както и поради полемичната си натура, той дълго време бил принуждаван да бяга от една държавица там в друга и същевременно публикувал много текстове, повечето неудобни за свещениците конформисти и за местните владетели. В Стокхолм пребивавал от 1726 до 1728 г., но бил принуден да напусне Швеция по заповед на крал Фредрик I като разпространител на опасни заблуди. Дипел също допринесъл за разбирането на новаторския религиозен принос на Сведенборг. Представител на радикалния пиетизъм, той заедно със съмишлениците си обвинявал консервативното лутеранство главно заради догматичния начин, по който свещениците му изпълнявали своите задължения. „Ортопрактика вместо ортодоксия!“ - така проповядвал той и към призива му би могъл да се присъедини и Сведенборг. Дипел и неговите привърженици поставяли изискването за пълна религиозна свобода, като особено държали на идеята за достъпността на словото и яснотата на посланието от амвона, приближавайки се до представите и убежденията на XVIII в. за недвусмислени и реалистични религиозни истини. Такъв демитологизиращ поглед върху божествените явления обаче сякаш превръща Библията в едва ли не „служебна книга“, изградена около няколко прости истини, и то като текст, не като творение на сублимно вдъхновение. Би служила като наръчник за „ново раждане“, но само ако при четенето й хората приемат нейните послания съвкупно, като изпълнен с дълбок смисъл апел за любов - към Бог и към ближните. Макар че и това не било толкова необходимо според Дипел: човек носи в себе си сърцевината му, твърдял той.

 

Учението на Дипел за живот след смъртта е твърде сходно, както и доста друго, с главните линии на онова, което впоследствие ще формулира и изложи в теософските си съчинения Сведенборг. Бог не предпоставя никакви директни „последици“ като награди или наказания. Онзи, който в своя земен живот вече се е домогнал до съвършенството в този смисъл, е постигнал и вечния живот, пише Дипел в своя „Проект за ред в благодатта“. Той излага и твърде разпространеното схващане за пречистването чрез алхимическия процес като метафора на „новото раждане“ на човека, което било жлъчно осмяно от прагматика Пулхем. Ученици на Дипел имало навсякъде в Стокхолм, където дейността му оставила дълбоки следи. Схизмата и сред пиетистите била факт - те се разделили на консервативни и на радикални, като вторите били привърженици именно на Дипел, за чиито възгледи Сведенборг бил без съмнение добре информиран. В книгата си „Духовни опитности“ той подлага немския реформатор на обстоен критичен анализ. Но не прикрива силното впечатление, което Дипел правел на своето обкръжение, независимо че не толкова идеите му, колкото тяхното представяне му се струват неизбистрени.

 

Всъщност той не бил и добър организатор - неспокоен, вечно на път, Дипел очевидно се изявявал като противоположност на саксонския благородник пиетист Николаус Лудвиг фон Цинцендорф (1700-1760), ръководител на широко популярното по времето на Сведенборг движение хернхутизьм, възникнало, след като той дал убежище на т. нар. „Моравски братя“, общност, разпръсната след повторното католицизиране на Бохемия от Хабсбургите. За нея Цинцендорф създава специално селище, назовано Хернхут, или „Господна закрила“[16]. Хернхутизмът е един вид „религия на сърцето“, съсредоточена в изкупителната саможертва на Христос и наблягаща върху радостите на спасената душа. През 30-те и 40-те години на XVIII в. „Моравските братя“ получили разпространение и подкрепа също в Швеция. Сред привържениците им имало и доста служители на Кралския колегиум за минно дело, та Сведенборг бил добре запознат с това движение и с неговото простичко послание - религията е благочестието на сърцето; не е необходима драматична битка за усъвършенстване: „Ела такъв, какъвто си!“ Тази религиозна доктрина на дълбокото чувство става актуална за Сведенборг не преди белязаните от кризата му пролет и лято на 1744 г. и емоционалната й интензивност го впечатлява, оказва въздействие върху него. В нея обаче не му достигала интелектуална дълбочина, а и чувствата при хернхутистите вземали връх над разума, което той считал за недостатък. Пък и Европа по онова време буквално гъмжала от подобни религиозни движения и секти, които прокламирали сетивния опит, сантиментите като най-достоверен източник на познание, превъзхождащ изсушения рационализъм и умозрителността на енциклопедистите просвещенци, на истини, недостъпни за логиката на дискурсивното мислене.

 

Ако можехме да попитаме Сведенборг дали е бил пиетист, той сигурно би отговорил отрицателно, макар че антагонизмът между последователите на Дипел или Цинцендорф и интелектуалния елит на Просвещението, сред чиито най-видни представители той несъмнено е, не се проявява отведнъж, още повече че съпротивата срещу официалната църква за известно време ги сплотява. В Германия дори се забелязва съчетаване на елементи на просветителската философия и пиетизма, Волтер иронизира, но без жлъч, квакерите87 в своите Lettres philosophiques sur les Anglais - „Философски писма относно англичаните“ (1734), Улуф фон Далин защищава преследваните „дипелианци“ в „Шведски Аргус“ (вж. глава 1), но постепенно се оформят два трудно примирими лагера, между които възниква силно напрежение, а и открита война, изострила и задълбочила религиозната криза, характеризираща цялото столетие, особено неговата последна третина. Подлаганите на запрети религиозни сбирки по домове и общности, т. нар. „библейски кръжоци“, отдавна са се разраснали в по-големи дружества, обхващайки континента, а и САЩ, но също части от Азия и Африка, от още по-отдалечени краища на света, закъдето се отправяли предани и дейни мисионери, предимно привърженици на идеите на Цинцендорф. Сгъстявала се мрежата от целенасочено антиинтелектуални учения и ложи, от обскурантистки по характера си окултистки течения и изобщо от небивало мощен мистицизъм, намерил опора и идейно „алиби“ в русоизма, както и знатна „клиентела“ в салоните на аристокрацията и сред напористата буржоазия, устремена към по-централна роля в културно-политическия и социален театър на времето. Показателен е фактът, че шведският крал Густав III, считан за един от най-свободомислещите монарси в Европа, от когото се възхищавал дори Волтер, при първото си посещение в Париж още като престолонаследник полагал големи усилия да установи връзки с философите-просвещенци там, но при втората си визита във френската столица през 1784 г. им демонстрирал високомерно пренебрежение, предпочитайки контактите със спиритисти, алхимици, магове, ползвали се тогава с особеното му благоразположение. Както бе посочено в предишната глава, учението на Сведенборг и преди всичко неговите „духовни опитности“ стават обект на злоупотреби от определени среди, които търсели в тях главно сензации в стила на времето, но и прикрита мъдрост, опитвайки се да я използват за „затъмняване на светлините“, без обаче да са реално запознати с неговите трудове и с учението му. От своя страна дейци на Просвещението в Швеция от рода на Юхан Хенрик Шелгрен, които също не вниквали в тях, им оказвали ожесточен отпор, довел до известния спор с Тумас Турилд (вж. глава I на част II и част III), по-скоро идеологически, отколкото чисто литературен, а оттам и до пробив на европейския предромантизъм в тази страна, избуял с корени в духа и атмосферата на Просвещението и обагрен в палитрата на сенсуализма, на емоции, изграждащи нови нагласи и светоусещане, нови ценности и норми за личностно поведение и развитие.

 

Не е известно до каква степен самият Сведенборг се е вълнувал от сложните процеси и превратности в реалността, която го заобикаляла, без да прониква в неговия вътрешен мир и да накърнява равновесието му, интелектуално и психическо. Във всеки случай той бил мобилизиран до краен предел за изпълнението на първостепенната и дори според него решаваща за човечеството мисия, възложена му от Бог. Убеден бил дълбоко, че „неговата принадлежност към физическия свят му налагала преди всичко и единствено да пише достоверно и отговорно, да печата, издава и разпространява истините, разкривани му свише от Бог. И той правел именно това в продължение на двадесет и три години -периода на неговата публична мисия, през който не се занимавал с друго, не проповядвал, нито организирал учредяването на нова църква, не налагал възгледите си на други в опит да ги привлече като съмишленици, продавал съчиненията си на по-ниски цени и разпращал даром екземпляри в библиотеки, университети, на духовни лица, на знатни и известни личности. Получените средства влагал главно в преиздания и в онова, което било необходимо за скромно поддържане на неговата дейност. От 1749 до 1771 г. издал близо двадесет труда с теологично съдържание... Идейно-тематичният обхват на неговите религиозни съчинения е несравним, те предлагат ново виждане за Бог, нова представа и отношение към характера на взаимообвързаността между природния и духовния свят, както и етика, универсална и рационална, за ръководство на човека към полезен и пълноценен живот. Това е радикално и рационално християнство: радикално, защото къса с традиционната интерпретация и на католиците, и на протестантите относно троичността на Бог, първородния грях, изкуплението и вменяването на вина, опрощението, а рационално, защото теологията му е фокусирана в проникването и изясняването на тайнствата на вярата, благодарение на което възниква ново разбиране за спасението, създаващо възможност за ефикасно сътрудничество на човека с духовните неща“ (Уилямс-Хоган, 1988:11). Ездачът на белия кон в Откровението, а именно Божието слово, трябвало благодарение на неговите знания и усилия да стигне до хората, за да бъде то разбрано от тях, а те - извисени чрез него. И предопределението си Сведенборг виждал именно в това, като се въздържа да чете и теологични съчинения на други автори, за да се предпазва от влияния и нежелани намеси, изтъквал самият той при подходящи случаи. Свещеното писание му било напълно достатъчно. Мистик, но и просвещенец, той изповядва вярата на своето време не само в словото, но по-точно в писменото слово и още по-точно - в книгата. Смятал дори, че било достатъчно да отпечаташ една истина, за да осигуриш възтържествуването й. Предпочитал именно да пише, вместо да проповядва, при това на международния език тогава, латинския, с очакването, че доктрината на Новата църква ще се разпространи по такъв най-ес-тествен начин без насилие върху хората, благодарение на трие-динството, в което вярвал: любов, вяра, полза. В този порядък на мисли следва да се позовем на видението му за срещи и беседи с „отците на протестанството“ - Лутер, Меланхтон и Калвин88 в духовния свят, при които става ясно, че ако първият постепенно стига до извода за вредите от авторитарното натрапване на религията, на една или друга конфесия, Меланхтон е твърде далеч от такава идея и отстоява направо фригидна теология, чийто извор е мастилницата, а не сърцето и душата, не любовта, напълно чужда на Калвин, най-догматичния и неотстъпчив от тримата...

 

През 1745-1765 Сведенборг направил ревизия на своите „духовни опитности“. Става дума за сънища, видения, вдъхновения. Общо 6500 записки на латински, издадени в седем тома под заглавието „Духовни опитности“. Тези записки, по-дълги и по-къси, наред със сънищния дневник принадлежат към най-личното, написано от Сведенборг, и ни внушават релефна представа за неговия умствен и душевен живот. В тях той разгръща своето учение за кореспонденциите, за съответствието между духовно и телесно, както и идеята за антропоморфния строеж на Вселената - т.е. за „Най-големия човек“, Homo maximus (вж. част I и част III).

 

Описва цветисто и подробно как пред вътрешния му взор се откриват нови светове и картографира небето, ада и преддверията му, страните и градовете в света на духовете, видени от надземна перспектива.

 

Друга тема в тях е неговото изумление и радост от онова, което смятал за новопридобита способност: той можел както никой друг да общува с ангели и духове, даден му бил достъп до най-висши небесни сфери. Според някои негови биографи, изследвали почерка му в тези записки, като например Сигне Токсвиг (1891—1983)89, в него настъпвали изменения под диктовката на ангели, но по-важно сигурно е това, че от тях съдим преди всичко за непрестанните опити на автора им да намери сили, които да ръководят позитивно и ефикасно мисленето и действията на хората. В тях личат и главните насоки на една психология, при която се идентифицират най-съкровените цели на човешките дела. Изходната точка в съвкупността на нравствено-етичните критерии на Сведенборг е моралът. Как изглежда доброто деяние и кое характеризира злото? Защо надделява едното или другото? Впечатленията му от политическия живот в епохата на свободите го ориентират твърде точно в явленията на времето от гледна точка на реалните им стойности. Като член на благородническата общност в „Дома на рицарството“ и на парламента той бил близък с видни политици, които имали големи амбиции за управлението и икономиката на Швеция. Очевидно не се е заблуждавал относно това, че движещи механизми в социалното и личностно-то поведение на мнозина тогава са били именно властолюбието, алчността, двойните морални стандарти. И ако вероятно би бил склонен да разбере и приеме разрива между вътрешните и външните мотиви - особено, когато действията на определени личности водели до активи и за страната, за обществото, не само за тях самите, толкова по-дълбока тревога будела у него опасността при липсата на такива, опасност неминуема, голяма, та дори и онзи, който отначало нямал користни подбуди, в крайна сметка се оказвал заразен от повсеместната поквара. В този порядък на мисли изглежда съвсем логично, че в неговите видения образността надделява над дидактичното и рационално съдържание подобно на тези на Хилдегард от Бинген90 или на св. Биргита.

 

„Онези, които са на страната на злото и същевременно търсят истините, могат да бъдат оприличени на орли. Летят високо, но падат, след като загубят крилете си. По същия начин рухват и хората, които са разбрали истините, говорили са за тях, учили са ги, но в своя живот не са се обърнали към Бог. С разума си те се издигат нависоко, понякога до небесата. Измамно се наричат ангели на светлината. Ала когато истините им биват отнети... пропадат в ада“, предупреждава той в „Ангелската мъдрост за Божието провидение“, 1764.91

 

Свободата на човека се обуславя от неговата способност да се въздържа от злото и да позволява на добрите духове да го ръководят. Сходно отношение към избора като етически проблем близо век по-късно ще изрази друг скандинавски философ и теолог - Сьорен Киркегор, според когото „същността на избора не е гносеологическа, а етическа: изборът не се отнася до истината и заблуждението, а до доброто и злото. Затова различаването на доброто и злото е присъщо именно на моралната личност и истинската свобода се съдържа в нея...“92 Лутеранското духовенство категорично държало на тезата си, че само вярата, не действията, спасява човека. Зад паравана на това едностранчиво и сковаващо становище животът на мнозина преминава в грях, твърди Сведенборг. Неминуемо било обаче създаването на ново, изчистено небе, както се възвестява в „Откровение на свети Йоана Богослова“ според неговата собствена парафраза.

 

И Седящият на престола рече: ето,

 

всичко ново творя. И ми казва: напиши, защото

 

тия думи са истински и верни.

 

(Откр. 21:5)93

 

Двадесет и втората, последна, глава в заключителната книга на Библията е един от основните текстове за теософа и повод за поредица от пространни негови коментари, илюминистки*, както ги характеризират религиолозите, съпоставяйки ги с мистичните изживявания на Якоб Бьоме, с тълкуванията на кабалистите, подчертавайки също, че са приносни за апокалиптиката изобщо и са разпалили въображението на много поети94. Сред тези негови произведения особено място заемат Apocalypsis Revelata - „Разбулване на Апокалипсиса“, 1766, и Apocalypsis Explicata - „Обясняване на Апокалипсиса“, публикуван посмъртно в Лондон през периода 1785-1789 и най-крупен по обем от трудовете му след „Небесни тайни“. През 1758 г. излизат по-кратките коментари на същата тема, вече споменати тук, а именно „ За Страшния съд и за разрушаването на Вавилон“ и „За Белия кон в Апокалипсиса“.

 

* От „илюминизъм“ - просветление, озарение, откровение. Епохата на Просвещението е съставена и от религиозни течения, които често са прегрупирани под общото наименование „илюминизъм“, т.е. митична и метафизична доктрина за вътрешна светлина, директно произтичаща от Бога. Мисията на Сведенборг да тълкува вътрешния и духовния смисъл на Свещеното писание, както и своеобразното му виждане по основни теологически въпроси, мистическата обагреност на неговото учение дават основание - твърдят мнозина - за причисляването му към илюминатите. - Б. а.

 

Откровението на св. Йоан Богослов (Апокалипсис) е последната книга на Новия завет и представлява по същество драматична поема за възтържествувате на Новата църква, на доброто над злото, която буквално гъмжи от колоритни персонажи, свръхнапрегнати ситуации, феномени със значимостта и силата на предвещания, будещи ужас, но и надежда. Построена умело от своя автор, апостол и богослов, „обзет от дух“, във вибриращото от напрежение психоемоционално пространство на седем видения, тази творба е наситена с изключително въздействена символика, разтърсват я конвулсиите на универсума и потресът от пророчества и поличби, редуващи се в несекващ, спиращ дъха ритъм... Космическият срив бива последван от тишината на мъртвило, на трагедия и гибел. Една трета от човечеството загива. Вавилон рухва. Но на стихията на катастрофите е противопоставена спокойна и чиста река с вода на живота, бистра и искряща като кристал, извираща от престола на Предтечата и Божия Агнец, повелителя на света със седем очи и седем рога, чийто гняв е безграничен. Той разпраща ангелите си в ожесточени битки с намерението да наказва, руши и пречиства. Противник на Агнеца е злото, мобилизирало своите пълчища на греха и унищожението. Тяхното поражение обаче е предизвестено и неминуемо. Агнецът се появява невъзмутим след изпепеляващите битки, сияещ като слънцето и лъчите му разтапят печата, затворил космическите тайни. Към края на бял кон се появява ездач с двуостра сабя в устата - това е словото Божие, най-могъщото от всички оръжия, непобедимо със своето двойно значение. Името на ездача е Истина, а рицарите му могат да унищожат Гог и Магог, силите на злото, чиито кохорти, сразени, изтребени, потъват в огнено езеро. Всичко се преобразява. Възниква нов свят, този на свещения Ерусалим95, съграден на небето, за да бъде спуснат на земята...

 

Дешифрирането на вълнуващо замъглената алегоричност на Откровението на св. Йоан Богослов става неразривна част от изследователската и житейската програма на Емануел Сведенборг, придавайки особена тежест и значимост на цялостното му дело, допълнително остойностено и с това, че той наистина „разпечатва“ истинския, вътрешния смисъл на Библията, получил, в немалка степен именно благодарение на него, духовни измерения и през следващата епоха в историята на световната култура, тази на романтизма, създал нов художествен идеал и нов тип творец със същия замах, с който бива сътворено и новото чисто небе. Макар и тъждествен по-скоро на стремеж към сублимното, не на съществуваща или постижима реалност, този акт така или иначе има за цел да предостави свободата за възприемане на новите истини, дадени свише чрез Сведенборг, откривайки и пътя към Новата църква - мост между човека и Бог, а след пречистването на духовния свят в резултат от Страшния съд стената между ангели и хора ще рухне, божествената светлина ще озари всички негови сфери и ще даде шанс за максимално вглъбяване в словото на новото откровение. „Самият Сведенборг ще продължава и в духовния свят да изпълнява своята мисия, тълкувайки учението на Новата църква в неговата завършена форма, да разкрива съкровения смисъл на Божието слово и безпрепятствено да разобличава „вавилономанията“, т.е. желанието за издигане и властване в името на вярата, обзело в застрашителни размери и природния, и духовния свят...“ (Йерн, 1976:139)

 

Сведенборг е наистина харизматичен и убедителен визионер, посочва Ернст Бенц в своята книга, посветена на шведския учен и мистик. Той може да бъде сравняван със самия Йоан, автора на Откровението, с Хермас96, с християнските пророци от Средновековието като Йоахим Флорски до онези от XVII и XVIII в., да речем, така че третирането на неговите прозрения като симптоматика за някакво психическо заболяване би било рав-нозначно на отричането на всички тях, включително и на Йоан. Овладял практически дяловете на науката на своето време и дал важен принос в повечето от тях, Сведенборг въз основа на това огромно познание изгражда своя метафизичен възглед за света и тази неразривна връзка между наука, религия и мистицизъм придава специфични свойства на неговото мислене и на трудовете му. Църквата все още не е разработила критическа феноменология спрямо пророците и визионерите, твърди Ернст Бенц, обзета е твърде често от недоверие (споделяно, макар и все по-рядко, от науката) спрямо техните опитности, докато една профетична теология би ни помогнала в анализа и интерпретирането на такива феномени. На предизвикателството, отправено й от Сведенборг и от внушителното му влияние в интелектуалната история не само на Европа, в англоезичния свят и в Скандинавия, върху творците и теоретиците на романтизма, върху немската идеалистическа философия, върху такива знаменити представители на литературата като Гьоте, Балзак или Стриндберг, все още не е отговорено, заявява немският религиолог и припомня някои основни моменти от неуспялата съпротива срещу сведенборгианството на първо място в Швеция:

 

■ През 1766 г. висшето духовенство предприема еклезиастка офанзива срещу група привърженици на Сведенборг в Гьотеборг, а през 1768-а там започва разследване на идейната насоченост в теософските му трудове, чието съдържание се преценява като оскърбително за Божието слово и за символичните текстове на църквата. Доктрината на Сведенборг относно Бог, свободата, инкарнацията и изкуплението чрез вярата се провъзгласява за недопустимо отклонение от лутеранската ортодоксия и срещу него бива повдигнато обвинение в ерес. Върху произведенията му налагат цензура и книгите му биват конфискувани, но до по-голямо наказание не се стига, а самият Сведенборг така и не получава възможност да се защити публично вероятно поради опасението на опонентите му, че това ще го направи нежелан от тях мъченик и ще го открои като основоположник на нова вяра. Обвиненията срещу автора им обаче постепенно отпадат вероятно поради принадлежността му към най-висшите кръгове в Швеция и личната протекция, декларирана от краля.

 

■ Преследването на негови привърженици в Гьотеборг също не води до очаквания от инициаторите му резултат.

 

■ И университетските среди, получили задачата да изтъкнат онези елементи в сведенборгианството, които са идейно и духовно опасни, капитулират пред невъзможността да изпълнят тази задача - за три години висшите училища в страната не успяват да се произнесат по въпроса и „слагат оръжие“.

 

■ През 1769 г. в риксдага също се надига атака срещу него, изказват се твърдения, че той е психически болен и опасен за обществото както със своите религиозни доктрини, така и с прозренията си, осъдени и от такъв авторитет като Кант. Поставило се и искане той да бъде затворен в приют за душевноболни. Дълбоко наранен от тези остри и необосновани нападки, от несдържаните изяви на неразбиране и зложелателство, Сведенборг обаче, верен на своите морално-етически принципи, не се принизява до своите врагове, запазва пълно спокойствие и продължава работата си.

 

През юли 1770 г. той заминава за Амстердам, където отпечатва последния си голям труд, „Истинната християнска религия“, оттам се отправя към Лондон, където непосредствено преди Коледа е парализиран вследствие на мозъчен удар, и на 20 март умира -точно, както го е предсказал, с абсолютна точност на датата и момента. Тленните останки на Сведенборг, погребани на 8 април в малката шведска църква на „Принс скуеър“ в английската столица, в началото на XX в. - по инициатива на Кралската академия на науките на Швеция, - биват пренесени в родината му и на 18 май 1908 г. положени в мраморен саркофаг в катедралата на Упсала, в непосредствена близост до този на Карл Линей. За разлика от другите гробници на знаменити шведи в огромното и наситено с благоговение пространство на пантеона на Швеция, неговата е повдигната над земята, както ми посочи настоятелката на катедралата при едно от моите посещения там - през есента на 2007 г. „Не всичко от неговото учение сме приемали, но неоспорим е фактът, че Сведенборг е велик човек“, каза ми тя. Изпитах чувството, че сякаш наблюдавам отстрани онази тържествена церемония на неговото препогребване, когато под високите сводове на храма са отеквали думи на искрена признателност и на най-висока оценка за делото му на учен и мислител, за оригиналността на неговите виждания и идеи за еволюцията на човечеството като духовно стремление и нескончаем път, за смелостта му да изгради един „величествен храм на мъдростта“ по израза на писателя Ларш Юленстен и да обвърже делничния живот с вечността като негово естествено измерение и задължаваща перспектива. Енигмата Сведенборг обаче продължавала - оказало се, че бил погребан без главата - черепът му, откраднат97, издирен и намерен, бива присъединен към тялото едва към края на XX в. Днес в една от най-знаковите сгради на Стокхолм и Швеция - кметството на Стокхолм, в прочутата златна зала, свързвана обикновено с Нобеловите банкети и посветена на главни личности и моменти от шведската история, видно място е отредено и на канонизирания мисионер на християнството Ансгар98 (801-865), „апостола на Севера“, св. Биргита и Емануел Сведенборг - три опори на нейната духовност.

 

 

________________________________________________

[1] Някои изследователи - например Пол Дж. Крос от САЩ - говорят за Сведенборгова алтернатива, валидна и в наше време, а именно космологична ориентация към материалните и нематериалните неща от живота, както и за идеята за реалността на духовната му сфера, съществуваща едновременно с материалната (емпиричен спиритуализъм). - Б. а.

 

[2] От Матея, глава 4, 18:22. - В: Библия, сиреч книгите на Свещеното писание на Ветхия и Новия завет. София, 2010, с. 1198."- Б. а.

 

[2_1] Твърде близък до този, известен като trompe l’oeil (фр.), или „измама за окото“, макар между двата похвата да има и същостна разлика. - Б. а.

 

[3] Според разпространено в Швеция поверие родените в неделя притежават способността „да разговарят с елфи“, да проникват в отвъдното и да предусещат бъдещето. - Б. а.

 

[4] Отношението на Сведенборг към пространството произтича от убеждението, че ориентирането и привичните действия на човека в него, сетивното възприемане на особеностите му и движението на тялото са от значение за мисленето и то потвърждава една характерна черта на натурфилософията му - геометризирането на реалността; знаците маркират интереса на Сведенборг към редица знакови системи, например в аритметиката и алгебрата; вълните служат за метафори, „прехвърлили“ свойствата им в научни дисциплини от рода на хидрологията, акустиката, оптиката, неврологията, но присъщи и на области на изкуството като лириката и музиката; сферата, считана от него за фигура на движението, изразява връзката между техника и наука, свързана е със значението на мисловните модели за създаването на научни теории, и то главно в механиката, физиката и химията; точката в математиката има онтологично значение, а за спиралата като особено предпочитана от учения-мистик геометрична фигура тук вече стана дума. Що се отнася до безкрайността, третирана в неговото последно съчинение от областта на механиката - „За безкрайното“, той категорично разграничава крайно от безкрайно: с първото обозначава човека и материалния свят, с второто - Бог. Вж. за подробности с. 46-48 в горепосочената книга на Давид Дунер и бел. № 36 - Б. а.

 

[5] Или „обзет от дух“, както е в българския превод на Библията, i anden (шв.), „ в духе “ (рус.). - Б. а.

 

[6] Вж. за подробности съответно §582-588 в българското издание на „Небе и ад“, както и бел. № 17 към настоящата глава. - Б. а.

 

[7] Наред с големите имена в античната и класическата философия, както и в науката изобщо (Платон, Аристотел, Плотин, Декарт, Льовенхук, Малбранш, Нютон, Лайбниц, Волф...), в нейния каталог (съставен впоследствие) фигурират трудове от рода например на този на английския теолог Томас Бърнет (1635-1715), възобновил древната представа за световното яйце, Ovum mundanum, от което възникнала Вселената, а именно Telluris Theoria Sacra, „Свещена теория за Земята“ (1687), но за отбелязване е, че от 1745 до 1772, годината на неговата смърт, Сведенборг използва най-много тринадесет тома от своята книжовна сбирка, сред тях на първо място е Библията, изтъквайки при повод, че важната задача, която му е поверена, не допуска влияния на чужди гледища и интерпретации: Божията любов и вярата в Бог той сочи оттогава като свои единствено ръководни принципи и пътепоказатели. - Б. а.

 

[8] Както вече бе посочено на други места в тази книга, Сведенборг прави следното разделение на душевните свойства и дадености у човека: вегетативна душа, свързана със сетивата (animus), разум (mens) и интуитивна душа (anima), като локализирането им в мозъка е посочено в „Организацията на одушевеното царство“ и в „За почитанието и любовта към Бога“. - Б. а.

 

[9] Третата част на „За почитанието и любовта към Бога“ е незавършена и в ръкописа последното изречение в нея прекъсва по средата. - Б. а.

 

[10] През 1988 г., по повод тристагодишнината от рождението на Сведенборг, в Швеция излезе и сборник с достопаметности/меморабилии, подбрани от последния му труд, „Истинната християнска религия“. Съставена и коментирана от писателя и философ Карл-Йоран Екервалд (род. в 1923 г.), книгата бе посрещната там с огромен интерес и допринесе в много голяма степен за популяризиране на личността и делото на Сведенборг сред нови поколения читатели. Особено следва да се отбележат духовитите и изтънчени илюстрации на художника Фибен Халд (род. в 1933 г.). Вж. Emanuel Swedenborg. Memorabilier. Minnesanteckningar fran himlar och helveten. Urval, oversattning fran latinet samt efterord av Carl-Gdran Ekerwald. Illustrationer av Fibben Hald. - Б. a.

 

[11] Често цитиран е и случаят с дата 17 юли 1762 г., за който разказва Йохан Хайнрих Юнг-Щилинг (1740-1817), професор в Хайделбергския университет: Сведенборг бил сред поканените на вечеря в амстердамски дом и внезапно, по средата на общия разговор там, той изпаднал в странно състояние, „сякаш душата му го напуснала“, изразът на лицето му рязко се променил, а когато се съвзел, съобщил, че руският цар Петър III е бил екзекутиран. .. Няколко дни след това събитието потвърдили вестниците.

 

Близки и прислуга са оставили документирани свидетелства, че когато бил in spiritualibus, т.е. „обзет от дух“, Сведенборг не желаел да го безпокоят понякога до два-три дни, не поемал никаква храна, лежал обикновено вцепенен и неподвижен като мъртвец, а когато се връщал „оттам“, очите му излъчвали силна светлина и зениците им сякаш пламтели... - Б. а.

 

[12] Този екзегетичен труд на Сведенборг е създаден през 1745-1746, но е издаден далеч след смъртта му- през XIX в., е гореупоменатото заглавие.-Б. а.

 

[13] От механицизъм - мироглед, който обяснява развитието на природата и обществото със законите на механичната форма на движение на материята. - Б. а.

 

[14] Това съчинение на Арнд, отпечатано цялостно през 1609 г., било преведено на почти всички европейски езици и многократно преиздавано. По успех този богословски труд си съперничи като че ли единствено с „Подражание на Христа“ (1427) от Тома Кемпийски (1379/80- 1471)- Б. а.

 

[15] Волхиния (или Волиния) - област в днешна Украйна с главен град Житомир, исторически поделяна между Русия, Полша, Украйна, в чиято западна част днес се намира почти изцяло. - Б. а.

 

[16] Интересна и исторически обоснована картина на религиозните движения в Скандинавския север в епохата на Просвещението предлага шведският писател Пер Улув Енквист (род. в 1934 г.) в своя роман „Посещението на придворния лекар“ (за него виж и в бел. № 17 към глава 1), издаден в Стокхолм през 1999, а на български през 2004 г. В него се изтъква амбицията на Цинцендорф да обедини чрез хернхутизма протестантските секти около ръководното начало за необходимост от толерантно отношение към всички вероизповедания и за пропагандиране на идеята, че човек трябва да потиска своето его, за да даде възможност на Иисус Христос да го просветлява и насочва. - Б. а.



#5 Ани

Ани

    Advanced Member

  • Administrators
  • 267 posts
  • Отговорете на въпроса:1864

Posted 12 November 2016 - 08:18 PM

Пояснителни бележки*

 

2. „Златната клонка“. Емпирик и мистик

 

1 Шеста книга, с. 232 в българското издание на поемата, София, 1980. Превод от латински Георги Батаклиев.

 

2 Френски философ-метафизик, повлиян от картезианството, автор на „За търсенето на истината“ (1674-1675), „Трактат за морала“, „Разговори за метафизиката, религията и смърттта“ (1688) и др. Споменат е и в част I.

 

3 Пълното заглавие на латински език на този труд е De commercio animce et corporis, quod creditor fieri vel per influxum physicum, vel per influxum spiritualem, vel per harmoniam prcestabilitam.

 

4 Доста научни съчинения на Сведенборг, главно в областта на физиката, анатомията и (психо)физиологията, се съхраняват все още като неотпечатани ръкописи, без съмнение поради твърде авангардните за времето и средата му виждания, отразени в тях. През последните десетилетия обаче те са обект на специални изследвания не само в Швеция, които сочат, че в тях се съдържат тези и открития, предхождащи немалко теории и идеи в модерната наука. Тук става дума за „Механизмът на функционирането между душата и тялото“ или на лат. Mechanismo operationis animae et corporis.

 

5 Показателно е и подзаглавието на тази биографична книга: От Ordets betydelse, anglarnas liv och tjansten hos Gud - „За значението на Словото, живота на ангелите и служенето на Бог“. Вж. за конкретния случай с. 16 в нея.

 

6 Из „По следите на изгубеното време. На път към Суан“, с. 64-65 в българското издание на романа на Марсел Пруст, София, 1984. Превод от френски Лилия Сталева.

 

7 Вж. по въпроса част I. На тази тема особено интересни разсъждения предлага роденият в Австралия литературен историк и критик Lloyd James Austin - Лойд Джеймс Остин (1915-1994), в своето изследване L'Univers poetique de Baudelaire - „Поетическата вселена на Бодлер“, Париж, 1956. На него се позовават редица тълкуватели на проблема, важен не само за модерната поезия впрочем, а именно как да се материализира реалността на душата, как да се даде сетивен, физически облик на мисълта и чувството.

 

8Kjell Espmark. Sjalen i bild. En huvudlinje i modern svenskpoesi, Stockholm, 1994, s. 12. Авторът е поет, автор на художествена проза и литературно-критически текстове, член на Шведската академия.

 

9 Понятието е производно от заглавието на една от най-прочутите пиеси на Огуст Стриндберг „Игра-сън“ (1901). В предговора си към двутомното издание с избрани негови произведения, излязло на български език през 2002 г., отбелязвам, че в създадения от него тип драма той съчетава „митично, мистично и реално така, че отграничителната линия помежду им да избледнее почти до заличаване, а психологическото разследване на причините за конфликтите, обикновено изострени до неимоверност, приема характера на един вид „археология на душевността“, чиито разкопки помагат за изясняването им...“ („Творец на три столетия“, предговор от Вера Ганчева към „Аугуст Стриндберг. Избрани произведения в два тома“, София, 2002, с. 39). (От м. март 2012 малкото име на Стриндберг се транскрибира по нов начин, който е по-близък до звученето му на шведски език - Огуст. Това е възприето в настоящата книга, но двутомникът, посочен по-горе, е издаден десетилетие по-рано и въпросното осъвременяване няма как да е отразено в заглавието му.)

 

10 Вж. Джеймс Фрейзър. „Златната клонка“, София, 1984, с.11. Превод от английски Цветан Петков.

 

Смисълът на древния мит се заключава в това, че за да прекрачиш границата между живота (светлината) и смъртта (мрака), следва да притежаваш познанието, че завръщането ти е неминуемо. Единствено благодарение на него то би могло да се осъществи.

 

11 Емануел Сведенборг отбелязва на много места в своите трудове символичното значение на спиралата, придавано й от дълбока древност и сравнимо с това на кръста, кръга, петоъгълника, чийто семантичен потенциал е по-голям от този на други фигури и форми, с повече вариации и възможности за трансцендентно тълкуване. Вж. David Duner. Swedenborgs spiral -Давид Дунер. „Спиралата на Сведенборг“, Стокхолм, 1999, а също и Ханс Бидерман. „Речник на символите“, София, 2003. Превод от немски Фросина и Борис Парашкевови.

 

12 Prieur, Jean. Swedenborg, Paris, 1983.

 

13 А също querelle des classiques et des modernes (фр.) - „разпра между старите и модерните“ или „разпра между класиците и съвременниците“. Подобен диспут е известен в Англия като The Battle of the Books - „войната на книгите“. Зародил се е първоначално във Френската академия, внасяйки напрежение в литературния и културния живот от края на XVII в. „Класиците“, предвождани от Никола Боало, поддържали схващането, че творчеството и изкуството изобщо трябва да се придържат стриктно към постиженията на Античността, издигната от тях на пиедестала на естетическото съвършенство. „Модерните“, с Шарл Перо начело, изразявали убеждението, че нейните писатели, мислители, художници, архитекти не са ненадминати и оставеното от тях наследство трябва да се обновява. Те настоявали за това изкуството и литературата да съответстват на времето, в което и за което са създавани. Противоположните позиции на участниците в тази широка и всъщност много продължителна полемика изразяват и два съвсем различни възгледа за състоянието и развитието на обществото: по-консервативни или по-напредничави за епохата.

 

14 Или De Anima. Трудът е издаден посмъртно като част от „Одушевеното царство“. За цитата вж. в Emanuel Swedenborg. Rational Psychology. Philadelphia, PA, 1950, §511.

 

15 Според френския философ Огюст Конт, основоположник на позитивизма, „законът“ за развитието на човешката интелигентност обхваща три стадия: теологичен, метафизичен или абстрактен, т. е. научен или позитивен.

 

16 В студията „Сведенборг и античната философия“ (2002). Вж. бел. № 12 към част I.

 

17 Всеки от основните три свята в космогонията на Сведенборг, както вече бе посочено неведнъж дотук, се дели допълнително на по още три. Така има три небеса, „които са много различни едно от друго“, а „що се отнася до множествеността на адовете, то те са толкова на брой, колкото са и ангелските общества на Небето, понеже на всяко небесно общество съответства по противоположност (някое) адско общество“. (Из българското издание на „Небе и ад“, посочено в бел. № 2 към част I и другаде, §29 и §588.)

 

18 От гр.: hieros („свещен“) и gnosis („знание“). Вж. в Henri Corbin. Swedenborg and the esoteric Islam ” - Анри Корбен. „Сведенборг и езотеричният ислям“, Уест Честър, Пенсилвания, 1995.

 

19 Цит. от Martin Lamm. Swedenborgs religiosa utveckling - Мартин Лам. „Религиозното развитие на Сведенборг“, увод към Emanuel Swedenborg. Religiosa skrifter i urval - Емануел Сведенборг. „Избрани религиозни текстове“, Stockholm, 1925, s. XIX.

 

Вж. също и в Ларш Бергквист. „Тайната на Сведенборг. За значението на Словото, живота на ангелите и служенето на Бог“, Стокхолм, 1999, с. 448.

 

Както и в Ернст Бенц. „Емануел Сведенборг. Един учен визионер в епохата на разума“, с. 203-204.

 

20 В голям формат, т. нар. „куатро“, т.е. 60 х 90. Внимателният читател сигурно е забелязал, че броят на томовете, не само на този Сведенборгов труд, варира при посочването им на различни места в книгата, което зависи от формата и организацията на съответните съчинения в техните издания.

 

По-новите издания на английски на „Небесни тайни“ са десеттомни, обхващат 5793 страници, а заглавието им гласи The Heavenly Arcana contained in the Holy Scripture of Word of the Lord unfolded; together with Wonderful Things which have been in the World of Spirits and in the Heaven of Angels. Вж. заглавието на латински на стр. 143, част I.

 

21 Или само „За съпружеската любов“. Вж. част I и бел. № 14 към нея.

 

22Andliga erfarenheter (шв.) Считам за особено подходящо заглавието на английския превод на този Сведенборгов труд, издаден в Лондон през периода 1883-1902, а именно The spiritual diary of Emanuel Swedenborg being the record during twenty years of his supernatural experiences 1-V. Вж. също c. 143 в приложението към част I.

 

23 Вж. биографичния й очерк за Сведенборг в книгата „Сведенборг и неговото влияние - Jane К. Williams-Hogan. Swedenborg: A Biography в: Swedenborg and his influence. Bryn Athyn, Pensilvania, 1988, p. 3-27.

 

24 Сред авторите на сериозни и нерядко превеждани на други езици монографични изследвания за живота и делото на шведския учен и теософ личат имената на крупни специалисти в областта на историята на идеите, литературоведи, историци, религиолози, философи, немалко от които са посочени в библиографията към тази книга, а и фигурират освен в текста й също и в пояснителните бележки към всяка от трите части в нея.

 

25 Тук се придържам плътно към студийния предговор на Исак Паси „Философията на Сьорен Киркегор“ от изданието, съдържащо „Дневник на прелъстителя“ и In vino veritas от Сьорен Киркегор в превод съответно на Стефан Начев и Пламен Петров, София, 2005, с. 7-88.

 

26 Така се нарича и един от основните трудове на Сьорен Киркегор: „Или-или“ (1843), издаден на български през 2008 г. като т. II от съчиненията на датския мислител и в превод на Стефан Начев.

 

27 Цит. от предговора към Martin Lamm. Swedenborg, Paris, 1936.

 

28 Град в Централна Швеция, известен с находищата на медни руди в областта му.

 

29 Старинен град в Швеция в провинция Вестерйоталанд, с който са свързани важни моменти от историята на страната - политическата, културнообразователната, религиозната. Катедралата там е от XI-XII в.

 

30 Вж. с. 828 в изданието на Библията на български език от 2010 г., а за библиографични подробности - с. 228 например.

 

31 Длъжност, която може да се предаде на български като съветник (предимно към съдебен състав), експерт, оценител. Вж. също и глава 1 на част II.

 

32 През Средновековието например търсенето на шведско желязо и мед на международните пазари (най-вече прибалтийските) било практически неограничено и разработването, организацията и експлоатацията в три основни промишлени отрасъла (рудодобив, металургия, брикетиране) имали съществена роля в социално-икономическите връзки и развитието на страната, а и в политически събития през следващите столетия. През XVIII в. износът на желязо съставлявал вече около 70 % от целия експорт на Швеция, второ място в него заемала медта, трето - смолата, последвана от дървесния материал.

 

33 След разгрома при Полтава през юни 1709 г. Карл XII намира убежище в Турция. Поради неговата авантюристично завоевателна политика Швеция загубила почти цяла Източна Прибалтика и изключително важното за нея dominium maris Baltici, господството над Балтийско море. След неуспешни опити да въвлече султанска Турция на своя страна във война с Русия и като поставил Швеция в политическа и военна конфронтация със Северна Европа, Карл XII се прибрал в страната си, преминавайки на кон и инкогнито през почти половината от континента, обзет от амбиция за ново нападение - срещу (тогава датска) Норвегия, което му струвало живота (вж. глава 1).

 

34 Разликата във фамилните имена на бащата и сина се дължи на промяната в това на втория, когото сестрата на Карл XII, Улрика Елеонора, регент след гибелта на своя брат, удостоява с дворянски сан през пролетта на 1719 г. заедно с още над сто души - офицери, служители, синове на епископи от цялата страна. С този акт се целяло постигане на мнозинство от страна на дворянството и за укрепване на кралската власт, и при вземането на решение за смяна в нея - Улрика Елеонора, която политиката не интересувала особено, отстъпила трона на своя съпруг Фридрих Хесенски, възкачил се на престола на Швеция с името Фредрик I. Започнал режимът на съсловния парламентаризъм в Швеция, при който правата на монарха били силно ограничени. На сесиите на съсловния риксдаг, учреден през 1723 г., четирите класови компонента в него се събирали отделно: дворяните, превъзхождащи числено представителите на останалите три съсловия - в „Дома на рицарството“, а в тяхната общност от 1720 г. вече по право членувал и Емануел Сведенборг, духовенството - в една от централните стокхолмски църкви, Стуршуркан, бюргерите - в кметството, а за селяните била предвидена друга специална сграда.

 

35 Според теолога Хенри Уилям Тоти (1856-1913), автор на биография на Йеспер Сведберг, става дума за не по-малко от петдесет произведения. Вж. Henry William Tottie. Jesper Svedbergs lif och verksamhet, Upsala, 1885-1886.

 

36 В своята книга „Световната машина“, вече цитирана в част I и отбелязана библиографски в бел. № 54 към нея, както и другаде. Позоваването ми на този труд в случая е от с. 11 до с.13.

 

37 Цит. от книгата на Ларш Бергквист „Тайната на Сведенборг“, Стокхолм, 1999, с. 40.

 

38 Цит., както всичко от Библията в тази книга, от нейното издание на български език от 2010 г. В случая с. 1488-1489.

 

39 Например в своята автобиографична книга Laterna Magica - „Латерна магика“ (1987), излязла на български език през 1995, но и в други произведения, главно киноповести или психодрами с автобиографичен подтекст, чиято основна тема е религиозното лицемерие и прекалено суровата протестантска етика, враждебна спрямо инакомислието и творческите „волности“.

 

40 Цялостният надпис, заимстван от Ars amatoria - „Любовно изкуство“, на Овидий, всъщност гласи: Innocue vivito: питеп adest - „Живей почтено: Бог присъства“. В българския превод на тази поема, създадена през първия период от творчеството на римския поет ( 2-1 г. пр. н. е.), разширеният му цитат е получил следния вид:

Вечен покой не сковава подобно на сън боговете, честно живеете ли, вечно над вас те ще бдят.

 

Вж. в Публий Овидий Назон. „Елегии“, София, 1994, с. 231. Превод от латински Георги Батаклиев.

 

41 В книгата на В. Екелунд Ars Magna, издадена посмъртно през 1955 г. в Стокхолм. Цитатът е от с. 30-31 в нея.

 

42 Публилий Сир е най-известният комедиограф на Рим в средата на I в. пр. н. е., автор на т. нар. мимове, първоначално вид народни улични сценки, които той съумял да превърне в образци на литературно творчество за сцена, „по-пикантно, изтънчено неприлично“, както отбелязва Владимир Атанасов в предговора си, озаглавен „Римската комедия, мимовете и Публилий Сир“, към своя превод на негови сентенции. Вж. „Съмнението е наполовина истина. Публилий Сир, 798 сентенции“, София, 2004, с. 9.

 

Жозеф Жюстюс Скалигер (1540-1609) - френски религиозен водач и учен с принос в изучаването на древния свят, който разширил и извън пределите на гръцката и римската античност.

 

43Livland (шв.) - днешна Южна Естония и Северна Латвия.

 

44 Заглавието на шведски всъщност е Atland eller Manheim - „Атлантика или светът на човечеството“. Вж. част I и глава 1 на част II. Сред хипотезите, предложени от Улуф Рюдбек-старши са например тези, че след библейския потоп територията на Швеция била заселена от потомци на библейския Яфет и сина му Магог, че скандинавските руни са в основата на гръцката и латинската азбука, че йотите са дали на света своята религия и култура. Вж. още за идеите на Рюдбек и за йотицизма в бел. № 56 и 58 към глава 1. Интерес (не само в това отношение) представлява и книгата на руската лингвистка, специалистка по шведски език Е. М. Чекалина Хрестоматия по истории шведского язъта (2004), вече цитирана в глава 1.

 

45От vattnens hogd och forra werldens starcka ebb och flod. Bewjs vtur Swerige, Stockholm, 1719.

 

46 Световното яйце е всъщност образът и у Емануел Сведенборг за изначалното единство на универсума, което присъства във всичко съществуващо на света, във всичко посято и във всичко растящо. Както изтъква Инге Юнсон, Сведенборговата космогония тук по принцип съвпада с описанието в модерната физика на целостта на универсума преди момента на Сътворението, т. нар. „Голям взрив“ или Bing Bang. Вж. Inge Jonsson. Swedenborgs skapelse drama De cultu et amore Dei - Инге Юнсон. „Сведенборговата драма на Сътворението „За почитанието и любовта към Бога“, Stockholm 1961, с. 16 в предговора на този шведски учен към изданието на шведски език на „За почитанието и любовта към Бога“ - От Guds dyrkan och karleken till Gud", Stockholm, 1988, както и c. 245 в английското издание на книгата на Ернст Бенц „Емануел Сведенборг. Един учен-визионер в епохата на разума“, вече нееднократно цитирана тук. Интересно за отбелязване е, че според информации, появили се и в нашия печат (в. „Монитор“ от 2 март 2011 г.), учените днес отдават възникването на Вселената на непрестанно бомбардиране на Земята от астероиди и метеорити, които са донесли материята за създаването на живота. Според тях е имало пояс от астероиди, който играел ролята на космически инкубатор. Намирал се между орбитите на Марс и Юпитер.

 

47 Съответно: -Кристиан Томазиус (1655-1728) - немски философ, професор по право в Хале; -Ричард Бентли (1662-1742) - английски теоретик в областта на езикознанието, виден специалист по антични езици и литература, професор по теология в Кеймбридж; -Даниел ван Паперброк (1628-1714) - белгийски агиограф, йезуит, боландист, т.е. член на асоциацията на учени, филолози и историци, които от началото на XVII в. извършват изследвания в областта на агиографията, създавайки многотомния труд Acta Sanctorum („Житията на светците“) и хвърляйки светлина върху хронологията, географията и филологическата трактовка на източниците в този дял на религиозната наука и литература. Въпросната асоциация е наименована така в чест на йезуита Жан Боланд или Боландус (1596-1665), положил началото на това крупно начинание.

 

48 Еретическо учение, зародено в Антиохия през III в., влязло в историята с името на александрийския презвитер Арий (256-336), който го отстоявал в спор с епископ Александър Александрийски. Арианството обезсмисля делото на Иисус Христос и затова християнската църква водила упорита борба с него. На Първия вселенски събор (325 г.) тази доктрина била осъдена. Вж. Тотьо Коев и Димитър Киров. „Кратка богословска енциклопедия“, София, 2000, с. 39.

 

49 (1642-1724). Шведски лекар, химик, фармаколог и писател. Почитател на Парацелз, той проявявал интерес към алхимията и астрологията, изявявал се разностранно, допринесъл за разработването на минералните извори в Швеция и за оригинална система за лечение на различни заболявания, сродна с хомеопатията. Активно съдействал за прекратяване на гоненията срещу „вещици“ и за реализирането на идейно-политическата платформа на епохата на свободите.

 

50 Крайбрежна област в Западна Швеция.

 

51 В резултат от започналата през 30-те години на XIX в. военна кампания за откъсването от Дания на Шлезвиг и Холщайн скандинавското кралство претърпяло горчиво поражение: в последвалата я война Прусия на Бисмарк в съюз с Австрия го лишава от почти 1/3 от неговата територия и от 2/5 от населението му. Този тежък удар мобилизирал датчаните за косвена, но упорита съпротива срещу обстоятелствата, намерила израз в цитирания девиз, станал нарицателен за обозначаване на стоицизма и душевната сила на скандинавците.

 

52 Изобразяван с две сраснати противоположни лица, отначало едното брадато, а другото безбрадо (древният символ на слънцето и луната), извърнати съответно към бъдещето и миналото, навън и навътре...

 

53π е 16-ата буква от гръцката азбука, употребявана като съкратен знак за определяне на дадено ирационално число - отношението на дължината на окръжността към диаметъра, равно на приблизително 3,1416.

 

54 Бернар льо Бовие дьо Фонтьонел (1657-1757) - писател и учен-популяризатор, автор на Entretiens sur la pluralite des mondes - „Беседи за множествеността на световете“ (1686), Histoire des oracles - „История на оракулите“ (1687) и др. Вж. също в част I и глава 1 на част II.

 

55 Третият том на този опус е издаден далеч след смъртта на Емануел Сведенборг - през 1847 г. на латински, а през 1918-а и на английски, в Лондон, със заглавие The Fibre - „Тъканта“.

 

56 (1823-18 93). Видна личност в културната история на Швеция, директор на Кралската библиотека в Стокхолм, допринесъл много за развитието й като институция, за обогатяване на нейните фондове, за създаване на библиографията и като практическа дейност, и като наука.

 

57 Цит. от Pa hafstranden - „На морския бряг“, Стокхолм, 1922, с. 193.

 

58 (1921-2006). Шведски писател, автор на романи, литературно-критически студии, на есесистични и публицистични книги. Постоянен секретар на Шведската академия в периода 1977-1986.

 

59 Цитатът е от произведение на Юленстен, своеобразен „колаж“ от фрагменти в проза, размисли и прозрения в Сведенборгов дух. Вж. Lars Gyllensten. Diarium spirituale. Roman от en rost - „Духовен дневник. Роман за един глас“, Stockholm, 1968, s. 64.

 

60 Тези паралели прокарва американският философ-мистик Руфъс М. Джоунс (1863-1948) в своя труд „Изследвания върху мистическата религия“ - Rufus М. Jones. Studies in Mystical Religion, London, 1909, s. 67-68.

 

61 Вж. по въпроса „Частична епилепсия c „екстатични“ припадъци“ от норвежките невролози Бьорн Осхайм Хансен и Айлер Бродкорб (Bjorn Asheim Hansen and Eylert Brodtkorb. Partial epilepsy with „ecstatic” seizures, 2003), Epilepsy and Behavior, 2003, www.sciencedirect.com. както и „Ролята на епилепсията в историческата диференциация на религията, магията и науката“ от американските невролози Алисън Дж. Ригс и Джак И. Ригс (Allison J. Riggs and Jack E. Riggs. Epylepsy’s Role in the Historical Differentiation of Religion, Magic, and Science, 2004), „Невропсихологията и виденията на Сведенборг“ от Д. Т. Брадфорд (D. Т. Bradford. Neuropsychology of Swedenborg’s visions, 1999), Ан-Мари Ландблум. „Осезаемо присъствие“. Епилептична аура с религиозни нюанси“ (Anne-Marie Landtblom. The „sensed presence”: An epileptic aura with religious overtones, 2006), Хенри Модели. „Месианската психоза на Сведенборг“ (Henry Maudsley. Swedenborg’s messianic psychosis, 1988), www.pubmed.gov. и др. Научно обосновано и интересно виждане по въпроса има нашият психиатър и невролог Асен Жабленски, с когото се консултирах по въпроса.

 

62 Става дума за библейското предание за чудотворната промяна, настъпила у езичника и противник на християнството, станал негов апостол благодарение на срещата си с Иисус Христос на пътя към Дамаск, където Павел отивал, за да подложи на преследване привържениците на християнската вяра там (вж. „Деяния на светите апостоли“, 22:5-16. „...Но когато бях на път и наближавах до Дамаск, около пладне, изведнъж от небето ме огря силна светлина...“).

 

63 (1842-1910). Американски философ, един от основателите (заедно с Чарлс Сандърс Пиърс, 1839-1914) на теорията за прагматизма, според която значението на един термин или на пропозиция е обвързано със съвкупността от ефекти, които то произвежда. Автор е на The Principles of Psychology - „Принципи на психологията“ (1891), The variety of Religious experience - „Многообразието на религиозния опит“ (1902) и др.

 

64 В Das Erkenntnisproblem in der Philosophie und Wissenschaft der neueren Zeit - „Проблемът за познанието във философията и науката на по-новото време“, в четири тома (1906-1920). Тук се има предвид т. I от 1906-1907 и цитатът е от статията на Иван Стефанов за Касирер във „Философите. Кратък речник“, София, 1992, с. 102.

 

65 В английския превод на този Сведенборгов труд, The Economy of the Animal Kingdom, т. II, London, 1955, p. 276.

 

66 В „Одушевеното царство“ VII {De anima - „За душата“, издание на латински през 1849 г., а на английски - през 1950 и под заглавие The Rational Psychology). Цит. от с. 69 на книгата на Инге Юнсон и Уле Йерн „Сведенборг. Изследователят на природните и духовните светове. Неговите произведения и влияние“, посочвана неведнъж дотук. Вж. например бел. № 57 към част I.

 

67 (Гр.). „Органон“ в Аристотеловата философия ще рече оръдие за мислене или за научно изследване.

 

68 Цит. от De Nova Hierosolyma et ejus doctrina caelesti - „За Новия Ерусалим и неговата небесна доктрина“, Лондон, 1758, с. 17.

 

69 Т.е. текст, отразяващ креационистичната идея за създаването на всичко съществуващо в продължение на шест дни. Креационизмът е религиозно учение за сътворението на света, на живата и неживата природа като единен творчески акт.

 

70 - Джон Толанд - английски философ, който в своя труд „Християнство без тайни“ (1696) твърди, че за да се приемат като истина евангелията, е необходимо нещо повече от деизъм, и оспорва божественото откровение и тайнствата; иАнтъни Ашли Купър Шафтсбъри - философ, представител на Английското просвещение, моралист. Автор на съчинения по етика, събрани в тритомника „Характеристика на хората, нравите, мненията и времената“ (1711); - Александър Николаевич Радишчев (1749-1802) -руски мислител и писател, привърженик на метафизичния материализъм, в който внася революционни идеи; автор на „Пътешествие от Петербург до Москва“ (1790), на философския трактат „За човека, за неговата смъртност и безсмъртие“(1792) и  др.

 

71 Inge Jonsson. Inledning. От Guds dyrkan och karleken till Gud, Stockholm, 1988, s. 14, 18, 21.

 

72 Цит. от c. 194 на едно от по-новите издания в Швеция на споменаваната неведнъж дотук книга на Мартин Лам „Сведенборг. Изследване на неговото развитие като мистик и духовидец“, Стокхолм, 1987.

 

73 Ето и основните издания на дневниковите записки на Емануел Сведенборг за посещенията му в света на духовете и за контакти със същества от отвъдното: Diarium spirituale I—VII (1745-1765), излязъл близо век след неговата смърт, през 1843-1846, в Лондон в превод на английски, както и The Spiritual Diary of Emanuel Swedenborg I-V, London 1883-1902; Experientiae spirituals I-VI, Bryn Athyn, PA, 1983-1997; Emanuel Swedenborg’s Diary, recounting spiritual experiences during the years 1745 to 1765 I—III, Bryn Athyn, PA, 1998-2002.

 

74 Т.е. между сънуване и наяве, когато промените в състоянията на съзнанието са твърде чести и са възможни халюцинации и изживявания от типа, обикновено окачествявани като „паранорамални“.

 

75 Става дума за „Небе и ад“, както е известна тази книга в преводите си на доста езици, включително и на български. Разширеното й заглавие на латински завършва с посоченото и коментирано тук уверение ех auditis et visis - според чутото и видяното. Вж. по-специално за нея в част I.

 

76 Заглавията на издадените от Емануел Сведенборг трудове с по-голям или по-малък обем от втория, теологичния, период на дейността му са според някои техни изследователи не по-малко от 30, а с различните фрагменти или книжки от брошурен тип надхвърляли 40. Най-обемистият том съдържа 754 с., а най-тънкият - 293. Данните са валидни за стандартното им американско издание, осъществено от Фондация „Сведенборг“ в Ню Йорк.

 

77 Carl Robsahm. Anteckningar от Swedenborg - Карл Рубсам. „Записки за Сведенборг“, Стокхолм, 1989. Тези спомени са написани през 1782 г., преведени са частично в Лондон през 1784, а издадени цялостно - на немски език през 1875. За подробностите, съдържащи се в тази част на текста относно бита, външния вид и навиците на Сведенборг, за отношението на неговите съотечественици-съвременници към личността и поведението му, за митологизирането на неговите видения и пророчества вж. и английското издание на биографията му от Мартин Лам, нееднократно цитирана дотук и библиографски описана (с. 176-194 в него).

 

78 Днес преместен в стокхолмския парк на открито „Скансен“, известен с богатата си колекция от стари къщи, етнографски забележителности и пр., представящи Швеция „в миниатюр“.

 

79 В труда му „Шведски пророци и поети“ (1841-1855), вече посочен тук.

 

80 Финландски хуманист и филолог, един от основателите на националната култура на Финландия през XVIII и началото на XIX в.

 

81 Вж. американското издание на вече многократно посочваната биографична книга на Мартин Лам, в случая със заглавие Swedenborg. The development of his thought, West Chester, Pennsylvania, 2000, p. 200.

 

82 При индийския йога медитиращият се превръща в онова, за което медитира, и той вижда всичко в неговата универсална взаимообвързаност, съзира „вътрешна светлина“, свидетелстваща, че е постигнал необходимото състояние на съзнанието, че владее идеята или предмета отвътре.

 

83 (Евр.) - „Адам първоначалният“, „първият човек“: според мистическата традиция на юдаизма абсолютното, духовно явление на човешката същност преди началото на времената, първообраз за духовния и материалния свят, а също и за човека (като емпирична реалност). Вариант в юдаизма на гностическата митологема на антропоса, т.е. на духовния първочовек като божествено същество, прототип и източник за духовния и материалния свят, както и за човека. (Из „Мифи народов мира“, т. 1, Москва, 1987, с. 43, 89).

 

84 В американското издание на биографичната му книга за Сведенборг, вече посочено тук, с. 290-291.

 

Мартин Лам, както и други изследователи на сведенборгианството, подчертава съчетанието от християнски и кабалистични елементи в него и възвеличаването на човешката същност на Бог, не страданието на кръста.

 

85 Bjorn Sjovall. Swedenborgs system i psykologisk belysning. - B: Varldarnas mote 1-2, 1998, Stockholm, s. 47-64.

 

86 През 1675 г. излиза Pia Desideria, „Благочестиви желания“ на лутеран-ския пастор Филип Якоб Шпенер (1635-1705), считан за един вид „манифест на пиетизма“, чийто автор твърди, че личният религиозен опит е по-решаващ от присъединяването към едно или друго кредо: вярата може да спаси дори този, който има непълно или дори погрешно схващане за спасението си. Пиетизмът се счита за израз на „духа на времето“ след опустошителните религиозни войни през XVII в. и като реакция срещу догматизма в областта на теологията.

 

87 Последователи на християнска секта от анабаптисткия клон на протестанството, основана в Англия от Джон Фокс (1624-1691) през 1650 г. Квакерите, разпространени и в други страни, предимно в САЩ, са силно социално ангажирани, пацифисти и привърженици на идеята за личното познаване на Бог, като отхвърлят тайнствата на християнството.

 

88 - Филип Меланхтон (1497-1560) - немски хуманист и теолог, сподвижник на Мартин Лутер и ръководител на протестантското движение в Германия след неговата смърт. Автор на трудове с предимно богословска проблематика и съдържание. Усилията му да постигне обединение между различните течения вътре в протестанството не се увенчали с успех.

- Калвин/Калвен (Жан Ковен, 1509-1564) - френски теолог и пастор, основоположник на калвинизма, т.е. на френското протестантство, в което внася елемента на предопределението, т.е. на специфичната обреченост на човека на спасение и гибел, която той носи по рождение, без обаче да е наясно какво е то точно. „Женевският папа“, както го наричат, реагирал на суровостта на католиците спрямо протестантството с подобно отношение - на категорична и безпрекословна нетърпимост.

 

89 Signe Toksvig. Emanuel Swedenborg: Scientist and Mystic - „Емануел Сведенборг: учен и мистик“, New Haven, 1948.

 

90 (1098-1179). Немска монахиня, мистичка, авторка на религиозни текстове. Считана за „най-великата жена в епохата на Средновековието“, назовавана и св. Хилдегард, макар за разлика от шведката св. Биргита да не е била официално канонизирана като такава. Осеняват я видения от най-ранна възраст, но едва през 1141 г. те стават достояние на по-широк кръг хора. С благословията на папата тя започва да ги излага и в писмен вид. Авторка е също на трудове по медицина, композирала е и музика.

 

91 Цитирано от книгата на Ларш Бергквист „Тайната на Сведенборг“, Стокхолм, 1999, с. 251.

 

92 Цит. от „Философията на Сьорен Киркегор“, предговор на Исак Паси към изданието с произведения на датския философ, посочено по-горе в бел. № 25, с. 54 и 55.

 

93 Цит. от „Библия, сиреч книгите на Свещеното писание на Ветхия и Новия завет“, София, 2010, с. 1501.

 

94 Вж. „Речник на литературните митове“ под редакцията на Пиер Брюнел, София, 2007, с. 82.

 

95 Страшният съд е прочистил пространство в духовния свят за нова църква, която има за задача да приобщи човечеството към Бог, за да се достигне целта на Сътворението. Върху идеята за новия Ерусалим през XIX в., най-напред в Англия, бива основана Новата църква, която проповядва елементи от учението на Сведенборг и има филиали в Швеция, Англия, САЩ.

 

96 „Хермас или добрият пастир“- християнска литературна творба от II в., считана за канонична от някои ранни християнски отци. Състои се от пет видения, дванадесет мандата и десет притчи, написана е отначало на гръцки, а после - преведена на латински.

 

97 Черепът на Сведенборг бил откраднат около половин век след смъртта му от английския капитан в отставка Лъдвиг Гранхолм, който бил любител френолог. Подобни посегателства срещу тленни останки на видни покойници не са рядкост в историята, дори и в ново време.

 

98 Или Ансгарий - френски монах-бенедиктинец, приел мисията да покръсти шведите, чиито земи посетил два пъти. Независимо че не успял в начинанието си, той все пак подготвил почвата за приемане на новото вероизповедание и затова там го почитат като светец и като апостол на Швеция.

 

_______________________________
* Навсякъде, където в пояснителните бележки не е изрично посочено друго, преводите от шведски, английски, френски и руски на заглавия, текстове и пр. са правени от мен. - Б. а.






0 user(s) are reading this topic

0 members, 0 guests, 0 anonymous users