Jump to content


Photo

ЧАСТ ВТОРА. ЕПОХА И ЛИЧНОСТ. 1. ПРОСВЕЩЕНИЕТО: СВЕТЛИНИ И СЕНКИ


  • Please log in to reply
2 replies to this topic

#1 Ани

Ани

    Advanced Member

  • Moderators
  • 290 posts
  • Отговорете на въпроса:1864

Posted 09 November 2016 - 08:16 PM

ЧАСТ ВТОРА

 

ЕПОХА И ЛИЧНОСТ

 

1. ПРОСВЕЩЕНИЕТО: СВЕТЛИНИ И СЕНКИ

 

„От студа пасторският дом в Тиерп сякаш пропуква в ъглите. Зимното небе е провиснало ниско над Упландската равнина подобно на сиво платно, изтъкано от дреб. Край писалището седи Карл Юхан Луман с паче перо в ръка. Пясъчният часовник в нишата на кахлената печка е пред очите му. На тази охлузена маса толкова пъти е редил възторжени стихове за разцъфнали от щастие брачни двойки. „Навред е добре, ала у дома е най-добре“ - спомня си как веднъж се бе впуснал във вариации на тази тема: чувствуваше я близка до сърцето си. Но настойчиво и непрекъснато, като стършел в мозъка му, жужи мисълта за тленното. Неканена нахълтва при него денем и нощем. Колцина беше изпроводил във вечен покой? Ах, толкова много са... „Какво е нашият свят?“ -питал се бе безчет пъти. И веднъж отговори: „Поле, обрасло с копривата на скръбта. Голяма болница, в която само болни дишат. Кана1, където смесват и вино, и вода. Странноприемница, която ние, пътници, обитаваме.“ Още едно надгробно стихотворение му се иска да напише. И пачето перо докосва хартията...“

 

Образът, който ни поднася в тази своя импресия Юханес Едфелт (1904-1997)2, сякаш не съответства на Швеция в една епоха, отъждествявана в културната история и в представите ни, почерпани главно от нея, с величави и непреходни дела, със забележителни личности, с полагане на основите на модерността като осъзната актуалност, не като резултат от съпоставки с отминали стадии в развитието на света, на човечеството3, а всъщност твърде сложна и противоречива, за да бъде характеризирана изцяло с удобно и (относително) точно определение. Премръзналият автор на стихотворения „по случай“, както наричали наздравиците при тържествени поводи, жалейките, химническите възхвали на новобрачни, натъкмените в рими приветствия за рождени дни и пр., би могъл обаче да послужи като една от емблемните фигура на тази епоха, назована с оправдана приповдигнатост век на Просвещението, с твърде мобилни граници назад или напред в столетията и достатъчно многолика, за да предостави и нему място в своята импозантна галерия на портрети, повечето в тежки барокови рамки. Карл Юхан Луман (1694-1759) е съществувал реално, бил поет и известен майстор на този жанр4, в който се изявявали впрочем немалко и наистина талантливи творци, осигурявайки си така препитание в трудните за страната времена от средата на XVII докъм края на XVIII в. - период, изобилстващ с преломни и важни събития за Швеция, за нейната по-нататъшна история и с решаваща роля за бъдещето й. Изпълвали го проблеми от разнородно естество, сериозно утежнили всекидневния живот на хората и нерядко ограничавали в максимална степен възможностите им за оцеляване, физическо и духовно. Поезията, писана „по случай“, била по същество „рожба“ на ерудирания ренесансов хуманизъм, както посочва специалистката по история на шведската литература Стина Хансон (род. в 1942 г.)5 - през първата половина на XVII в. нейните произведения се създавали главно в академичните среди, и то на латински или старогръцки, но от 1650 г. този вид творчество бележи истински разцвет, облагодетелствано от появата на сравнително широки кръгове от аристокрация, замогнало се офицерство, богатееща буржоазия, които ги поръчвали срещу щедро заплащане, и то във внушителни количества6, вече на шведски, на немски или на френски. През 1618 започва голямата Тридесетгодишна война, религиозно-завоевателна и завършила всъщност успешно за Швеция благодарение на блестящите победи срещу Католическата лига, удържани от нейния крал Густав II Адолф (1594-1632), заслужено прославен като „Лъвът на Севера“, който загинал в една от нейните битки7, не преди обаче да я спечели. Военните успехи на Швеция продължават и след неговата гибел, а по силата на подписания през 1648 г. Вестфалски мирен договор8 нейната територия се разширява значително и това наред с доказаното й надмощие в Северна Европа я прави една от големите и влиятелни държави на континента. Поддържането на статута на велика сила обаче, сам по себе си престижен, се оказва все по-разорително за хазната на кралството, инак просперирало благодарение на трофеите от войната, и сериозно възпрепятства социално-икономическото развитие в неговите, вече внушителни по обхват, предели. Една от главните трудности през настъпилата в резултат от външнополитическите успехи и надмощието по бойните полета на Европа епоха на великодьржавието в Швеция (1630-1718) произтича именно от необходимостта й да разполага с огромна и скъпоструваща армия, за да брани придобивките си и да търси възможности за нови чрез постоянни войни. Те продължили и по време на управлението на Карл X Густав (1622-1660), комуто Кристина (1626-1689), дъщерята на Густав II Адолф, поела короната през 1650*, осигурява правото да я наследи на престола подир доброволното й оттегляне от властта през 1654 г. (той бил неин братовчед), а и не стихнали при неговия син и приемник Карл XI (1655-1697).

 

* Всъщност Кристина е провъзгласена за кралица още през 1632 г., когато била едва шестгодишна, а самата й коронация е била извършена през 1650, при това с пищни тържества и разточителна церемониалност. Вж. Ake Ohlmarks. Alla svenska drottningar — Оке Олмаркс (1911-1984). „Всички шведски кралици“ , Стокхолм, 1973, с. 122. - Б. а.

 

В момента на смъртта на Карл XI Швеция всъщност се намирала във връхна точка на своя подем и политическо влияние в международния живот, откроила се безпрекословно като наистина могъща държава. Наред със самочувствието, породено и укрепнало в епохата на великодържавието обаче, страната била изправена пред дилеми от почти нерешимо естество, сред които и изострянето на „триъгълната драма“ между съсловния риксдаг (парламента), всевластния риксрод9 и двореца, които принудили двадесет и четири годишната Кристина да абдикира след безуспешни опити да се справи с някои от тях и да напусне страната, установявайки се в Рим. Флорентинският дипломат Лоренцо Магалоти (1637-1712) споделя показателни впечатления от политическата ситуация и от състоянието на обществото в Швеция през този период, придружени с изразителни графични илюстрации. Той, както посочва литературният историк и критик Иоран Хег10 (род. в 1947 г.), определя характерната за страната тогава форма на управление като „власт на дворянството с маска на монархия“, обезсилила както парламентарната, така и кралската и упражнявана от върхушка, лишена от „изтънченост и каквато и да било култура“, но с влечение към пищните церемонии, изкуствения блясък, пиршествата, френската галантност, италианските парфюми... Тази „дворянска олигархия“ си присвоила над 60 % от земите в шведска Финландия и над 70 % в самата Швеция, което предизвиквало недоволството не само на селяните, но също на буржоазията, а и на немалка част от духовенството, изразено с редица протестни акции, включително и бунтове. Стигнало се и до „челен сблъсък“ на трите ощетени съсловия с арогантните и алчни представители на управляващия кралството корумпиран кръг, като конфликтът придобивал нарастваща острота, а за Кристина ставало все по-непосилно да го смекчи или поне донякъде да овладее положението. Тя имала съвсем други наклонности и интереси - независимо от редица твърде противоречиви коментари за нейната личност и за решението й да се откаже от престола, със своята висока образованост, изтънчен интелект и ярка индивидуалност младата жена, наричана „Минерва на Севера“, обзета по собствените й думи от „неудържимо желание да знае всичко“, е всъщност предвестница на същинското Шведско просвещение („Разумът е душата на всичко“, заявявала тя). То, както и другаде в Европа, се корени в духовната и интелектуална атмосфера на XVII в., чиито специфични условия и класицистична извисеност, все по-категоричната вяра в човешкия разум и в естествените науки намират логично и мащабно разгърнато продължение в следващия, XVIII в., предоставяйки като солидна основа за неговите умонастроения и постижения идейните системи и забележителните открития на своите знакови мислители и учени Рьоне Декарт, Джон Лок, Исак Нютон[1]...

 

Немалка част от XVII в. е, както посочих, епоха на великодържавие за Швеция, което допринася за цялостното й европеизиране (така е и в Дания - там то започва от 1660 г.) със съответно отражение върху нейния културен живот. И то наистина бляскаво отражение: възобновява дейността си университетът в Упсала (основан през 1477 г., две години преди този в Дания), през 1668 г. биват открити университети и в Лунд, Южна Швеция, в Дорпат (през 1632 ) и в Обу (през 1640)11, сред придобивките от Тридесетгодишната война е и средновековният университет в Грайфсвалд, Померания (създаден през 1456), разширява се базата на книгопечатането (въведено в тази страна през 1483 г.), библиотеките се попълват е книги и ръкописи, сред които и доста на брой ценни екземпляри, донесени от континента след Тридесетгодишната война. В страната се канят известни учени от различни краища на Европа - Декарт, поддържал писмовна връзка с младата и амбициозна кралица, пребивава по нейна покана в двореца в Стокхолм (където впрочем и умира през 1650 вследствие на силна простуда)12. Успешно се развиват хуманитарните науки, литературата и изкуството получават силни импулси, осъществяват се промени в сферата на образованието, подети по време на управлението на кралица Кристина (самата тя била и писателка, чиито изповедно-есеистични текстове и особено афоризмите й се издават и четат до днес13), създава се в известен смисъл елитарна култура в резултат от пътувания в чужбина на младежи от знатните кръгове на обществото, насочили се към обучение в най-реномираните университети на тогавашна Европа. Това е време, чиито основни черти се покриват с тези на Късния ренесанс, на барока с неговите усложнени и понякога причудливи форми, със словесна помпозност и внушителност на обемите, на търсене на нови проекции на класическите образци за красота, на демократичните принципи и социалност на древна Гърция, чиито етично-нравствени устои и еталони са залегнали дълбоко в общоевропейското мислене и светоусещане, сливайки се в обединяващ хуманистичен идеал. Създаваното и в Швеция светско изкуство възславя земната пищност и красота, характеризира се с предразположение към продуктивната отвореност и хармоничност на Античността, а макар проповедите и религиозната книжнина да продължават да заемат централно място в прозата и макар псалмът да не е отстъпил от позициите си в поезията, произведенията с нерелигиозна тематика и мотиви стават все повече, свидетелстват за влияния отвън, не само немски, а и френски, холандски, италиански...

 

В своя двутомен труд The Structure and Form of the French Enlightenment - „Структурата и формата на френското Просвещение“ (1977), американският изследовател Айра О. Уейд14 (1896-1983) застъпва обосновано гледището, че Просвещението е монументална изява именно на европейската цивилизация, независимо от характерната й кондензираност и сила във Франция, по-специално в средата на XVIII в., изтъквайки четири важни фактора, които са й дали тласък откъм предхождащия го XVII: либерализмът, картезианството, научният прогрес и влиянията от Англия. Уейд обаче отива още по-далеч и търси източниците на „светлините“15 в Ренесанса с доминиращата през тази епоха идея за освобождението, едновременно в най-широк и в съвсем конкретен смисъл. Според него петима са философите от периода на барока, чиито възгледи са били последователно доразгръщани от просвещенците-материалисти, а именно Пиер Гасенди (1592-1655), Рьоне Декарт, Томас Хобс (1588-1679), Блез Паскал и Барух Спиноза, като също петима са онези от периода на класицизма с подобна значимост за следващото столетие: Никола дьо

 

Малбранш (1638-1715), Готфрид Вилхелм Лайбниц, Джон Лок, Исак Нютон, Пиер Бейл (1647-1706). Такъв континуитет на идеите, не само според Уейд впрочем, допринася за известно обединение на континента, разделен в немалка степен от протестанството и католицизма - разграничение, изразено във вярата и в изградения от нея манталитет, в противопоставянето относно тайнството Евхаристия, в типа обществена организация и което възприемането на барока подчертава твърде красноречиво. Според Красимир Делчев (род. в 1952 г.) през епохата на барока, обхващаща над 200 години (1520-1760), се раждат новоевропейската философия и наука (емпиричното и математически теоретично природознание). В своята книга „Философия и барок“ (2001) той изтъква:

 

„Обикновено се смята, що се отнася до т. нар. „философия на човека“ и размишленията за „човешката природа“, че заслуги имат най-вече бароковите философи - на политиката (Макиавели), на правото (Гроций и Хобс), на историята (Джамбатиста Вико), сенсуалистите и емпиристите (Бейкън, Лок), рационалистите-дуалисти (Декарт), монисти (Спиноза) или плуралисти (Лайбниц), оказионалистите (Малбранш, Гойлинкс), спиритуалистите (Бъркли), редом е наричаните кой знае защо „моралисти“ - Монтен, Шарон, Паскал, Ларошфуко, Лабрюйер, макар всички те да „суспендират“ по различни начини морала (казано с езика на Киркегор): един - чрез скептицизъм, екология, епикурейство и кинизъм (Монтен), друг - чрез мортифицираща теология ( Паскал), трети - чрез оттенъци на мизантропия и егоцентризъм (Ларошфуко), четвърти - чрез представянето на егоизма на хората като източник на всички техни постъпки (Лабрюйер).

 

Към тази обяснителна схема по традиция се добавят авторите утописти (Кампанела, Мор), драматурзите (Шекспир, Калдерон, Молиер, Расин, Корней), романистите (особено Сервантес с „Дон Кихот“), баснописците като Лафонтен, богословската литература и острите теологически спорове между католици и протестанти, янсенисти, йезуити и молинисти за благодатта и свободата на волята, „Провинциални писма“ и „Мисли“ на Паскал, духовните наставници и възпитатели (Босюе), развитието на анатомията, физиологията, психологията.

 

Цялото това „шумно“ и пъстро обсъждане на „човешката природа“ във философията, религията, литературата вече е достатъчно добре проучено. Записаните и казаните слова, прекрасните и тъжни истини, апологиите за достойнствата, филипиките срещу недостатъците на „човешката природа“ са се превърнали в „общи места“. Ако и верен, този подход заглушава стремежите към нови виждания и прави трудно забележим един друг - по-дълбок и изначален извор за бароковата „философия на човека“: мълчаливото наблюдение на човешката природа в живописта, скулптурата, архитектурата, театъра и най-вече в аристократичните салони“ с. 45-46.

 

Сигурно не е случайно обстоятелството, че нордската култура не предлага особено забележителни творения на бароковото мисловно творчество и изкуство, макар да го е отразила и по своему пресъздавала - със закъснение, горе-долу равностойно на онова, с което е усвоявала идейните и естетическите движения на Ренесанса (около столетие подир Франция и няколко десетилетия след Германия). Показателно е във всеки случай, че докато барокът представя действителността в непрестанно движение, а разточителството на формите му издава симптоми на камуфлиран метафизичен страх, стройният ред и спокойствието на класицизма допадат повече на шведските и изобщо на скандинавските мислители, писатели, художници, архитекти, макар влиянието му в музиката да е там по-доловимо, а игривото и сякаш не по-малко чуждо на нордския вкус и темперамент рококо да е оставило твърде осезаеми следи в региона, преди всичко в Дания и Швеция16. Просветителските идеи навлизат в двете страни почти синхронно, ала възприемането, динамиката и въплъщаването им в областта на науката и литературата са фази в сложен и доста муден процес, протичащ в тях с различна интензивност и насоченост17. Този във Швеция обаче е без съмнение жалониран от личностите и управлението на трима крале със сякаш символично силни индивидуалности и сходно трагична участ, чиято намеса в нейната история, а и в бъдещето й е било не само важно, но и решаващо. Първият е Густав II Адолф, възкачен на трона едва седемнадесетгодишен, затова пък извънредно добре подготвен за задачата си на крал-воин, организатор и реформатор, стратег и тактик, от когото се очаквало да осъществи експанзия с цел изостаналата и бедна тогава Швеция да се превърне в модерна за времето си и ефективно функционираща държава, да доведе до успешен край започнатите от баща му Карл IX войни с Дания, с Реч Посполита18 и Русия, а във вътрешен план - да ускори хода на държавната централизация посредством сериозни промени в административната и съдебната сфера. Вторият шведски владетел, променил категорично съдбата на кралството, но по-скоро в противоположна насока, бил Карл XII (1682-1718), също короня сан много млад, петнадесетгодишен, ала облечен в пълната власт на монарх и поел управлението на една страна, все още силна и в икономическо, и във военно отношение. Третият крал на Швеция, оставил дълбока следа в нейната история не само през XVIII в. впрочем, е Густав III (1746-1792), приобщил с размах страната към Европа, по-специално към Франция, и създал условия за небивал дотогава разцвет на нейната култура.

 

Периода между 1660 и 1718, годината, в която Карл XII бива повален от убиец, останал и до днес неизвестен (според някои експерти по балистика край на живота му сложил заблуден куршум*), можем да определим като залез (или бавна агония) на епохата на великодържавието и освен че е наситен с важни и драматични събития, политически, социални, културни, бива характеризиран от историците на културата като време на барока в Швеция, а някои от тях фиксират началото му значително по-рано: още в 1628 г., когато корабът „Густав Васа“19 потънал непосредствено след първото му спускане на вода в Стокхолмското пристанище на Балтийско море. Внушително творение и на изкуството със своята украса от позлатени дървени изваяния, грижливо възстановена днес20, този плавателен съд и изобщо амбицията за неговото построяване сякаш потвърждават невъзможността, може би наистина непредотвратима, да бъде възпрепятствано развитие с нежелано драматични обрати тъкмо поради бароковото сплитане и комплициране на взаимодействието между решения и дела, внезапно станали трудно разграничими съставки на хипнотизиращо усложнена цялост. Този кораб бил замислен като символичен апотеоз на великодържавието, фактически започнало още със самото встъпване на Густав II Адолф на престола, но се превърнал във въплъщение на трагиката, дала основен тон на барока в Швеция от т. нар. „каролинско време“21, своеобразно примесен с елементи на класицизъм. В началото на XX в. впрочем швейцарският изкуствовед Хайнрих Вьолфлин (1864-1945), ученик на историка на Ренесанса Якоб Буркхард (1818-1897), предлага по-прецизирано съдържание на понятието барок, съответстващо и на етимологично внушената му конотация22: през XVII в., твърди той, цялото европейско изкуство се развива в посока от линеарно към орнаментално, от повърхност към глъбина, от затворена форма към отворена, от множественост към еднозначност, от яснота към замъгленост... Подобно движение в него се повтаря според Вьолфлин периодично през цялата история на човечеството и подир един такъв класицистичен етап в нея, какъвто е Ренесансът, идва ред на по-маниеристичен, в конкретния случай на барока, а сетне махалото се залюлява отново. Впоследствие е неговото наблюдение си служат и специалисти в сферата на литературознанието, на компаративистиката (предимно в Германия), които отстояват схващането, че през целия XVII в. писателите и поетите демонстрират повишен интерес към алегорична образност, към парадокси, загадъчност на смисъла и витиеватост на слога, към метафори и хиперболи, свидетелстващ за религиозните и политическите кризи през тази епоха. Но също и за „антитетично жизнеусещане“, за напрежение между трескав сенсуализъм и героизъм и не по-малко дълбок песимизъм, аскетизъм дори, чувство за преходност, за нетрайност (не случайно погледът на поета Луман от наситения с многозначна символика етюд на Едфелт, послужил за встъпление към настоящата глава, е вперен в пясъчния часовник, символизиращ ефимерността и близкия край, а мисълта за преходното го гложде непрестанно). Както изтъква шведският историк Петер Енглунд23 (род. в 1957 г.), през XVII в. в делника на хората са въведени сладоледът и шоколадът, дълбоките чинии, диванът и чадърът, салфетката, тоалетната хартия и клозетът, промиван е вода, но освен тях промяна, и то далеч по-глъбинна, не само битова, а и психосоциална, донесли две други изобретения на същото столетие, свързани именно с изграденото в неговите граници отношение към времето като определящ фактор в човешкия живот: първото е минутната стрелка, а второто - възможността човек да носи часовника със себе си. Холандецът Кристиан Хюйгенс, син на поет, самият той пътешественик, физик, астроном и математик, член на Кралската академия на науките на Людовик XIV, създал през 1656 г. часовника с махало, който наред с пружината, прибавена към него от англичанина Робърт Хук (1635-1703), и минутната стрелка бележи нов етап в човешката цивилизация и предполага акселерация на ритъма на всекидневието, точност до секундата в неговото измерване и разпределение, необходими на зараждащия се капитализъм и впоследствие непрекъснато усъвършенствани от него. Светът постепенно навлиза в реалност, поставяща неумолимо изискване за осъществяване на идеите, не само за техния кръговрат като умозрения, но и за обвързването им с практическите аспекти и приложение в науката, философията, религията, с живота на хората и техните потребности, изяснени вследствие на детайлно вглеждане в природата им - физиологич-на, душевно-интимна, както и на факторите, географски, културни, исторически, социални, които са я моделирали.

 

* Съгласно други хипотези покушението над този крал на Швеция предизвикала борбата за власт (Карл XII бил бездетен и елиминирането му по такъв начин предрешавало изхода от нея) или голямата умора на широки среди в страната, от върхушката й до народните маси, която пораждала експанзионистичната политика, водена от него на различни фронтове. - Б. а.

 

Редица изследователи изтъкват обаче, че XVII в. гради своите представи за човека върху един вид „манекен“, негово абстрактно подобие, не същество от плът и кръв, и сред основните черти на барока е именно стремежът към възтържествуване над естестве-ността като малоценна „мостра“, към пресътворяването на природата в нейно естетизирано отрицание и към издигането в култ на формалната красота, изразена чрез орнаментална пищност, но и с минорните нотки на сподавено униние. (Интересен за отбелязване е фактът, че това столетие внезапно става актуално в Европа в такъв момент на неотдавна отминалия XX в., когато модернистите се разбунтуват срещу класическата хармония и пропорционалност, а преобладаващото чувство е засилващият се екзистенциален страх). Все по-категоричната вяра в човешкия разум и в природознанието, която характеризира XVII в., е съчетана следователно по начин, в немалка степен странен, но и неподражаем, с меланхолията и грандоманията на барока (часовникът - прибор и символ, е впрочем един от най-често срещаните елементи в неговата художествена съвкупност), както свидетелства и онзи нов вид литература и изкуство, постепенно проникващ в Швеция откъм континента. Вече посочих, че епохата на великодържавието създава твърде широк пазар за архитекти, живописци, майстори на изтънчените занаяти, а и за поети, не само по-скромни като Луман, но и за несъмнени таланти от рода на Якоб Фрезе (ок. 1690-1729), Лусидор - псевдоним на Ласе Юхансон (1638-1674), София Елизабет Бренер (1659-1730), Гуно Далщиерна (1661— 1709), Юхан Рюниус (1679-1713) и др. Дори Карл Микаел Белман (1740-1795)24, първият национален поет на Швеция, се препитавал от своята находчива и много търсена продукция с тематика „по случай“, в която освен възможност за прехрана той виждал също шанс да отрази историческата сложност и социалните конфликти на своето време. А то наистина притежава и друга, по-комплексна характеристика, отколкото може да се стори на пръв поглед: така например известният архитект Никодемус Тесин-младши (1654-1724) аранжирал пищни дворцови празненства и импозантни погребения в бароков дух и стил, макар че създаденият по негов проект и под надзора му кралски дворец, който и до днес се издига в центъра на Стокхолм, е образец за изчистеност на формите, с фасада от римски тип, свойствена на класицизма, семпъл в своята монументалност, хладно величествен и строг, но с пластично изваяни, макар и ненатрапчиви, барокови детайли. Подобно показателно противоречие откриваме и в дидактичната поема (11 000 стиха) „Херкулес“ (1658) на Йеорг Шиернйелм, поет и учен, прекарал около десетилетие в чужбина (в Германия и Холандия), където получил образование, достойно за енциклопедист, а след завръщането в родината си заемал различни високи постове, оставил съчинения и коментари в областта на политиката и философията, на езикознанието и историята, на математиката, механиката и астрономията. Дебютирал като придворен поет на кралица Кристина, писал текстове към балети, заел социално положение, каквото нямал нито един шведски поет или писател преди него. Хуманист от ренесансов тип, той е истински предходник на епохата на Просвещението в Швеция, все още твърде отдалечена от Скандинавския север не толкова хронологично, колкото социално-политически и психологически. Шиернйелм, който владеел в съвършенство художествения изказ на латински, мечтаел за родна литература на шведски език и за Pax et Musa, за мир и вдъхновение, трудно постижими в неспокойните години на войни и междуособици, разтърсвали тогава не само Швеция, а и континента. Сюжетът в „Херкулес“, инак заимстван от Античността, както подсказва и самото заглавие, е подчинен на неговата идея да обрисува съвременните му нрави и да наложи духа на ренесансовия хуманизъм, на нравствения стоицизъм и на добродетелността като основополагащо начало при взаимоотношенията между хората и в обществото. Убеден, както може би никой друг шведски творец преди него, в силата на изкуството да въздейства облагородяващо върху умовете и душите, Шиернйелм пръв в литературата на Швеция използвал антични и ренесансови мотиви, въвел в поезията й тоническия принцип, хекзаметъра, александрийския стих, сонета и други, нови за нея, прозодични форми и размери. Наричат го „баща на шведското поетическо изкуство“, но също и „скандинавски Милтън“ заради философската дълбочина в алегоричното пресъздаване на действителността и съчетанието от класицистична овладяност с изяви на експлозивно въображение и бунтарство срещу схоластичната строгост в мисленето и творчеството, срещу сковаващите догми и незачитането на гражданските свободи. В част I на настоящия труд той е упоменат във връзка с притежавана от него рядка книга, превод с коментари на „Енеади“ от Плотин, наричана още „Аристотелова теология“, и вероятно дело на неоплатоника Марсилио Фичино (вж. там е. 71), която попада и в библиотеката на младия Емануел Сведенборг, съхранявал я като реликва. Бъдещият учен бил сред почитателите на поета, създал един привидно симетричен, „докоперников“, свят, в който героят - Херкулес - е изправен пред избора на морално ценностното или на неговото огледално отражение, при това осъзнавайки тленността на всичко и непобедимостта на смъртта независимо от неговото решение...

 

Активно разностранен, достойно въплъщение на най-добрите традиции на нордската и европейската изящна словесност, Шиернйелм обогатява шведската литература и със същностно екзистенциалния мотив за недълготрайността и застаряването на света, подобно на човешкия организъм - mundus senescens, по който и просвещенците водят сериозни научни диспути. Така той я приобщава към континенталната, демонстрира качествения и количествения й подем в епохата на великодържавието, дължащ се без съмнение на огромните промени, засегнали страната, всъщност предимно Стокхолм, нейното средоточие и седалище на властта. Там се издигат палати и солидни сгради, постепенно се увеличава и населението на столицата (през 1660 г. то възлиза вече на 40 000 души, значителна цифра за времето*), повишава се самочувствието му на град, станал столица и с европейски формат. Всичко това служи като подтик и за развитието на културата, за нейното по-широко отваряне към европейската. И то силен, осезаем подтик, направо тласък - както се посочи тук, университетът в Упсала възобновява и разширява дейността си, замряла не само поради икономически затруднения, но и в резултат от стагнацията, настъпила в сферата на образованието и науката след Реформацията.

 

* Това на Копенхаген също достигнало сходна цифра през 60-те години на XVII в., а общо 60 000 били жителите на по-големите градове в Дания (56 на брой) през въпросния период. - Б. а.

 

Скъсването с Рим довело и до един вид културна изолация на държавите, в които протестантството станало официално вероизповедание, хоризонтите се стеснили, традиционните за скандинав-ците инициационни пътешествия до различни краища на Европа се ограничили по маршрути главно до Северна Германия, университетите в Упсала и Копенхаген били засегнати от забавянето на процесите на модернизиране в сферата на образованието и макар този в датската столица да се въззел по-бързо, бил превърнат по-скоро в „институт за пастори“, като академичното му равнище се повишило едва към края на XVI в. благодарение на присъствието в него на астронома и естествоизпитател Тюко Брахе25.

 

За елементарна обща грамотност в Швеция може да се говори от последните три-четири десетилетия на столетието, макар че за девет десети от населението й тя се дължала кажи-речи единствено на катехизисно обучение, а тиражите на книгите, по правило скъпи, били показателно ограничени (през 1618 г. например Библията била отпечатана в 2505 бройки, първата част на Рюдбековата „Атлантика или домът на човечеството“ - Atlantica sive Manheim, на шведски Atland eller Manheim*, излязла в 500 екземпляра през 1679, историческите трудове не надхвърляли по 700-800...). На реалната читателска публика в страната обаче, която според изследователите възлизала на сто-сто и петдесет хиляди души, се предлагала книжнина, обхващаща около 1000-2000 заглавия на десетилетие, не липсвали възможности и за изписване на книги от чужбина. В тематично отношение те са твърде разнообразни - от научни съчинения и религиозна литература с богословски характер или с църковна функционалност до развлекателни произведения, най-често преводни, информационни листове и брошури с пропагандно-политическо съдържание и сведения за хода на поредните войни, да спомена тук и прословутите стихотворения „по случай“, каквито тогава твори дори Улуф Рюдбек-старши, мислител и писател, учен-енциклопедист с принос в областта на естествознанието и по-специално на ботаниката и медицината, на астрономията, механиката, строителното дело, музиката и пр. Истински „универсален гений от епохата на великодържавието“ (вж. също част I), този „Леонардо да Винчи на Севера“, както го назовавали заради забележителната му многостранност, се изявява следователно в доста области на науката, а „Атлантика“ (1679-1698), фантастична творба в три части (четвъртата остава недовършена), замислена като обширен труд по старата история на Швеция, е написана на шведски и отпечатана с паралелен текст на латински с цел да събуди интерес и извън пределите на страната. Изградена е върху сплав от митове, исторически факти и догадки, авторови прозрения в съчетание с богата ерудиция и с намерението да се докаже, че Швеция, отъждествена от Рюдбек с Платоновата Атлантида, е прародина на европейската култура. Подобно на английския философ Франсис Бейкън, който с идейна и художествена амбициозност пресъздава мита за „вълшебното място“ в едно от своите основни съчинения „Нова Атлантида“ (1622), предвещаваща в редица отношения енциклопедичния обхват на мисълта, давал тон през XVIII в. („неговият девиз от началото на XVII в. Tantum possumus quantum scimus - „Можем толкова, колкото знаем“, се превръща в парола на епохата, която днес обозначаваме като начало на модерните времена“)26, Рюдбек приспособява историята, към собствените си възгледи за събития и личности в нея, отнасяйки се с респект към дидактичната й функция, независимо че я обагря в тоналността на утопия и в най-смелите си предположения като това за тясната връзка на предците на шведите с древния народ на „волните чер-гари“, скитите....

 

* Manhem (исл. Manheimar), или „свят на човеците“ , е обозначението, което дава на Швеция исландският книжовник Снори Стурлусон (1179-1241) в своя исторически труд „Кръгла е земята“ (ок. 1230-1240) - Snorri Sturluson. Heimskringla. Улуф Рюдбек-старши го заимства оттам за произведението, си, а немалко шведски поети го поемат и препредават като „щафета“ най-вече в епохата на романтизма. - Б. а.

 

Университетът в Упсала, където Рюдбек-старши открива анатомичен театър с 200 места и осъществява първата публична дисекция (1677) в тази част на Европа, е изцяло изпълнен с неговия дух и облагодетелстван от размаха му на учен и негов ректор. Според твърденията на младия Сведенборг, именно благодарение на тази уникална атмосфера най-старото учебно заведение в страната му, а и в Скандинавия, дава не по-малко в сферата на научната методология и на модерния емпиризъм, отколкото впоследствие Нютоновият Лондон през 1710-1712[2]. Той поставя автора на „Атлантика“ сред своите духовни учители, като черпи хрумвания и материал за някои от хипотезите си от неговото произведение, твърде спорно в доказателствената си част според мнозина, но въздействено като алегория с художествена стойност и като свидетелство за широките познания и комбинативна дарба на Улуф Рюдбек-старши. Следи от това влияние сведенборгове-дите откриват и значително по-късно - в универсалната теософия на Сведенборг и по-специално в стремежа му да съчетае Битие (Първа книга Мойсеева), дидактичната поема „Дела и дни“ на Хезиод (VIII—VII в. пр. н. е.) и митологичната „Метаморфози“ на Овидий (43 г. пр. н.е.-17-18 г. от н.е.) във философски обоснована и разширена притча за еволюцията на човечеството от зората на историята, от неговото „най-крехко детство“, за златния му век27, но също и във внушителните по обхват цели, които си поставя в своята работа на учен, обзет от желание да „атакува“ истински големи проблеми, свързани с, да речем, възникването на небесните тела или с изначалното състояние на Земята, а и притежаващ умението да организира своята все по-голяма начетеност при третирането и решаването на важни задачи, теоретични, но и с немалка практическа стойност. „Атлантика“ на Рюдбек и духовният свят на Сведенборг може би нямат много общо от чисто формална гледна точка, но са плод на същото съчетание от научно подготвен и целеустремен интелект с щедро въображение, подхранвани и изостряни от една епоха, в която „страстта към откривателство непрестанно предизвиквала човешкия ум с появата на нови хоризонти“, по думите на литературния историк Мартин Лам28.

 

За научната мисъл в Европа преди XVIII в. някои изтъкнати специалисти по история на цивилизацията, като френския изследовател Фернан Бродел (1902-1985) например, считат, че в нея е заложено търсенето на общо и рационално обяснение на света, основано върху трите главни възгледа по този фундаментален въпрос, застъпени съответно от Аристотел, Декарт и Нютон, основоположник на класическата наука така, както със своята теория на относителността Алберт Айнщайн слага (от 1905 г.) началото на съвременната29. Космофизическото виждане на Аристотел дава тон в европейската наука до XVII в., а донякъде и през XVIII, тъй като неговото оспорване от Коперник, Галилей, Кеплер не води до краткосрочното му „детрониране“ в полза на системата, предложена от Нютон и базирана върху закона за всемирното притегляне (1687). Епохата на Просвещението бележи напредък по-скоро в обособените научни области - математиката, химията, термодинамиката, геологията, икономиката, медицината, разбира се, и на естествознанието, отколкото в тази на науката изобщо, понеже между отделните периметри на знанието не съществуват солидно създадени връзки и темповете на придвижването й като цяло са следователно по-бавни въпреки обстоятелството, че в големите университети и академии на Европа са събрани наистина сияйни съзвездия от гении и таланти. От друга страна обаче, както подчертава Бродел, материално-техническият прогрес изисква унисон с научния и постепенно интелектуалният потенциал на стария континент бива мобилизиран за подпомагане на изграждането на новата индустриална цивилизация, разгърната през XIX в., но не само като умствен образ, като концепт, а започнала в немалка степен и по същество от втората половина на XVIII.

 

И европейската литература поема по нов за нея път, разравя непознати дотогава пластове на социалната реалност и на човешката психика, демонстрира небивало многообразие в произведения от различни жанрове, характерни за епохата, макар и неравностойни откъм художественото покритие на вложените в тях идеи и теми. Преломните явления в културата на Европа през XVII и XVIII в. са свързани преди всичко с преоткриването на човека, освободен и от такива ренесансови ситуации, в които е бил център, обект на показ заради своята изключителност, и от властта на фантастични сили, граничеща нерядко с капризи до степента на произвол. Шекспир, Бейкън, Кампанела, Бьоме, Хобс, Калдерон, Милтън, Корней, Ларошфуко, Лафонтен, Паскал, Перо, Драйдън, Спиноза, Малбранш, Расин, Лабрюйер... - емблемните имена в европейската литература, философия, теология са много и все забележителни, те придават характерен облик на столетията, които укрепват и контактите на Швеция с континента, с мислителите и творците там, а тяхното влияние върху нейното общество и култура не закъснява да се прояви.

 

„Присъщо на Швеция през XVII и XVIII в. е съчетанието от комплекс за малоценност с удовлетворението от бойни подвизи и успехи, което във втората половина на XVIII бива уравновесено със забележителен разцвет на културата, съпроводен от рязко увеличаване на броя на постоянните жители на градовете и с доближаване на стандартите за социално развитие до тези в други части на континента“, пише финландският историк Мати Клинге (род. в 1936 г.)30, добавяйки, че Северът по принцип винаги е предпочитал да залага на рационалното, на прагматичното, на един своеобразен „антиинтелектуализъм“ от европейска гледна точка и това съответно му е отреждало периферно място по отношение на континента не само в географски смисъл; „единствено в случай на някакви по-благоприятни или драматични политически, общокултурни, икономически събития, на възникнала специфична конюнктура страните от този регион са били в състояние да се изявяват с извънареален обхват и значимост“, заключава Клинге, който също изтъква показателната двойственост в мирогледа, вкуса и психологическата нагласа на създателите и интерпретаторите на духовни ценности в Швеция, посочена впрочем по-горе по повод на Шиернйелм и Рюдбек. Характерни в случая са смесицата от научност и фантастични елементи в техните коронни произведения, наличието на класицистичен дух и мотиви в бароковите псалми на епископ Йеспер Сведберг, бащата на Емануел Сведенборг, драматичните антитези и изненадващи тропи (тъмата става светлина; лунните лъчи парят...), полуприкритата поле-мичност и интимната изповедност у някои други псалмописци и поети като например Гуно Далщиерна, чието предпочитание към митологични сцени и патетична излиятелност говори за добро познаване на немски и италиански образци... Шведският барок е действително по-различен и двусмислен в сравнение с европейския именно поради това стълкновение в неговото идейно-есте-тическо поле на противоположни тенденции, линии, тематични и художествени нагласи, които не изчезват и през следващото столетие, за да подхранят нови форми и свои непривични отражения през втората му половина. Натрупванията през XVII в. получават тогава забележителни идейни и художествени въплъщения, допринасяйки за онзи наистина бурен разцвет на науката и културата, осигурил на тази страна място - и то трайно - доста над средната част на европейската (а и световната) духовна пирамида. В специфичната усложненост на барока поетите например търсели възможности - посредством свойствените на изкуството му многобройни похвати, езикови и стилови, от рода на анафори, антитези, хиперболи, оксиморони, парадокси и пр., да намират онази свобода, която ограничаващата конвенционалност на тематиката, почти задължителна, не им предоставяла, но от друга страна, в повечето произведения, създавани тогава, личи и стремежът към творческа еманация на идеята за реда, предпоставения и непоклатим порядък, наложен свише и ефективно контрастиращ с хаоса, и синонимен на един вид scala naturae, на онази йерархична класификация, заимствана от природата, която според мнозина като Шиернйелм например следвало да бъде възпроизвеждана с максимална точност и в обществото.

 

„Перспективата на Сведенборг е барокът. Неговата сцена обхваща земния театър и продължава направо в едно очакващо небе. Видимото е било модел за невидимото, а невидимото фактически присъствало във видимото. Виждането му за живота и смъртта означавало отдалечаване от конкретното и привично-то. Истината била завоалирана. Не е било достатъчно само да се отрази действителността - зад или над нея имало по-висши реалности, които само човек с нагласа към духовното можел да долавя или съзира. Никога не бива да отстъпваме пред неясното или трудно разбираемото. Всеки трябва да търси своя образ на света, своето обяснение за него,“ отбелязва Ларш Бергквист на с. 22 в своята биография на шведския учен и мислител „Тайната на Сведенборг“ (1999), цитирана и в част I.

 

Не може да има съмнение в гореказаното: епохата на великодържавието в Швеция, независимо от проблемите, конфликтите и противоречията, има решаващ принос за подема и по-нататъшното развитие на нейната национална култура. Управлението на Карл XII, което слага твърде тежък отпечатък върху първите две десетилетия на XVIII в., е в известен смисъл особен и неоспоримо повратен период за шведската литература и наука, вече съзряващи за важната си роля в историята не само на страната и региона, а и на континента. Армията триумфирала или търпяла кървави поражения по бойни полета в далечни земи, чиито странни, непривични за ухото на шведа наименования се възпявали и отеквали в многословни, високопарни по стил творби, създадени и представяни в университетите или в Riddarhuset, „Дома на рицарството“, „клуба-крепост“ на аристокрацията*, било на латински, било на шведски, в проповеди или балади, написани с особен, дори драстичен хумор, излъчващи усложнена чувствителност. По същото време, както никога дотогава, се ширело вече неколкократно споменатото тук съчинителство „по случай“ (епиталамии, стихотворения по повод на кръщавки, юбилеи, погребения, текстове за настолни песни и пр.), сякаш суховеят на войните не засягал обичаите и навиците на еснафите, не обрулвал живота на все по-активната и енергична буржоазия, която усещала, че нейният исторически час вече удря. Претрупаността и разточителството на барока припламват с последното си зарево и все повече писатели, университетски преподаватели, мислители, естети дават доказателства за засилващото се върху тях влияние на естетическия рационализъм на Никола Боало (1636-1711) и на другите законодатели на висшия вкус предимно във Франция, на тезите за необходимост от яснота, логика и хармония в изкуството, в културата изобщо. Строгото лутеранско православие достига през този период своя апогей, предизвиквано обаче от мистиката на пиетизма, проникнал в Скандинавия и Швеция откъм Германия с присъщия за него стремеж към абсолютизиране и конкретизиране в живота на Христовото целомъдрие и страдание, но и към противопоставяне на прекомерното официализиране на това вероизповедание. Не закъсняват и подражанията на прочути немски псалми в този дух, създавани и изпълнявани обаче в „шведски ключ“. В края на столетието, на самия праг на епохата на Просвещението, там получават разпространение идеите на умерения рационализъм, заслуга за което има професорът в университета в Лунд картезианецът Андреас Рюделиус (1671-1738), възпитал редица дейци на шведското образование и наука, а и доста творци. В своя труд „Необходими упражнения за разума на учащата се младеж във всички области“31, издаден в пет дяла през 1718-1721, той представя различните сфери на науката по точен и подробен начин, не без философски и религиозни отклонения. В частта, посветена на художественото творчество, Рюделиус разяснява особеностите на вдъхновението и въображението, придържайки се към постулата на Хораций, че поезията трябва да бъде словесна живопис, а живописта - рисувана поезия. Предговорът към неговия труд е написан от тогавашния censor librorum, Юхан Упмарк Русенадлер (1664-1743). Този цензор заемал въпросната длъжност от 1716 до 1737 със задължението да изчита всичко, предназначено за отпечатване и издаване в кралството, но демонстрирал известна толерантност специално по отношение на литературата с религиозен характер, а това нерядко будело раздразнение у висшия лутерански клир. Макар и по-ведра, атмосферата оставала все пак сковаваща и предвещавала неприятностите, които щели да съпътстват Сведенборг в неговата родина заради твърде свободните убеждения, отразени в трудовете му и оспорващи, аргументирано, но деликатно, редица постулати на онова, което вече било обозначавано като Старо лутеранство[3]. От влиянието на богословието постепенно се освобождават точните науки, в 1650 г. и в 1672 г. биват открити, съответно в Упсала и в Лунд, обсерватории, навлиза в нов етап и шведската историография, благодарение на първия издател на документи в тази област, упсалския архиепископ Ерик Бенселиус-младши, зет на Емануел Сведенборг, в чийто дом бъдещият учен и писател получава възможност да се подготви по най-добър начин за своята мисия, полагат се основите и на юриспруденция от модерен тип. Поради всичко това всесилната дотогава официална църква започва да губи своето духовно влияние в обществото, още повече че почти в края на XVII в., през 1676 г., в Стокхолм все още изгарят на клада „вещици“, обвинени в „угодничество на сатаната“, което будело засилващо се възмущение сред просветената общественост. Смесицата от католически мистицизъм и лутеранска догматика продължавала да придава особена идейно-емоционална интензивност на произведенията на литературата от различни жанрове. В края на XVII и в началото на XVIII в. Швеция така или иначе все още се намирала в подем, имала влияние в международния живот, разполагала с многобройна (около 60 000 души) и постоянна армия, с първокласен флот. Или с други думи, синът на Карл XI, Карл XII, наследил едно укрепнало и силно кралство, което обаче не закъснял да разори в резултат на милитаристичната външна политика, водена и поощрявана от него. Амбициите му да смаже Русия изтощавали икономическия и обществения ресурс на Швеция, но решен да не приема предложенията на правителството на Петър I за сключване на мирен договор, Карл XII не прекратявал военните действия срещу по-голямата съседка на страната си, което довело до все по-продължителните му отсъствия от Стокхолм и до заякчаване на властта на феодално-дворянската олигархия посредством управляващия вместо краля риксрод, установил категорично надмощие особено след поражението на шведските войски в битката при Полтава през 1709 г. Този разгром сложил край на мечтите на Швеция да играе ролята на световна сила, а гибелта на самия Карл XII по време на похода му в Норвегия през м. ноември 1718, причинена от куршум, изстрелян (може би) от лагера на войската, която предвождал, довела на свой ред до края на абсолютизма и страната навлязла в третото десетилетие на XVIII в. изнурена, разбунена, обзета от масово отчаяние и песимизъм. Интересна е гледната точка относно това важно събитие на историка Петър Енглунд, който в своя труд „Полтава“ (1988) лансира тезата, че поражението на Карл XII в битката при Полтава, прекратило шведското господство над Балтика, е било всъщност спасително за нея, защото й спестило по-нататъшната участ на все по-нестабилна велика сила, принудително тласкана към намеса в сериозни континентални конфликти. Това господство би променило още по-рязко историческата й съдба, би попречило на нейното интензивно развитие за сметка на екстензивното, далеч не тъй благоприятно за обществото и народа й. Самият Карл XII оставял впечатлението на странна, дори загадъчна личност, надарена с особен магнетизъм, който далеч не всички възприемали като положителен, а постоянните му войни отслабили кралството до такава степен, че покушението срещу него било посрещнато там с облекчение от твърде широки кръгове, както вече отбелязах. Любопитен впрочем е един факт от ранната биография на Емануел Сведенборг, който като съвсем млад учен започва да издава - от 1716 - първото научно списание в Швеция, Daedalus Hyperboreus, или „Северен Дедал“. Текстовете за него подготвял той самият, при това на шведски, не на латински, с цел да допринася за разпространяване на основни познания и умения сред обикновените хора в страната (например по аритметика - чрез специално изготвена система от кратки уроци), а и да информира в детайли академичните среди и по-подготвените читатели относно изобретенията на един от гениите на епохата - Кристофер Пулхем, инженер и механик, под чието ръководство той самият направил първите си стъпки в точните науки. (В брой четвърти на „Северен Дедал“ фигурира и описание на проектираната от младия редактор „машина за летене“, по-скоро вид управляем планер, отколкото прототип на модерен самолет, предизвикало скептичен коментар от страна на Пулхем - той сравнил идеята за подобна конструкция с тази за перпетуум мобиле или за добиване на злато в условията на лаборатория: „Лесно на пръв поглед, но всъщност непостижимо.“ Така или иначе чертежът на това съоръжение, нереализирано тогава, и днес се смята за конкретен израз на съвсем целенасоченото намерение на младия изобретател да създаде самолет.) Карл XII се запознал отблизо с няколко броя на списанието, които очевидно му направили добро впечатление, защото в края на 1716 г. назначил Сведенборг за асесор (заседател) в Колегиума по минно дело със специална задача да помага на Пулхем. На двамата възложил да проектират и построят сух док в Карлскруна и да планират система от канали между Стокхолм и Гьотеборг, а също и да проучат възможностите за изграждане на ефективно съоръжение за извличане - с модерни за времето средства - на солта от морската вода в провинция Бухуслен. На този етап от живота и дейността на Емануел Сведенборг аз се спирам по-нататък, в глава 2, но тук ще отбележа мимоходом, че въпреки благоволението на краля (или вероятно тъкмо поради него), след смъртта му той имал проблеми главно като държавен служител, а и трансформирането на едноличното управление, на абсолютизма в парламентарно породило политически образувания, структури, настроения, твърде непривични за страната тогава и обстановката в нея станала още по-тягостна и напрегната. Епохата на великодържавието и без друго не изградила някаква трайна база в хуманитарната област, не осигурила условия, в които да се формират и подпомагат способните и изявени учени, творци, преподаватели на различни равнища в сферата на образованието, та затова било напълно закономерно кризата на държавата през последния период от владичеството на Карл XII да бъде съпроводена и от такава в нея. 1719 година била особено тежка и преломна за Швеция - регент става сестрата на загиналия крал Улрика Елеонора (1688— 1741), а през 1720 на престола се възкачил нейният съпруг Фридрих Хесенски - крал Фредрик I (1676-1751). Но монархическата власт била вече ограничена, великодържавието останало само спомен, съсловията в риксдага и риксрода установили съвместно превъзходство над нея. Както посочва Тумас Транстрьомер, за този период от близо петимата шведи, известни на света за всички времена32, двама живели през 1719 г. - Карл Линей бил още ученик във Векшьо, 31-годишният Емануел Сведенборг, погълнат от заниманията си главно в техниката, геологията, астрономията и математиката, печелел известност и престиж, а и фамилното му име - Сведберг, било облагородено на Сведенборг, каквато била честата практика тогава: новият режим имал нужда от подкрепата на по-многобройно дворянство. Подобна чест би ла оказана, но през 1757 г., и на Линей, който прибавил към фамилното си име престижната частица „фон“.

 

* Това е всъщност институция, обособяваща благородническите родове в Швеция като корпоративна цялост и чиято дейност се регулира от цял комплекс правила и изисквания, изготвени по време на управлението на крал Густав II Адолф, предоставил през 1626 г. и терена за нейната сграда – една от архитектурните забележителности на Стокхолм. - Б. а.

 

Периодът, последвал съкрушителното за Швеция управление на Карл XII, бил белязан от войните с Дания, Хановер, Англия, Прусия и Русия, в които той я оставил, но още преди края на 1719 г. с всички враждуващи страни (без последната) бил сключен мир33. Балсамираното тяло на краля още не било погребано и многобройните стихотворения и поеми, съчинявани по повод на гибелта му не били секнали, когато започнал нов етап в историята на Швеция, известен като епоха на свободите и всъщност резултат от една безкръвна революция, довела до почти коренна промяна на устройството и стила на управлението на кралството. Решаваща дума в шведската политика вече имал главно риксродът, център на политическата власт според конституцията от 1720 г. и ръководен с твърда ръка от неговия председател Арвид Хорн (1664-1742). Не отслабвали позициите и на парламента, риксдага, който се събирал само три пъти годишно (понякога по-често при необходимост) - върховният законодателен орган в държавата обаче напълно контролирал нейните финанси. Във вътрешнополитически план се водела борба между две враждуващи помежду си партии - съответно на „шапките“ и на „калпаците“, която напомня в немалка степен опозициите при парламентаризма в Англия от онова време. Именно тяхното взаимно противопоставяне определя характера и атмосферата на епохата на свободите (1719-1772), в чиито рамки се осъществяват промени, продиктувани от извънредно тежкия период за шведското стопанство, а оттук и за останалите сфери на социалната и кул-турната практика: опразнена хазна поради неудържимо агресивната външна политика на Карл XII, считан впрочем за трагична и неразбрана фигура от някои класици на литературата на Швеция през последвалите столетия, посветили му драми, романи и пр. като например епическия цикъл на Вернер фон Хейденстам (1859-1940) „Каролините“ (1897-1898). Според твърденията на самия автор работата над дилогията била съпътствана и от негови мистични преживявания като, да речем, посещение на призрака на краля в дома му... Други творци обаче като Огуст Стриндберг например изразяват открито своята неприязън към „войнолюбеца“, за когото били характерни студенината, затвореността и неприкритото безразличие към страданията на хората - в драмата „Карл XII“ (1903). На специалните взаимоотношения между Карл XII и Емануел Сведенборг, биографично съществени за младия тогава учен, се спирам по-подробно в следващата глава.

 

XVIII век започва (не само) за Швеция с изпитания и несгоди: неурожайни години, епидемии, непрекъснати войни. През 1697 г. във Финландия 80 000 души измират от глад, който взема хиляди жертви и в Швеция, а необичайно студените зими възпрепятстват опитите да се набавят зърно и провизии отвън... През 1710 г. чума върлува в страната, като отнема живота на не по-малко от 100 000 стокхолмчани и на близо 300 000 души в останалата й част, също и във Финландия. Най-засегнати били Малмьо, Обу (Турку), Хелзинки. Положението се подобрява значително през 20-те години на столетието, но културата на Швеция остава блокирана от застой, твърде продължителен и труден за преодоляване. Описан е в често цитираните от нейните изследователи коментари на датски държавен служител, посетил страната с официална делегация през зимата на 1720 г. и изминал с дилижанс пътя от Хелзинборг до Стокхолм, който почти без прекъсване му поднасял опасности и потресаващи свидетелства за мизерия и разруха. В столицата Якоб Биркерод се натъкнал и на доказателства за дълбоки трусове в обществения живот на Швеция, а впечатленията си за неблагоприятния, направо мразовит културен климат там той излага в писмо до своя братовчед магистър Балслеф, на което често се позовават литературните историци заради сведенията, съдържащи се в него и може би прекалено мрачни по тоналност с оглед на обстоятелството, че ситуацията и в Дания тогава не е била особено цветуща. Двете кралства имали на разположение няколко десетилетия между края на Голямата северна война (1700—1721 )34 и наполеоновите нашествия в началото на XIX в. да се включат в могъщия поток на Европейското просвещение и да си зададат въпроса, какво ги чака: ново начало или връх в дотогавашното обществено-политическо развитие. Историята впрочем не закъснява особено с отговора: стечението на обстоятелства и предизвикани от двете страни или срещу тях действия на международната арена съсичат като мощен удар с брадва и Дания, и Швеция според израза, който употребява шведският историк Харалд Гюстафсон (род. в 1953 г.) в своята книга „История на Скандинавския север. Един регион на Европа в продължение на 1200 години“ (1997)35. Дотогава обаче и в двете страни ще се развият динамични културни процеси, ще се оформят активни съдружия на творци и учени, особено в Швеция, която пък Дания сетне ще изпревари в епохата на романтизма. Така или иначе и там от средата на XVIII в. се актуализират въпроси, свързани с етнически проблеми и с тези на националната идентичност, почти винаги парливи, особено в съставените от повече народности държави на времето. В кралския двор на Дания например преобладавал немският език, на него се давали командите и в армията, а много длъжности се заемали от немци. С оформянето на датска общественост от 40-те години на XVIII в. се поставя и изискването за датския като единствен официален език в кралството, където освен тези два езика се говорели още норвежки, фризийски, саами, фински, ферьорски, исландски (Гюстафсон, 1997:136). И ако в Швеция подобен проблем не е валиден, той има отзвук в принадлежащата й тогава Финландия и по-специално в Академията на Обу, третия по важност неин университет, където главна роля за раздвижване на интереса към възможностите за полагане на основите на финландска история и култура има педагогът и литературовед Хенрик Габриел Пуртан (1739-1804), автор на първото научно изследване, посветено на финската народна поезия[4]. Функцията на Финландия на буфер между Швеция и Русия през три почти последователни войни (1700-1721; 1741-1743; 1788-1790) без съмнение усилвала подобни настроения и амбиции. Така или иначе, няма съмнение, че що се отнася до художествено-творческата сфера, тогавашна Швеция била изостанала в сравнение с Дания, да речем, от гледна точка както на количеството, така и на качеството на създаваните произведения, на книжовността изобщо, сведена предимно до продукция, удовлетворяваща потребностите на управляващите кръгове, на властта, на църквата и покриваща най-насъщни нужди на образованието. Писателите били предимно духовни лица и чиновници, но през XVIII в., почти от самото му начало, понятието „общественост“ и там придобива ново, непознато дотогава и силно по заряда си съдържание, а оттук претърпяла истинска трансформация и ролята на твореца, отношението към него и виждането му за неговите отговорности и главни задачи, които възлагало времето. Той вече не бил говорител, изразител на дадено съсловие, на определени среди, а личност, изявяваща се на повече или по-малко открит форум и със задача да обслужва именно обществеността, да откликва на нейните потребности и очаквания. Споменатият по-горе Якоб Биркерод разказва впрочем в писмото си за своя среща с една изтъкната представителка на интелектуалните среди в Швеция, върху които властта и църквата не упражнявали натиск в епохата на свободите и чиито изяви допадали на образованите шведи и удовлетворявали потребността им от дебати, културно развлечение и информация най-вече в Стокхолм. Столичният град[5] впрочем все повече се налагал като книжовен и културен център на страната, изтласквайки от тази привилегирована позиция университетските средища, постигнали значителен разцвет в предишното столетие. Биркерод има предвид София Елизабет Бренер, „шведската Сафо“, изявила се е особен успех в жанра „по случай“, но авторка и на епическо произведение за Христос на кръста. Нейният дом бил място за срещи на поети и художници, на творческия и научния елит, представен например от Урбан Йерне (1641-1724), Улуф Рюдбек-младши (1660— 1740)36, Якоб Фрезе и др„ а прочутата мексиканска поетеса-монахиня сестра Хуана де ла Крус (1651-1695), наричана „десетата муза“, я възхвалява в специално стихотворение, поместено в сборник, посветен на Бренер и издаден през 1713. (Любопитен за отбелязване е фактът, че това била първата книга в Швеция, разпространена по абонамент.) Възторжена поетична творба й посвещава и младият Сведенборг, за когото нейният талант е истински и ненадминат дотогава. Тази писателка действително персонифицира новия за страната стил, съответстващ на определен вкус и социално поведение, като сред темите, които застъпва, особено място заема защитата на правото на жената на образование.

 

„Душата няма пол. Възпитанието определя разликата между половете“ - думите на кралица Кристина биха могли да послужат за мото на повечето творби на Бренер, елегантни, свободни, умело изградени, издържани най-често в александрийски стих, чужди на бароковата помпозност и прекомерна алегоричност, наситени с вяра в човека, в неговата значимост и възможности за възходящо развитие. Те отговарят напълно на модерните тогава естетически критерии и не случайно името й фигурира сред видните представители на поетическата школа, създадена от Йеорг Шиернйелм. В разговора си с Биркерод тя е извънредно критична към условията в Швеция и към шансовете на страната й да се домогне до европейско равнище в литературата и изкуството: „Това е жена, за която се твърди, че е носителка на силен поетичен дух - казва се мадам Бренер и е авторка на различни произведения както с религиозна насоченост, така и със светско съдържание. Те са събрани и отпечатани в една книга37. Владее доста езици, говори и пише на шведски, немски, френски, италиански, холандски, латински, разбира и малко английски. Тук е на голяма почит, два пъти са изработвали сребърни медали с нейния образ... Посетих я веднъж, като си послужих с претекста, че нейният съпруг е тъй добре познат в Дания, та нямало съм да имам чувството за пребиваване в Стокхолм, ако не посетя дома им и не бъда удостоен с честта да се срещна и с нея самата. Отговори ми с онази скромност, каквато може да се очаква от една учена жена!“

 

Разговорът им обхванал положението в страната. „Тя изрази съжаление, че то е дотам отчайващо, та направо нито е било, нито би могло да бъде по-лошо. Сподели също, че онези, които искат да напишат нещо, не след дълго щели да бъдат лишени от възможност да го отпечатат; един лист хартия струвал 20 медни далера, които отивали за възнаграждение на печатаря, а не се намирал никой, който да подпомогне допълнително едно такова начинание... Тук изобщо нямало публични библиотеки освен отчасти кралска, за която всички твърдят, че не си струвало да се посещава. Липсвали също кунсткамери38 или други музеи, лавките за продажба на книги и печатниците били в печално състояние... Не се издавало нищо освен учебници, техните си стари приказки и онова, което е предназначено за употреба от църквата.“39

 

Всъщност в тези констатации се съдържа известно преувеличение - от една страна, четенето не било западнало, напротив: грамотността се разпространявала предимно по каналите на църквата, която я поддържала и развивала с цел да популяризира своите религиозни текстове сред максимално широки слоеве на населението, селяни, дребни занятчии, търговци и чиновници на по-долните стъпала на административната йерархия, хора на различни възрасти и по правило със скромно социално положение. Тази грамотност обикновено се ограничавала до определени текстове и рядко се съпровождала с умение и да се пише, но размерите й били впечатляващи за времето: към края на XVIII в. в Швеция 85 % от хората можели да четат, а около 25 % да пишат, като повечето от тях били градски жители, което говори за наличието на значителен литературно-потребителски ресурс. В случая обаче Бренер очевидно няма предвид този книжен пазар, а по-скоро факта, че философите просвещенци не били четени, че цветята в градината на литературата се задушавали от бурените на евтино и елементарно четиво, най-често преводно, на безвкусни щампи и пошли песнопойки, на календари и наръчници за земеделие, на сензационни и сантиментални истории и какво ли не още. Според някои шведски историци обаче такъв тип книжнина е също част от тази на Просвещението и не бива да се омаловажава, защото обслужва отделния човек и засяга проблеми, които го вълнуват, изпълнена е с респект към индивида и допринася за ограмотяване и осведомяване на социалните низини - една от големите цели на епохата. Сред най-същностните й черти е възникването на масмедиите и както пише Симеон Хаджикосев, модерната журналистика води началото си именно от XVIII в. „Не можем да си представим огромното въздействие на просветителските идеи извън тази нова и несъмнено много по-мобилна форма за обмен на знания, идеи и новини“, отбелязва той40, добавяйки, че симбиозата между журналистика, публицистика и художествена литература, „непозната за предходните столетия“, е също характерен белег на тогавашната европейска култура. Шведската не прави изключение и в това отношение: при създаването й авторите вече не се съобразяват с границите, нерядко изкуствено прокарани, между видовете и жанровете, а нейното потребление на свой ред също обхваща нови територии на знанието, информацията и разтухата. Списания и вестници се основават едва ли не непрекъснато още преди 1766 г., когато става факт постановлението за свободата на печата, забележителен акт на риксдага със силата на закон, приет против волята на дворянското съсловие и съпроводен с премахване на цензурата (оставала забраната за критика и нападки срещу официалната религия, парламента, кралската институция и държавните учреждения). Сред най-популярните печатни издания с твърдо очертан общокултурен и (в началото по-дискретен) дискусионен профил или направо с чисто развлекателен характер изпъкват Then Swanske Argus - „Шведският Аргус“, Larda tidningar - „Лерда тиднингар“, първият всекидневник Dagligt Allehanda - „Даглигт Алеханда“, все по-влиятелният Stockholms Posten - „Стокхолмс Постен“, а пространство за разговори, дискусии и пр. на новата общественост предоставят многобройни салони, клубове, кафенета, каквито никнат и в по-малките градове на страната, главно с мъжка клиентела, докато жените, чиито права стават актуална тема за обсъждане, превръщат в литературни салони и средища буржоазните си домове по подобие на София Елизабет Бренер, на Ана Мария Ленгрен (1754-1817), публицистка и писателка-са-тирик, или на поетесата Хедвиг Шарлота Нурденфлюкт (1718— 1763), все видни представителки на Просвещението в Швеция и радетелки за права на „слабия пол“, един от въпросите, пламенно (и не съвсем без ефект) разисквани в епохата на Просвещението.

 

Дебатите по него започват всъщност през Ренесанса, в Италия и бързо се пренасят във Франция, Испания, из почти цяла Европа, за да продължат над три столетия. Спорело се по това, какво могат и какво не могат жените, как би следвало да се възпитават и сами да възпитават, към какви поприща да бъдат насочвани, какво отношение да засвидетелстват спрямо мъжете... В рамките на „Полемиката за жената“ (La Querelle des Femmes) само през XV и XVI в. били издадени около 900 книги, повечето написани от мъже и изразяващи съответно негативно отношение към предмета на дискусията, в чийто ход обаче отекнали и гласове, позитивно настроени към жените и техните нерешени проблеми като тези на известните хуманисти от двата пола Еразъм Ротердамски (1466— 1536), Томас Мор (1478-1535), Ян Амос Коменски, Кристин дьо Пизан (1364/5-1430), Анна Мария ван Шурман (1607-1678) и др. Общественото мнение почти навсякъде ставало все по-благосклонно към интелигентните и образовани дами, а най-видните сред тях дори били считани за национална гордост като например София Елизабет Бренер в Швеция, която дейно участвала в дебата - в домашната й библиотека се съхранявали много от текстовете на различни езици, породени от него, и тя нееднократно вземала страна по предизвикалата го проблематика, способствала за активизирането му и в Швеция, при това в повече сфери на социалната и житейската практика.

 

Независимо обаче от своя несъмнен престиж, лични възможности и привилегирована позиция в обществото, в своите жалби пред датския гост писателката е била съвсем искрена, имала е подбуда, и то от онзи тип, който още английският философ Джон Лок, един от духовните бащи на Европейското просвещение, изтъква като движеща сила на всички човешки стремления - неудовлетворението или uneasiness според понятието, което той употребява в „Опит върху човешкия разум“ и което явно е било ново за времето, както личи от затрудненията, на които се е натъкнал преводачът му на френски, предпочел да го изрази с думата inquietude („безпокойство“), дадена обаче в курсив, за да се подчертае необичайността й. А това неудовлетворение се причинява от желанието, защото според Лок нас ни тласка напред не това, което по принцип ни подтиква да действаме, но онова, което ни липсва. За разлика от него Монтен смята, че възбудата, която поражда желанието, е по-ценна от чувството, изпитвано при неговото задоволяване, докато Блез Паскал е и най-лаконичен, и най-категоричен в своите „Мисли“, издадени през 1669 г., след смъртта му: „Не е хубаво всичките ти желания да бъдат задоволени“... Желанието явно става фокус на човешкия живот, то ни дава представа за самите нас, помага ни да се опознаем и ни тласка да разкрием и използваме човешкия потенциал, който носим в себе си. Тази тема и свързаните с нея аспекти, психологически, социални, интелектуални, естетически, особено ще вълнува творци и мислители през следващите епохи, като Артур Шопенхауер (1788-1860) ще изрази това модерно неудовлетворение с характерната за него образност: едно утолено желание поражда ново -и така в един вечен кръговрат над пламтяща жарава...

 

Изразеното от Бренер недоволство произтича от развитието (прекалено забавено в страната й) - понятие, което въвежда капитализмът наред с друго, също тъй характерно, а именно напредък. Няма вече непроменими, предпоставено стабилни форми на съществуване и труд, както при феодализма, непомръднали от векове: обществото не само приема нови контури, но се изпълва и с ново съдържание, съзвучно на рационализма и прагматизма на столетието. Траекторията, описана от общественото развитие в Швеция в годините 1618-1719-1809, е обаче твърде необичайнаот абсолютизъм към епоха на свободите и пак към абсолютизъм. До последната фаза в него се стига в резултат от многопартийността и разцеплението в обществено-политическите среди, та когато през 1772 г. Густав III, третият крал, изиграл решаваща роля в историческата съдба на Швеция през периода XVII-XVIII в., както вече бе посочено тук, син и приемник на престола на крал Адолф Фредрик (1710-1771), осъществил безкръвен преврат, за да засили кралската власт и да тушира претенциите на дворянството, това се посрещнало с облекчение от мнозина. Опозицията била принудена да замлъкне, особено след 1789 г„ когато той установил още по-безпрекословно владичество, но до такава концентрация на власт, каквато упражнявали неговите предшественици Густав II Адолф и Карл XII, не се стигнало. Всъщност епохата на свободите и густавианството, което я последвало непосредствено, обхваща съвместно близо деветдесет години (1719-1809), като историците, прокарващи паралел между тях, обикновено изтъкват и това, което е общо, и онова, което разграничава тези две, по-скоро различни, форми на управление, подчертавайки единодушно, че доста от създаденото и постигнато в епохата на свободите получава развитие, възходящо до кулминация в периода на густавианството, и то поетапно, в хода на сложни, нерядко разнопосочни и противоречиви, социално-икономически и културни процеси. Това е и времето на Просвещението, достигнало в Швеция своя връх именно при управлението на Густав III, и неговите идеи били отстоявани с убеденост и категоричност както от учени, творци, мислители, така и от политици, общественици. Докато Просвещението се налага над целия упоменат период и по-специално от 1730 или 1732 до 1809 г., естетически понятия от рода на рококо, класицизъм и предромантизъм се материализират идейно и художествено главно в дялове от литературата, създадена в неговите хронорамки. Трудно би било да се прокарат отчетливи разделителни линии между тях: те възникват и се развиват редом, понякога преплетени у един и същи творец. А докато за рококо бихме могли да кажем, че обуславящите го блестящи естетически хрумвания (макар и на равнището на декоративното), елегантна грациозност, разнообразие на формите не са дотам свойствени на нордската художествена традиция или на лутеранското светоусещане и вкус, в Швеция то намира почва преди всичко благодарение на митологията (гръко-римската, не староскандинавската) като едно от основните му средства за опоетизиране на реалността. Инспирирано и логично произтичащо от барока (дори в известна степен и етимологично)41, свързано също с просветителския дух и настроения, това направление в изкуството достига в Швеция своя зенит у Карл Микаел Белман, наричан от някои „Моцарт на стокхолмската бохема“ именно в такъв контекст - на рококо, но получило в творбите му особена, „шведска“, окраска, толкова по-очебийна при съпоставянето им с класически образци в поезията на други европейски страни.

 

Тук вече бе изтъкнато, че периодът 1732-1809 се характеризира в Швеция, в нейната литературна и общокултурна история, с двойното влияние - на френския класицизъм и на просветителските идеи, проникващо в страната от Англия, но в не по-малка степен и от Франция. Независимо че според някои литературни справочници Просвещението в Дания обхваща половин век - от 1750 до 1800, в политическата обстановка, характеризирана от редица изследователи като „просветен деспотизъм“, то всъщност разполага само с две години (1770-1772) за осъществяване на радикалните промени в „кралството на Хамлет“, т.е. с извънредно краткия времеви диапазон от пристигането в Дания на Йохан Фридрих Щруензе (1737-1772), немски просвещенец и личен лекар на Кристиан VII, до публичното му екзекутиране заради битката, която повежда, макар и еднолична, локална, камерна, с обс-курантизма - не само възглед или позиция, но и брутална реалност там, тежък умствен порок. Делото и съзнателната саможертва на Щруензе го разкриват като сложна индивидуалност - колкото романтик, толкова и буржоазен демократ, колкото емоционален, толкова и разсъдъчен в своите пориви и добре обмислени действия, напълно съзвучен на времето, в което му било съдено да живее и да загине. Отчасти можем да се съгласим с датския литературен историк Томас Бредсдорф (род. в 1937 г.), според когото в Скандинавския север етикетът „просвещение“ бива поставян на явления и личности, свързани в диференцирана степен и с пред-романтизма, и с класицизма, като за проникването на основните идеи на тази епоха въздействието откъм Англия взема превес над това на Франция и поради това Лок е по-ценен от Волтер, вигите, търговско-промишлената буржоазия са по-приемливи от якобинците, а теологът Джон Уесли42 (1703-1791) - по-интересен от просвещенски настроените френски прелати. Тук се съдържа и обяснението защо в инак интересната и полезна книга на Бредсдорф, озаглавена „Пъстрото Просвещение. За чувствата на разума и за разума на чувството в литературите на Скандинавския север през XVIII в.“ (2003)43 на Дидро и Монтескьо е отредено неподобаващо малко място, както впрочем и на L’Encyclopedie -„Енциклопедията“ (1751-1772), но също и на Русо, особено с оглед на пропорционалното му по значимост, наистина революционно присъствие и във „века на разума“, чиито морално-духовни координати променя и в последвалото столетие. Етимологията на понятието „класицизъм“ (от лат. classicus, „първокласен“) внушава представа за извисеност и еталонност, за стил, изграден върху култ към Античността, към разума и вдъхновен от стремежа към обобщеност на образите, лишени преднамерено от конкретно индивидуализиращи ги особености, символно-естетически изчистени и опростени. Античното изкуство и поетиката на Аристотел, на Хораций били провъзгласени от неговите представители за еталон и идеал, а законите на разума - вечни и неизменни, обуславяли и същността на културата, създавана със и за вкуса, подчинен на техните императиви. Естетиката на класицизма е нормативна: на „неорганизираното“ вдъхновение, на стихийния импулс, на подтика се противопоставя дисциплината на творчеството, строгото съблюдаване на „обективни“, непреходно значими и като че независими от човека художествени канони и правила. Според първенствуващия й принцип източник на красотата е хармонията на Вселената, предпоставена от залегналото в нея духовно начало, и задача на творците било да насищат с тази хармония своите произведения, да пресъздават действителността, превръщайки я в прекрасна природа с онази правдоподобност, която е синоним на разума и съответства на тезите, изложени от Никола Боало в Art poetique - неговия труд за поетическото изкуство от 1674 г., в смисъла на въздигнат над хората духовен живот, единен за всички краища на света и за всички народи. Общовалидността придобива истинност и в естетически план, където типологичното следва да надделее над индивидуалното, а делничното, обикновеното да бъде отстранявано от голямото изкуство. Некрасивите, отблъскващи страни на живота трябва да се тушират и представят в облагороден, разкрасен вид или въобще да се избягват, та изкуството да буди само възвишена наслада - не да е самоцел, а преди всичко път към усъвършенстването на човешката натура. Сигурно следва да припомня, че барокът бележи своята кулминация в Швеция едва когато във Франция побеждава класицизмът, своевременно достигнал бреговете на Скандинавия, та в шведската литература, в разгара на барока, се открояват някои специфични за него черти. Първите опити за формулиране на класицистичната доктрина били направени в Италия въз основа на поетиката на Аристотел и Хораций, преосмислена в светлината на Възраждането. Известно е обаче, че теорията и практиката на класицизма са свързани не само с възприемане на хуманистичните традиции на Ренесанса, но и с полемика с тях. Еманципацията на човека, на личността, от средновековното религиозно-мистическо светоусещане, от схоластиката получава едностранчив характер: ренесансовият стремеж към разкрепостяване на всички възможности на индивида и към неограниченост на тяхното развитие е заменен с надделелия патос на разума, на разсъдъчното начало, опониращо на чувствата - противопоставяне, което отразява определен и реален исторически момент: започва разделението на частната и политическата сфера, разграничаването на лично и обществено, обособяването на социалните отношения в сила, самостойна и все още абстрактна за доиндустриалния манталитет.

 

Ренесансът означава преди всичко освобождаване на индивида от менгемето, с което го притиска властта над него, a XVII в. със своята религиозна ортодоксалност и абсолютизъм представлява всъщност реакция срещу това освобождаване, тласък в обратна посока, докато през XVIII в. възрожденските идеали и настроения получават обновителен подтик чрез самата философия на Просвещението, основана върху дълбока вяра в човешкия разум, върху рационализма и неговото право да подлага на проверка, на изпитание всякаква власт, било тя светска или божествена. А и такива отколешни авторитарни институции, чрез които бива упражнявана, като църквата, двореца, обществото в качеството му на затворена йерархична система. Това идейно движение, характерно за Европа от XVIII-XIX в., е израз и на борбата на буржоазната демокрация е феодализма, с абсолютистката монархия, с догматичността на висшето духовенство, с назадничавата теология и със схоластичната псевдонаука изобщо. Самият корен на думата -свет, сочи всъщност неговата главна цел: да разпръсне с помощта на разума мрака на невежеството, да обгърне с яснота всичко, което заобикаля човека, което тревожи мисълта му: тайните на природата, социалната среда, неговите съдбини... Мракобесието, незнанието, суеверията, безпомощността пред сили, обясними или ирационални, се пораждали и поощрявали от статичността на мисленето и живота в затворената доиндустриална среда, която поддържала у хората усещането, че са в плен на опустошително и непобедимо зло (според немски „изчисления“ от онова време само по-малките дяволи възлизали на 2 665 866 746 6664 „бройки“...). Идеите на Просвещението действително прочистват и разширяват обремененото съзнание, колективно и индивидуално, те намират дълбоко отражение най-напред във философското и литературното творчество, но търсят път и за по-масова рецепция. В качеството си на интелектуално движение то възниква най-напред в Англия, където, както знаем, буржоазна революция се извършва още през XVII в. (1640-1660) и внася коренни промени в самата инфраструктура на обществото там, но обхваща и предреволюционна Франция, прониква в Германия, Нидерландия, Скандинавия, Италия, Русия... Влиянието на Френското просвещение в навечерието на революцията от 1789-1794 се чувства осезаемо сред почти всички кръгове на обществото и не на последно място в социалните низини. В Германия, изостанала в политическо отношение, Просвещението и XVIII в. внасят цял комплекс от идеи, обединили духовно немската нация, докато влиянието му в Италия, раздробена, омаломощена от междуособици и противоречия, е доста по-слабо. Просвещенците си поставяли за цел да свържат и примирят социалното с естественото, природата с цивилизацията, критикували религиозната догматика от позициите на материализма, а темата за „робинзониадата“, за самотния индивид, скъсал „изначалните връзки с човешкия колектив“ и изправен пред необходимостта да оцелее като отшелник далеч от обществото, въведена е романа на Даниел Дефо (ок. 1660-1731) „Робинзон Крузо“ (1719), е особено характерна за литературата тогава, чиито произведения вече отразяват социално-икономическите и моралните възгледи на новото общество.

 

Както бе посочено тук, за истинска родина на Просвещението основателно бива смятана Англия. Откриването на закона за всемирното притегляне от Нютон дало импулси, небивало силни дотогава, на емпиричните изследвания и представата за света и Космоса, създадена, но необяснена от Коперник, Галилей, Кеплер, се отърсвала от редица неразгадани тайни. Човекът внезапно станал и по-могъщ, и по-уязвим, по-уверен, но и по-безпомощен в една реалност, подчинена на законите на механиката, на научно обосновани принципи. Вече не му било тъй лесно да се чувства творение на Бога и обект на специални грижи и внимание свише. От друга страна обаче, неговата мисъл и прозрение получили небивала дотогава целенасоченост и пробивност, способност да проникват и в най-съкровените кътчета на битието изобщо, не само на собственото му. В основното си съчинение „Опит върху човешкия разум“ Джон Лок развил теорията за познанието на материалистическия емпиризъм и отхвърлил възгледа на Рьоне Декарт за вроденост на идеите, обявявайки опита за единствено меродавен техен източник. Макар и деист, т.е. допускащ присъствието на върховна сила, на всевишен творец, той отричал възможностите за пряката й намеса в битието на човечеството, на отделния индивид, предпоставено веднъж завинаги от природните закони. Историческото влияние на философията на Лок било извънредно голямо особено е тезата, че хората сами трябва да променят съществуващия ред, ако в създадената от него реалност личността не може да получи подходящо възпитание и климат за развитие. В областта на литературата подобни възгледи намерили отражение в противопоставянето на условността, диктувана от поетиката на класицизма, главно чрез стремеж към доближаване на изкуството до живота на обикновения човек, до неговото всекидневие и нрави. В това отношение произведенията на английските писатели оказали въздействие върху творчеството и умона-строенията на творците на словото в цяла Европа. Еволюцията на идейното съдържание и на художествените форми в литературата на XVIII в. се характеризира особено релефно от такива течения в нея като просветителския класицизъм (Александър Поуп), просветителския реализъм (Даниел Дефо; Хенри Фийлдинг, 1707-1745), сатиричната комедия (Р. Б. Шеридън, 1751-1816), злободневната публицистика (Джоузеф Адисън, 1672-1719, Ричард Стийл, 1672-1729)... Нови моменти в художествената проза и в поезията от този период внасят например Оливър Голдсмит (1728-1774), Джеймс Томсън (1700-1748), Едуърд Иънг, Томас Грей (1716-1771), Робърт Бърнс (1759-1796) и, разбира се, Уилям Блейк, чието специфично взаимодействие с учението на Емануел Сведенборг се разглежда по-обстойно в част III.

 

От 1730 г. водеща просветителска държава става Франция, където идеите на това движение намират все по-смел и ярък израз, разгърнати в голям мащаб от мислители и писатели като Шарл дьо Монтескьо (1689-1775), Франсоа Волтер (1694-1778), Дьони Дидро, Жан-Жак Русо... В техните трудове и творби разумът се изтъква като революционна сила, насочена към промяна на господстващите обществени отношения и към утвърждаване на нравствени и духовни ценности, съзвучни на новото време. Идеята за естествения, свободен човек - една от централните идеи на Просвещението изобщо, намира и особено убедително художествено покритие в т. нар. философски роман, за чийто основополжник бива считан Монтескьо с „Персийски писма“ (1721), а повестите на Волтер „Задиг или Съдбата“ (1748), „Кандид или оптимизмът“ (1759) са кулминация на произведенията от този тип. Те са фокусирани в най-важните социално-политически и идейни проблеми на епохата, чийто обхват и сложност придобиват световна валидност. Тук следва да се посочат, разбира се, знаменитите романи на Дидро „Монахинята“ (1760, издадена в 1796), „Жак фаталистът“ (1733, издаден в 1796) и особено повестта-диалог „Племенникът на Рамо“ (1762-1779, издадена в 1823), чиито герои вече не са условни персонажи, а реалистични характери, породени и формирани в определени обществено-ис-торически условия. Находчиво и оправдано е сравнението на тези произведения с „писма в бутилки, чийто адресат е всъщност читателят от бъдещето“ - то принадлежи на английския литературовед и писател П. Н. Фърбанк (род. в 1920 г.), който в своята книга, посветена на Дидро44, изтъква, че и някои не толкова известни текстове на писателя, като Supplement аи voyage de Bougainville -„Допълнение към пътешествието на Бугенвил“ (1772), също са насочени не само към съвременността му, а и към по-нататъшните епохи, в немалка степен предпоставени от нея.

 

Сантиментализмът като направление в литературата изиграл особена роля за развитието на романа и за перспективите му. Негов главен изразител е Русо, провъзгласил необходимостта от завръщане към природата, т.е. за естественост в живота на човека и във взаимоотношенията му с другите, със социума, за емоционална наситеност и обагреност на изкуството. Коронните му творби в жанра - „Новата Елоиз“ (1761), „Емил или за възпитанието“ (1762), мемоарните „Изповеди“ (1782-1789), наред с трактата „За обществения договор“ (1762), с критиката и есеистиката му са от фундаментално значение за философията и литературата не само на XVIII, но и на XIX в. и допринасят категорично за изграждането на нов тип европеец - с изострен граждански усет и със задълбочено отношение към природата в нейната комплексна цялост. Сред най-важните и провокативни изяви на Просвещението във Франция на т. нар. ancien regime е и внушителната многотомна „Енциклопедия“[6] с организатор и главен редактор Дидро, в чийто екип личат имената на Монтескьо, Волтер, Даламбер, Хелвеций, Холбах, Русо... За неин прототип в известен смисъл смятат първия лексикон от този род в историята на книгоиздаването, а именно английската двутомна Cyclopoedia (1728/9)[7]. Що се отнася до Германия, чиито контакти, особено в областта на културата, със страните от Скандинавския север винаги са били от голяма важност за целия нордски ареал, ще откроя преди всичко трактатите, памфлетите и драмите на Готхолд Ефраим Лесинг (1729-1781), възвишено-патетичната поезия на Фридрих Готлиб Клопщок (1724-1803), съчиненията на Йохан Готфрид Хердер, „Страданията на младия Вертер“ (1774) и драмата „Гьотц фон Берлихинген“ (1771-1773) на Йохан Волфганг Гьоте, драмите и есеистиката на Фридрих Шилер (1759-1805) и, разбира се, движението Sturm und Drang (ок. 1760-1785) - „Бурни устреми“. В контекста на настоящето изследване обаче ми се струва особено важно да изтъкна вниманието, което интелигенцията в тогавашна Швеция обръща на идеята за „педагогика без граници“, отразена в последното значително произведение на Лесинг - „Възпитанието на човешкия род“ (1780). В него сведенборговедите откриват доказателства за показателна близост в схващанията по този проблем и неговите аспекти между немския писател и шведския учен теософ.



#2 Ани

Ани

    Advanced Member

  • Moderators
  • 290 posts
  • Отговорете на въпроса:1864

Posted 09 November 2016 - 08:16 PM

Сред видните представители на „епохата на светлините“ извън нейните крупни идейно-творчески центрове несъмнено трябва да споменем и Лудвиг Холберг (1684-1754), датско-норвежки писател и философ, роден в Берген, живял и работил в Копенхаген, който в продължение на доста години пътешествал из Европа, приобщил се към възгледите на великите просвещенци в Англия, Франция и Германия, разгърнал активна и разностранна дейност на учен-историк, на мислител и на писател-сатирик, за да лансира новите идеи в Дания, оттам и навред в нордския ареал. Неговите драматически произведения били изключително популярни и някои от тях се изпълняват до днес по тамошни сцени, а славата му достигнала чак Русия (басни на Холберг превеждал например руският писател просвещенец Денис Фонвизин, 1744 или 1745-1792). Не само комедиите на този „северен Молиер“ („Политическият тенекеджия“45, 1722; „Йепе от планината“, 1722; „Еразмус Монтанус“, 1723 и др.), но и неговият сатирико-фантастичен роман „Подземното пътешествие на Нилс Клим“ (1741), както и обширната му продукция с морално-философски характер („Размисли за морала“, 1741, и „Послания“ в пет тома (1748-1754) оказали силно въздействие за формирането на нов, реалистичен и национален по дух, театър в Дания, за раздвижване и актуални за времето промени в сценичното изкуство също на Швеция, както и на една рефлективна културна среда, все по-възприемчива за навеи и смели идеи отвън. Създавани преди всичко по поръчка и с учестен темп, неговите комедии не винаги са завършени шедьоври, но и поотделно, и в съвкупност те предлагат пълнокръвна картина на съвременността му, въвеждат в богата и наистина запомняща се галерия от образи, повечето преднамерено гротескни и жалки. Не само в тях, но и другаде в творчеството си, художествено или мисловно, Холберг дава израз на своето убеждение, че жените са не по-малко способни и надарени от мъжете (в подземното царство Коклеку героят на споменатия роман, Нилс Клим, се натъква на обстоятелство, немислимо „горе“, в Европа - в армията му редовите войници и нисшите чинове са мъже, командват ги жени, пък и в държавната администрация или в църковната йерархия положението не е по-различно. Нилс забелязва и в домовете, които посещава там, че жените работят в свои кабинети пред купчини книжа, докато мъжете се бъхтат в кухните, готвят, чистят, мият тенджери и чинии...) и че няма логика, по силата на която да им бъде отказвана равнопоставеност с т. нар. „силен пол“ - съпружеска и професионална, в пространството на семейното жилище, но и в обществото като цяло. Интересно за отбелязване е, че друг датско-норвежки писател, Юхан Херман Весел (1742-1785), подхваща темата за мъжествените жени и женствените мъже от романа на Холберг в своята пиеса „Година 7603“ (1785), но това произведение, макар и важно за творчеството му (сатирична поезия, епиграми, разкази в стихове и пр.), не може да повтори успеха на неговата драматическа пародия „Любов без чорапи“ (1772), чийто комичен ефект произтича от несъответствието между формата на класицистична трагедия и подчертано битовата характеристика на главните персонажи -обущар и прислужница.[8]

 

Схващания като тези на Холберг са без съмнение логични за просвещенец с реалистично трезв и прагматичен поглед върху действителността и потребностите на хората, на социума, на развитието изобщо, но далеч не всички видни личности на епохата ги споделяли. Сред тях на първо място следва да споменем Имануел Кант, който впрочем дава най-точно определение на Просвещението и най-назадничаво мнение за правата на жените, за равновесието в обществения статут на двата пола. По повод например на една изтъкната на времето учена дама, французойката Емили дьо Шатле (1706-1749), която превела на френски Нютоновите „Математически принципи на натурфилософията“ и била авторка на публикации в областта на механиката - новия и въодушевяващ дял на науката тогава - относно понятието „сила“, разработено от Нютон. Тя подпомогнала популяризирането на английския учен от страна на Волтер и била избрана за член на Академията на науките в Болоня, въпреки че нямала систематично образование на университетско равнище (тогава непостижимо за нея като жена). Независимо от способностите и заслугите й философът не пести язвителността си по неин адрес. В своя трактат на тема, възвишеното, сублимното46 той й дава съвсем неприкрит израз :

 

„Една жена, която подобно на .... маркиза дьо Шатле води дълги дискусии за механиката, би могла да носи и брада, за да осигури по-солидна подкрепа на дълбокомисленото впечатление, което се стреми да произвежда.“ И сякаш за да разсее всякакви съмнения относно своето отношение по въпроса, Кант продължава по-нататък в същия дух: „Аз се съмнявам, че красивият пол изобщо е в състояние да мисли принципно.“ Но ако позицията на Кант не буди особено учудване, подкрепена впрочем и от отношението му към прислугата, която подобно на жените трябвало според него да се изключи от общия проект на Просвещението, толкова по-голямо недоумение буди тази на Русо, един от символите на великите идеи на епохата, който, след като подчертава (в романа си „Емил или за възпитанието“, 1762), че „една истинска жена и един истински мъж не бива да си приличат нито душевно, нито по външност“, не закъснява да уточни в какъв именно смисъл: „Той трябва да е деен и силен, тя - пасивна и слаба; той по необходимост е длъжен и да иска, и да може, тя - да се задоволи единствено като оказва слаба съпротива.“

 

Така или иначе общата характеристика на тази сложна в толкова отношения епоха придобива ясни идейни и духовни контури именно благодарение на прочутото определение, което й е дал Имануел Кант, изразил колкото точно, толкова философски дълбокосмислено целите, същността й и общия ефект от нея: „Просвещение е изходът на човека от непълнолетието, което той сам си е причинил. Непълнолетие е невъзможността да се ползваш от разсъдъка си без ръководството на някой друг. Самопричинено е това непълнолетие, когато причината му не лежи в недостиг на разсъдък, а в липсата на решителност и смелост да се ползваш от него без ръководството на другиго. Sapere audel Имай смелост да си служиш със собствения си разсъдък! - ето това е девизът на Просвещението“, пише той в своята статия „Отговор на въпроса: „Що е Просвещение?“ (1784)47.

 

Както посочва Томас Бредсдорф в друга своя книга, а именно Oplysningen, alt hvad De behover at vide for at bluffe Dem gennem en middagskonversation - „Просвещението, или всичко, което ви трябва, за да блъфирате в някой разговор на вечеря“, наред с Кант отговор на този въпрос, задаван често към края на XVIII в., са предлагали немалко мислители и творци като Йоханес Евалд (1743-1781) в Дания, членовете на философския кръг Mittwochsgesellschaft -Сдружение „Сряда“ в Берлин* и др., които го анализирали „от първа ръка“ и затова техните свидетелства са далеч по-интересни от идейните абстракции в трудовете на философи и културолози като Ернст Касирер (1874-1945), Макс Хоркхаймер (1895-1973), Теодор Адорно (1903-1969), Мишел Фуко, Юрген Хабермас, да споменем само някои. Този отговор единогласно звучи: разум. Но и нюансите в разбирането на неговия смисъл са, разбира се, симптоматични. Английският историк на идеите Рой Портър (1946-2002) например предупреждава срещу прекомерното му унифициране: „Докъде ще стигнем в схващането си, че всичко, написано през XV111 в., цялото тогавашно изкуство, науката, творчеството му изразяват идеите на Просвещението? Няма ли да е по-добре, ако уточним понятието в по-конкретните граници на идеите и реформите? Трудно е да намерим единствено правилно, окончателно решение на проблема. Трябва да изследваме до каква степен характерът на Просвещението е проникнал в цялостната култура на времето. Колкото повече разводняваме подобни понятия, толкова по-голяма е опасността от девалвиране на ценностите и от произвеждане в крайна сметка на безсмислици.“48 Американският историк на културата Робърт Дарнтън (род. в 1939 г.) на свой ред посочва, че „Просвещението започва да изглежда като всичко и следователно като нищо“, изразявайки желанието то да бъде считано за явление, исторически конкретно и поддаващо се на локализиране във времето и пространството, но не и като равнозначно на съвкупността от идеите на Запада през XVIII в., „защото не става дума само за идеи, а и за нов дух, за усещането за участие в един вид светски кръстоносен поход".49 Подобни колебания в тълкуването им или предпочитанията за спор по главните характеристики и периодизацията на „светлините“ наблюдаваме също в Швеция. Месец преди падането на Бастилията и шест месеца преди смъртта на поета Карл Микаел Белман, истински носител на духа на Просвещението със своята неподправена демократичност, превърната в художествен възглед и метод, шведският философ и висш държавен служител Нилс фон Русенстейн (1752-1824), постоянен секретар на Шведската академия от самото й учредяване по инициатива на Густав III през 1786, възпитател на кралския син, произнася на 26 август 1789 г. пред членовете на една от затворените академични формации тогава дълга реч на тема „Просвещението, същност, полезност и потребност от него в обществото“ (впоследствие разгърната на 216 страници и издадена като книга)50. В нея той отъждествява Просвещението с образование и развитие, с „истинско, достатъчно и приложимо знание“, съобразено с индивидуално разбиране за пределите на човешкия ум. Русенстейн влиза в задочен спор с Русо и с гледищата му за вредата от такъв именно тип просвета, търси опора у Джон Лок, Етиен Боно дьо Кондийак (1714-1780), Клод Адриан Хелвеций (1715-1771), посочва сред другите черти на Просвещението и изгодно нерушимия съюз между короната и църквата („Реформацията постави началото на светлината в Европа, но също и на политическата светлина“), а като проблем за него посочва прекомерния отдушник на човешките чувства. Сухотата и интелектуалната стесненост на това виждане издават наличието на опозиция срещу реалната сила и смисъл на „епохата на светлините“, вече разкрити и потвърдени в Швеция в областта на науката. Речта на Русенстейн, централна фигура в интелектуалния и обществения живот на страната тогава, обяснява защо у някои днешни историци на нейната култура като Type Френгсмюр (род. в 1938 г.), да речем, са се породили и затвърдили съмнения дали в тяхната страна изобщо е имало Просвещение... 51

 

* Основано през 1783 г. от група либерално настроени интелектуалци, политици, юристи, икономисти за разпространение на идеите на Просвещението в Германия. Просъществувало до 1798 г. - Б. а.

 

Въпреки цялата си разбираема (и от тълкуванията на времето) ограниченост литературата на епохата отбелязала значителна крачка напред и в творческата етика, и в художествената проза, създавайки т. нар. „роман на възпитанието“, битовия роман, романа дневник, комическия епос, философската повест и притча, семейната и философската драма, задълбочавайки и методите на психологическия анализ, издигайки нравствените норми и самоосъзнаването на човека, неговата личност и приближавайки изкуството до несравнимо повече хора, отколкото преди. Специфична е проекцията на Просвещението в Швеция, където то настъпва, както в други страни впрочем, „ръка за ръка“ с класицизма, но приема своеобразни форми в унисон с вече казаното тук, че почти всички направления, школи, тенденции, „внесени“ отвън, получават при шведската си рецепция самобитна окраска и ефект, сякаш пречупени през синьо-жълта[9] призма. Културата и литературата на Швеция от XV11I в. - особено в периода на густавианството, чиито особености и принос за отварянето им към Европа са интересни и значими, се намират под влияние на просветителските идеи, проникващи в нея от Англия, но и от Франция. В резултат силното дотогава немско влияние отслабва, засилва се интересът именно към английската култура, чиито творби и идеи обаче проникват в тази страна главно по френски „канали“, чрез преводи от френски, обикновено издадени в Холандия, където имало най-голяма за времето свобода на печата. Елементите на барока, характерно усложнени до претрупаност, започват да изчезват напълно от шведската литература едва в средата на XVIII в. (синтактичните конструкции у Сведенборг например, орнаменталната образност и дори „физическите“ обеми на текстовете му са ясно доловим белег на неговата епоха), по-точно дори от шестдесетте години на столетието. Или с други думи, вкусът и стилът, налагани от френския класицизъм, се проявяват в шведската словесност относително късно, горе-долу по времето, когато на европейския хоризонт изгряват нови явления, търсения и идеи. Ако изобщо можем да говорим за обособен период на френския класицизъм в Швеция, той е във всеки случай твърде кратък и в общи линии съвпада с густавианството, но тук е необходимо да се подчертае, че далеч не само културата и литературата в страната през това столетие се намират под влияние на просветителските умонастроения, проникващи отвън. Нараства интересът към науката, към различни нейни клонове и области, създават се научни дружества. Кралската академия на науките в Стокхолм, основана през 1739 г. (три години преди датската, учредена през 1742), привлякла за работа такива учени, вече със значимост не само „местна“ или предстоящо световна, като Турберн Бергман (1735-1784), Сведенборг, Карл Вилхелм Шеле (1742-1786) в областта на химията и минералогията, Пер Варгентин (1717-1783) и Андерш Селзиус[10] (1701-1744) - в тази на физиката и астрономията, Самуел Клингенщйерна (1698-1765) - в математиката, Карл Линей и Петер Артеди (1705-1735) - в природознанието, съответно в ботаниката и зоологията, Юхан Ире (1707-1780) - в лингвистиката, Свен Лагербринг (1707-1787) - в проучването на историята и др. В Дания-Норвегия изпъкват астрономът Олаус Рьомер (1644—1710), измерил скоростта на светлината, естествоизпитателят Николаус Стено (1638-1686), мореплавателят Витус Беринг (1681-1741), ботаникът Георг Кристиан Йодер (1728— 1791)...Утилитаризмът, възгледът, че практически полезното и целесъобразното са най-важни, прилаган методично и в сферата на знанието, и в действителността, господства идеологически през този период и осигурява предимство на онези клонове на науката, които му съответстват: медицината, природознанието, механиката, икономиката излизат напред категорично, успоредно, разбира се, с физиката и химията, с астрономията.

 

Този възход, особено бурен в периода 1740-1765, се характеризира от много изследователи като истинската епоха на Шведското просвещение (1732-1809), пряко продължение на завоеванията в тази област през XVII в. в Европа, но не са малко ерудитите по история на идеите и онези kulturdebattоrer според красноречивото обозначение за специалисти по аналитико-полемичното разглеждане и коментиране на епохи, личности и явления главно в културата, които задават на висок глас, и при това съвсем не риторично, въпроса, дали изобщо е имало такъв феномен, а съображенията им заслужават задълбочена и обективна преценка, без да е задължително да се приемат. Независимо от детайлираните аргументи на някои от тях, че „бумът“ на теоретичните и приложните изследвания, станал един вид форма на общественото съзнание, се дължи по-скоро на подходящ комплекс от условия за това (подобаваща икономическа и политическа ситуация, меркантилизъм в смисъл на система от възгледи и практики, издигане в култ на полезното като инициатива, действие и ефект...) в страната, отколкото на интензивни идейни дискусии по подобие на разгръщаните другаде, изпълненото с гордост припомняне на Карл Линей, че „науките са именно онази светлина, която озарява пътя на хората, залутани в тъмата“, може да служи за девиз на времето и в Швеция. Там впрочем убеждението, че опитът и наблюденията са главните предпоставки за напредък в сферата на познанието, а и в живота, категоричното отхвърляне на предразсъдъци и вяра в авторитети, било реални, било метафизични, амбицията за популяризиране на идеите и откритията сред възможно най-широки кръгове от населението, потвърдена и доказана чрез издаване на материалите на Академията на науките и на шведски език, са черти, типизиращи Просвещението изобщо. Неговият дух в тази страна, където интересът към естествените науки, техният истински пробив в обществените среди му придава мащабите на едва ли не народно движение, както посочва Стен Линдрот52, е особено ярко изразен в трудовете на, да речем, Андерш Селзиус, чиято преждевременна смърт сложила край на пътя му към върховете на науката, обогатена с неговите забележителни постижения. Както впрочем и литературата -диалозите на Селзиус за комети и пр., в които той защищава необходимостта от упование в разума, напомнят с остроумието и елегантността на изказа си писаното от например френския автор Бернар льо Бовие дьо Фонтьонел, племенник на драматурга Пиер Корней (1606-1684). Особено голямо признание получил друг представител на Шведското просвещение, Карл Линей, представен тук (в съпоставка е Емануел Сведенборг) в част I и известен преди всичко със своята система на растителните и животинските видове с бинарно, двойно означение на организмите: той бил първият председател на Кралската академия на науките, почетен член на академиите на много страни, в това число и на тази на Русия (основана от Петър Първи през 1725 г.). Подир продължителен престой в Европа, където пожънал значителни успехи, най-вече в Германия и в Холандия, Линей се завърнал в Стокхолм, отворил лекарска практика и си извоювал престиж в средите на хора, посветили се на научни занимания и интереси. Автор на ценени и днес трудове по теория и практика на медицината, той извършил и първата дисекция в столицата на Швеция, както съобщава д-р Нилс-Ерик Ландел (род. в 1935 г.) в своята книга „Лекарят Линей. Двойният ключ на медицината“53. В част I бяха споменати произведението му от дневни -ков тип „Божественото възмездие“, написано на шведски, както и неговите пътеписи11, занимателни и оригинални, издържани в безизкуствен, непретенциозен стил, на моменти дори някак небрежен, тъй като според убеждението на Линей езикът на такива текстове не бива да засенчва фактите, съдържащи се в тях. Този, който ги чете, твърде бързо се впечатлява от уникалната дарба на автора им да подтиква чрез отделните подробности към цялостни аналогии и представи или, ако припомним пак известния стих на Уилям Блейк, да съзира безкрайното в една песъчинка. И Линей изразявал смели идеи, които обаче не будели съмнение в неговата доказано дълбока религиозност. Той съзирал Бог навсякъде в природата и реакцията на официалното лутеранство срещу свидетелствата за пантеизъм, за езическо светоусещане и суеверие в тях не закъсняла - съвсем в духа на Просвещението обаче ученият му противопоставил ясно и твърдо изразеното си убеждение, че „там, където има свобода на религията, обществото процъфтява, там, където безпрепятствено властва теологията, то крее...“. Въпреки названието си епохата на свободите била в същността си доста рестриктивна, отличавала се с религиозна ортодоксия и цензура, които възпрепятствали инициирането и провеждането на дебати по актуални теми и проблеми. Отдалечаването от нор-мативната християнска доктрина се санкционирало най-строго, дисидентските прояви вътре в протестантството от рода на мистико-аскетичните движения пиетизъм и хернхутизъм (вж. част I и глава 2 на част II) пораждали безпокойство и нервност у висшия клир, с което се съобразявали дори велики учени като Линей*.

 

* В своите намерения да изчисли възрастта на Земята например, Линей се чувствал ограничен от библейската й хронология, обхващаща 6000 години, но признавал в своите дневникови записи, че не може да си позволи да я обори. - Б. а.

 

Едва ли е за учудване, че Емануел Сведенборг и неговите последователи се натъквали на враждебност и спънки от страна на официалната Църква, на т. нар. „държавно лутеранство“. Самият той отпечатвал трудовете си в Амстердам и Лондон, защото, както изтъква Иоран Хег, в „Швеция на официалното лутеранство и на забраните за всякакви сбирки и изяви извън лоното на Църквата, другояче не би било възможно. И държавата, и „неологичните“ безверни епископи на времето гледали по-строго на такъв тип религиозни отклонения, отколкото на библейските травестии на Белман[12] или на модния атеизъм на поетите, приближени до двора, защото всъщност религиозният фундаментализъм винаги е представлявал по-голяма опасност за обществото, отколкото самотният радикализъм“ (Хег, 2003:270).

 

Утилитаризмът в подхода към действителността, характерен, както вече се подчерта тук, за всички представители на Шведското просвещение, отличава този към нея и на Сведенборг, най-напред учен-натуралист, изобретател, впоследствие мистик, теософ, първоначално известен със своите трудове и открития в областта на математиката, механиката, астрономията, минното дело, анатомията и подобно на Линей почетен член на Академията на науките в Русия. Но и теософските му съчинения от втората половина на неговия живот, в чиято основа са емпиричните му наблюдения и идеалите на времето, не го изключват от плеядата представители на Просвещението в Швеция и в Европа, което е сложно и двойствено като явление, процес и отражение в следващите епохи. (Дори тройствено, както изтъква Type Френгсмюр54, а именно философско, хронологично и френско - виждане, което споделят и други изследователи.) То има няколко лика и в Швеция, където от 30-те години на XVIII в. е налице раздвижване не само в областта на науката, но и на културата. Започва да изнася представления първата професионална актьорска трупа в страната, в поезията и сатирата преобладава дидактическото, морализаторското начало наред с абстрактни размисли за житейската мъдрост и ползата от знания, за вредата от човешките слабости и пр. Характерни са също така одите, нравоучителните стихотворни произведения, епиграмите... През 1753 г. по инициатива на кралица Лувиза Улрика (1720-1782) литературни дейци и творци на изкуството се обединили в Академията за изящна словесност, просъществувала до 1782 г., а впоследствие възстановена от нейния син, крал Густав III, създал върху основите й Шведската академия55, прочута днес със задачата си да присъжда Нобеловата награда за литература, но натоварена още оттогава с функции и в ред други области, на първо място в тази на шведския език, на неговото глъбинно изследване, поддържане и съхраняване. Пак през 1753 г. възниква и общност, по-частна и камерна по своето устройство и характер, един вид академично-творчески кръжец или орден, назован Tankebyggarna - „Строителите с мисъл“, чиито представители лансират в Швеция вкуса и еталоните на френския класицизъм и подготвят почва за сантиментализма с най-ярка изразителка поетесата Хедвиг Шарлота Нурденфлюкт, издигнала и глас за правото на жената на образование и творческа изява. Самата тя получила възпитание и подготовка, необичайни за девойка по онова време, и отрано се отдала на философска и духовно-религиозна размисъл. Дълбока лична скръб и причиненото от нея желание за уединение водят до създаването на неголяма стихосбирка (общо девет стихотворения), онасловена Den Sorgande Turtur-Dufwan -„Тъгуващата гургулица“ (1743), която е и забележително събитие в литературната история на Швеция, защото е тъждествена на дебютна в нея изява на лирическия аз, на поезията-изповед в първо лице единствено число. Сред другите творци от „строителите с мисъл“ изпъкват поетите Густаф Фредрик Юленборг (1731-1808) и Густаф Филип Крьоц (1731-1785), а измежду двамата - първият: русоист, убеден в благотворното влияние на природата върху човека, автор на басни и сатира, на поетична възхвала на шведската зима (каквато дотогава не е имало в литературата на страната), изпълнена с възторг от мъжествеността и силата на северните предци, на йотите56. Шотландският поет Джеймс Томсън (1700— 1748) бил един от най-известните представители на такава пейзажна лирика и влиянието му в случая е несъмнено, както впрочем и това на учението на Монтескьо за отражението на климата в развитието на отделните страни и народи в света, върху психиката на хората. Що се отнася до Крьоц, той бил дипломат, дори и министър на външните работи, оставил пасторали, изпълнени е прочувствено-идилични природни картини, както и изящната поема „Атис и Камила“ (1761), типично творение на рококо, но свидетелстваща е редица алюзии и за умението на нейния автор да тълкува сложния характер на епохата, както и любовта като душевен трепет и наслада, отвеждаща мисълта към картините на Антоан Вато (1684-1721) или Франсоа Буше (1703-1770), наситени е префинен сенсуализъм. Творби от този тип са интересни за нас преди всичко е вложеното в тях задушевно, но и извънредно почтително отношение към природата, обозначавано е понятието териофилия и възраждащо в условията на XVIII в. убеждението на хората от Античността в нейното превъзходство над човека, в разума и морала й (Демостен например възхвалявал животните, загдето не пиянстват, Аристотел обръщал внимание върху уменията на козите на остров Крит да се церят или на уроците по пеене, преподавани от славеите на техните малки...).

 

От 30-те години на XVIII в. в Швеция се разгръща списването на вестници и периодични издания от типа на вече съществуващите в Англия - нарасналото им значение говори за повишен интерес към четеното изобщо, към писменото слово извън зоната на официалната и религиозната книжнина. Сред тези издания най-забележителен е седмичникът „Шведският Аргус“, започнал да излиза от м. декември 1732[13] и отбелязал нова епоха в шведската проза по единодушна преценка на изследователите, но преди да се спра на него и на създателя му Улуф фон Далин (1708-1763), ще посоча мимоходом, че първият ежедневник в страната, „Даглигт Алеханда“ (1763), бил отначало чисто информационен лист, докато вече споменатият редом е него „Стокхолмс Постен“, основан в 1778 г., имал и литературна тежест. (Три години по-рано, през 1775 г., в Копенхаген започнало да излиза авторитетното списание за култура Minerva - „Минерва“, предшествано от Det Danske Merkurius - „Датският Меркурий“, 1666, и Nye Tidender - „Нюе Тидендер“, 1720, последвани на свой ред от Laerde efterretninger „Лерде ефтерретнингер“, 1799.) Една от най-интересните и многостранно изявени фигури на Шведското просвещение, публицист, който, макар да отстоявал в работите си принципите на френския класицизъм, далеч не винаги сам се придържал към тях, Далин създал своя общообразователен седмичник (1732-1734) по модел на изданията „Татлър“ и „Спектейтър“ на Джоузеф Адисън, англичанин, и Ричард Стийл, ирландец. В „Шведският Аргус“ били повдигани най-злободневни въпроси на съвременността от всички области на живота и обществото - политика, икономика, религия, мода, литература и пр., макар неговият обем (осем малки по формат страници) и възможността да се печата по една-единствена статия във всеки брой да ни се струват съвсем скромни в сравнение с представите и апетитите ни днес.

 

Изследователският анализ е показал, че повечето материали в „Шведският Аргус“ (самото наименование на седмичника е показателно за намерението на неговия издател да громи недъзите и най-вече корупцията в страната си57, а мотото върху корицата на първия брой е заимствано от Ars Poetica - „Поетическо изкуство“, на Хораций: Omne tulit punctum qui miscuit utile dulci -„Всеобщо одобрение получава този, който съчетава полезното с приятното“, и не само го потвърждава, но и го приближава до идеалите на Просвещението, до изискванията на новата общественост, вече валидни и в Скандинавия) в една или друга степен се придържат към чуждестранни образци като публицистиката на Суифт и по принцип тази „от английски тип“ или в „Мизантропът“ - френскоезична имитация на „Спектейтър“, издавана в Холандия... Независимо от липсата на особена оригиналност обаче, Далин брани шведския език, къса решително с немско-латинския синтаксис, поднася родната си реч в нейната чистота и функционалност, бори се срещу заемките от други езици, преди всичко от френски, в речниковия й фонд, без да проявява амбицията да ги замества със старошведски - той просто воювал с маниеризма и претенциозността. „Шведският Аргус“ полага началото на сближаването между писмения и устния език, което става главна тенденция в развитието на шведския език и до нашето съвремие“, както отбелязва руската лингвистка Е. М. Чекалина (род. в 1946 г.)[14], но и удовлетворява една насъщна за епохата потребност: от полемики и дебати, от поставяне на въпроси относно феномени, личности и събития, ключови за времето, от информираност. Дори след като престава да излиза (Далин безпогрешно усеща, че неговият подход и изложение започват да имитират други), седмичникът подхранва една много характерна за шведския обществен живот традиция, според която печатът неизменно служи като важно средство за обмен на мнения, за широко осведомяване и гласност. И макар собственият му художествен принос да е по-скоро скромен, той самият е оставил зрима следа в историята на шведската литература и култура благодарение на раздвижването в тях, постигнато чрез „Шведският Аргус“, а и с алегоричната сатира Sagan от hasten - „Приказка за коня“ (1740), в която историята на Швеция е представена под формата на басня за коня Гроле и неговите стопани, ту добри, ту лоши, т.е. владетелите на нейния престол след Густав Васа. Отличителни черти на тази сатира са хуморът, езиковата гъвкавост и находчивост, умелото използване от автора на идиоматичното и диалектичното богатство на шведската реч. От немалко значение за обществения живот на времето бил и историческият труд на Далин Svea rikes historia - „История на кралство Швеция“, в три тома (1747-1762), чието главно достойнство се заключава, от една страна, в неговата достъпност за читатели от различни социални категории, а от друга - в убедителното разкриване на причините за мегаломанията, обхванала шведския кралски двор през XVII в., и за мъчителното събуждане от кошмарните сънища, в каквито тези мечти се превърнали през XVIII в. Като истински представител на Просвещението той още в първата част на този свой труд, останал не съвсем завършен, критикува рюдбекианството, т.е. фантастичните спекулации (далеч не само на Улуф Рюдбек-старши) около нордската праистория58. Следва да се отбележат още и неговите драматически творби - трагедията в духа на френския класицизъм Brynilda -„Брюнилда“ (1738) и Den afwundsiuke - „Завистникът“ (1738), характерна комедия пак във френски стил, както и опитът му за епическа поема Swenska Friheten - „Шведската свобода“ (1742), всъщност произведение в жанра „по случай“, в който той се изявява най-активно. „Шведската свобода“ е творба, написана в александрийски стих, по повод смъртта на Улрика Елеонора през есента на 1741 г. и по образци като „Свобода“ (1734) на Джеймс Томсън и „Анриада“ (1728) на Франсоа Волтер, но независимо от темата, в нея не липсва и злободневна насоченост е виждането на автора за национално обединение и помирение, споделено в разгара на съкрушителната за Швеция война с Русия59. За своите сънародници и съвременници, а и за поколенията, които непосредствено ги последвали, той изиграл особено ценна роля като посредник между тях и идеите, раздвижили Европа, като радетел за опростяване на езика, за превръщането му в гъвкаво сечиво не само за художествена, а и за всекидневна употреба, за ефективна комуникация.

 

През 1763 г. Улуф фон Далин умира. В същата година си отива и поетесата Хедвиг Шарлота Нурденфлюкт. Густаф Филип Крьоц заминава за чужбина, посветил се на дипломатическа дейност, а Юленборг, първият русоист в Швеция и сподвижник на „строителите с мисъл“, прекратява за дълъг период своята творческа дейност. Началната и висока вълна на Шведското просвещение спада почти изцяло, за да бъде последвана от втора, около петнадесет години по-късно, когато Юхан Хенрик Шелгрен, писател и публицист, един от най-яростните критици на Сведенборг и привържениците му, изтъкнат и динамичен деец на Късното просвещение в страната, се премества от университета в град Обу (днес Турку във Финландия) в Стокхолм. Образувалата се падина между тези две „вълни“ е запълнена обаче изцяло от личността и творчеството на Карл Микаел Белман, един от най-талантливите представители на шведската поезия, първия национален поет на Швеция, извънредно популярен в родината си до ден-днешен. В своите песни той редува красивото с грозното, доброто с лошото, тъжното със смешното, претворявайки образи, впечатления, пейзажи с реалистичен усет за истинската им стойност, без да ги идеализира. Преди него шведската поезия била главно подражателска и книжна, а той я превръща в пълнокръвна, туптяща част от реалния живот, внасяйки в нея истински демократизъм чрез силата на духа и дълбочината на чувствата на обичайните си персонажи - хора от низините, бедняци и скитници, дребни занаятчии, улични музиканти... Типични в това отношение са споменатите по-горе сборници Fredmans epistlar - „Посланията на Фредман“ (1790), и Fredmans sanger - „Песните на Фредман“ (1791), сходни по тематика и атмосфера, своеобразни хроники с описания на трудови и битови сцени, на любовни връзки, пожари, сбивания, болести и погребения. Наред с жанровите сцени и еклоги Белман въвежда и условно античен митологичен фон, подсилвайки лиризма на стихотворенията, придавайки им философска обобщеност и насищайки ги с комична контрастност. Истински трубадур, възпял Стокхолм вълнуващо и проникнове но, Белман съчинявал както думите, така и мелодията на всяка своя песен, т.е. поезия и музика са при него така органично преплетени, че образуват „прекрасно единство“ по думите на Шелгрен, отначало саркастичен критик на поета, а после пламенен негов почитател, разбрал значението му, макар и не веднага. Безкомпромисен интелектуалец по нагласа, формиране и поведение, той осмял трубадура в своята дидактико-сатирична поема Mina lojen - „Прицели на моя присмех“ (1778), атакувайки го като „Анакреон на шведската кръчма“ и третирайки славата му като признак за лош вкус, като плод на някаква мистификация. В това произведение не са пощадени и Хедвиг Шарлота Нурденфлюкт, и други централни фигури в културния и обществения живот на Швеция от „епохата на светлините“, пък и жените изобщо, да не говорим за служителите на църквата, за университетските преподаватели и пр. Скептичният поглед върху живота и хората, явно свойствен на Шелгрен, е особено силно изявен в сатиричната творба Vara villor - „Нашите илюзии“ (1780), отразила възгледа, отстояван от френските енциклопедисти, че „самолюбието или стремежът към удоволствия“ са движещи импулси за всяка човешка постъпка, че и безсмъртието, разбира се, е една илюзия, подобно на честта, „прекъслив звук, излязъл от устата на мълвата“... Сред останалите илюзии, от които страдат хората, са посочени още алтруизмът, любовта, вярата в отвъдния живот, но макар да са осъдителни, те са необходими, защото без тях личното щастие на индивида е немислимо, та толкова по-показателно е, че именно този язвителен парнасец пише предговора към първото издание на „Посланията на Фредман“ и дори иска прошка от поета, макар двамата така и да не установяват истинска близост помежду си. Поемата „Прицели на моя присмех“ е издържана в ямбов размер, контрапунктиран със свободен и елегантно небрежен стил, с хумор и фриволни асоциации. Литературен критик и естетик, последовател на Никола Боало и Александър Поуп, Шелгрен всъщност напада онова, което счита за дилетанство и отживелица от барока, пледирайки за професионализъм в литературата и за класицистично шлифован, извисен вкус. Негов идол бил Волтер, обсъждан, възвеличаван и хулен както приживе, така и посмъртно наред е бележити личности, емблемни за по-новата европейска литература от рода на Й. В. Гьоте или Ф. Г. Клопщок. В поезията на Белман са отразени тежките последици от завоевателната политика на Карл XII, хаосът през епохата на свободите, характеризираща се със силно отслабване на кралската власт, на абсолютизма и с привилегии на четирите основни социално-политически съсловия - аристокрация, духовенство, буржоазия и селячество. Държавата се управлявала безапелационно и твърдо от риксрода, кралския съвет, с вдъхваща ужас тайна комисия или таен комитет, състоящ се от 16-21 държавни съветници, който служел за опора на политическото могъщество на висшето дворянство. Но независимо от изостреното напрежение между тогавашните две партии - на „калпаците“, която била на русофилски позиции, и на „шапките“, ратувала за максимално сближаване с Франция, епохата на свободите била изпълнена и с активност в най-положителен смисъл, дори изненадващо творческа. Докато значителна част от населението на столицата, която около четири часа сутринта била будна и кипяща от многостранна дейност, възлизащо вече на близо 72 000 души, търсело успокоение и забрава в многобройните кръчми (около 700), отваряни също твърде рано, друга, не дотам голяма, но нарастваща, била обзета от все по-силно интелектуално любопитство и получавала в университетите и библиотеките не само в Стокхолм впрочем възможност да го утолява във всевъзможни сфери на знанието. Град Упсала се наложил като „ботаническа градина“ на Европа благодарение на приноса и присъствието там на Карл Линей, а такива видни личности като Шееле, основоположника на органичната химия, натуралиста теософ Емануел Сведенборг, математика и астроном Селзиус, философа Нилс фон Русенстейн, наричан „шведски Сократ“, и други, също тъй големи учени и мислители, формирали и укрепвали престижа на Швеция, известна дотогава най-вече с военолюбието си тъй, както днес със своята политика на неутралитет. В сферата на литературата и изящните изкуства раздвижването също било осезателно и плодотворно, творци като Далин, Шелгрен, Ана Мария Ленгрен, художника-карикатурист и изкуствовед Карл Огуст Еренсверд (1745-1800), публициста и издател Карл Кристофер Йорвел (1731-1811), дружества от рода на „Утиле Дулпи60 и други (учредяването на различни сдружения, ложи и братства, ордени било знак за времето и в съпътстващата го церемониалност с нерядко вълнуваща тайнственост твърде широки кръгове на обществеността удовлетворявали потребността си от социални връзки и изяви) привнасяли на местна почва идеите, опита и постиженията на просвещенците в големите европейски страни, организирали литературни конкурси, обогатявали шведската култура с модни навеи и тенденции отвън, преди всичко от Франция - франкофилските настроения давали тон в културно-обществения живот на тогавашна Швеция. И ако прозата там в същото време е скучна и безинтересна, в немалка степен и под-ражателска, поезията бива обогатена с нови елементи, характеризира се с лирическа неподправеност и звучност, с искреност и индивидуализиране на чувствата, които я определят. Разцвет се наблюдава и в други изкуства - международно известни с творчеството си са живописците Карл Густаф Пило (1711-1793), Александер Рослин (1718-1793), Елиас Мартин (1739-1818), Карл Фредрик фон Бреда (1759-1818), скулпторът и график Тубиас Серьел (1740-1814), архитектите Никодемус Тесин-младши (1654-1728), Карл Хорлеман (1700-1753), Карл Фредрик Аделкранц (1716-1796), мебелистите Лоренц Нурдин (1708— 1786) и Йеорг Хаупт (1741-1784)... Що се отнася до Дания-Норвегия, там освен вече посочените тук мислители и творци на словото като Лудвиг Холберг, Юхан Херман Весел и Йоханес Евалд61, видно място заемат също теологът Ерик Понтопидан (1698-1764), архитектите Кристиан Фредерик Хансен (1736-1845) и Николай Айгтвед (1701-1754), художниците Йенс Юел (1745-1802) и Кристофер Вилхелм Екерсберг (1783-1853), писателят и философ Йенс Багесен (1764-1826), композиторът Фредерик Лудвиг Емилиус Кунцен (1761-1817).

 

Въпреки че действителността в Швеция предлагала повече събития в областта на науката и културата, под орнаментите и позлатата в стил рококо, зад параваните й с плавно усложнени линии и масивни огледала, животът там продължавал да тече по старому, непроменен от средните векове, особено във вътрешността на страната, независимо от жаждата за забавления по заведенията и тъмните улици на все още неблагоустроения столичен град. И още едно увлечение на жителите му, загатнато по-горе и свойствено на епохата: непривикнали на активни контакти, обществени и междучовешки, пък и не особено податливи за тях може би поради особена вътрешна нагласа и задръжките на северния темперамент, шведите получили чудесна форма за тяхното създаване и поддържане, без да насилват природата си -в лоното на който и да е от многобройните ордени, учредявани в Стокхолм, те имали възможността да общуват с избрана от тях среда и в съответно приятна обстановка. Шелгрен не закъснял да осмее и това увлечение в сатиричното си произведение Man dger ej snille for det man dr galen - „Никой не е гений, ако е само луд“ (1787), наред с алхимиците, съногадателите, мистиците, почита телите на Сведенборг... Европейско явление по принцип, тези сдружения били свързани с тенденции и структури на „другото“ Просвещение, ирационалното, мистичното, емоционалното, което и в Швеция намирало подкрепа и стимули от най-високо място в кралството. Всъщност в епохата на свободите шведският престол бил заеман от твърде посредствени фигури като Фредрик I и Адолф Фредрик, все чужденци, недостатъчно запознати със спецификата на условията в страната, която управлявали. Синът на Адолф Фредрик, Густав, първият принц, роден в Швеция след Карл XII, проявявал обаче отрано признаци на надареност. Поел властта двадесет и пет годишен, но вече с познания и опит за дворцовите интриги, за опасните, нерядко гибелни последици от тях, той не успял да примири двете враждуващи партии, обстановката в страната оставала напрегната, тревожна и на 19 август 1772 младият монарх режисирал своята „революция“ (думата „режисирал“ е подходяща тук, защото внушава представа за склонността към театрализиране в почти всяка сфера на живота и политиката, с която бил известен). Придружен само от шепа привърженици, той арестувал членовете на съвета и не пожалил красноречието си, за да спечели на своя страна стокхолмския гарнизон. Залогът бил висок, колкото рискът, но кралят спечелил -без да се пролее и капка кръв, той сложил край на четири десетилетия драматичен хаос. Артистичен, темпераментен, „с поглед наполовина орлов, наполовина славеев“ според определението на поета романтик Есайас Тегнер (1782-1846), синтезирало двойствената роля и същност на Густав III, едновременно владетел и творец, искрен поклонник на изкуството, кралят притежавал и хладна разсъдъчност, пресметливост и лукавство, помогнали му да се задържи на трона в сложната и застрашителна с постоянния риск от превратности политическа ситуация на времето. Сигурно имат право онези историци и културолози, според които златният век за шведската култура, в какъвто той превърнал периода на своето управление (показателно започнал с аплодисменти и завършил с фатален изстрел), бил по-скоро резултат от планомерно провеждане на определена стратегия, отколкото от съчетание на обстоятелства или от пламенна всеотдайност. Той самият впрочем бил писател (на драматически произведения), добър оратор и демонстрирал, макар отчасти повърхностни, но все пак широки за владетел, познания относно културните насоки и явления на епохата, добре преценявал нейните главни идеи и политики, онези, чието реализиране предстояло в по-близко или по-далеч но бъдеще[15]. Шведският историк Ерик Льонрот (1910-2002) подчертава обаче и крайно отрицателното отношение на Густав III към Френската буржоазна революция от 1789 г., ужаса, който му вдъхвали драматичните събития в Париж и неуспешните опити, които предприемал, за да спаси френската монархия, организирайки международен заговор дори е риск да скъса отношенията си с Франция. Льонрот неведнъж изтъква склонността на шведския владетел да смесва желаното с реалното и да се оттегля в друго свое „кралство“ - това на литературните фантазии и мечти, на твърде субективното тълкуване на проблеми и явления от конкретната действителност62.

 

Интересни свидетелства за личността и приноса на този монарх творец, учредил не една престижна и до днес институция в страната, практически положил основите на нейния театър и опера, човек с безспорни заложби, размах и необичайна съдба, ни предоставят мемоарите на негови съвременници, преди всичко на дворяни от най-тясното му обкръжение, чието отношение към него варирало от обожествяване до ненавист, и макар историческата стойност на литература от такъв тип да се принизява сериозно от неизбежния й субективизъм, подобни текстове, между другото характерни за времето и приемани като особено типизиращи я документи, привличат читателя и със сведенията, съдържащи се в тях, и с особеното им стилизиране в духа на традиция, допускаща дори откровени имитации. Така например аристократичната върхушка около крал Густав III, неговите приближени, се изживявали като един вид сенатски елит в Рим и когато след преврата, организиран от краля през 1772 г., повечето от тях се заели да описват драматичните събития, ясно личи как разочарованието от него постепенно, но категорично взема връх в този тесен кръг. Още в първите години на управлението си той започнал безкомпромисно да съсредоточава в ръцете си максимална власт, но за да не отблъсква рязко алчните за привилегии и всевъзможни изгоди благородници, Густав III обгърнал дворцовия живот с толкова блясък и привидна празничност, с такова многоцветие от ритуали, приятни поводи за чествания, и пр., та не само за учените-историци, анализирали от дистанцията на времето неговото поведение, а вероятно и за съвременниците било съвършено ясно неговото желание да внуши на аристокрацията усещането, че е щедро компенсирана заради онова, от което била така безцеремонно лишена. И макар убийството му през 1792 г. да доказва, че не е успял в опитите си да предотврати заговора на своите ожесточени врагове (повечето именно из средите й), неговите усилия да го стори били наистина мащабни и енергични. По време на управлението му контактите с Франция и нейната култура се активизирали извънредно много, затвърден бил стремежът, изобщо свойствен на епохата на великодържавието, към преодоляване на националната изолация. Шведската култура започнала да се развива под още по-силното влияние на френската, водеща в Европа докъм края на XVIII в., и френският език - в немалко случаи - се налагал съответно над шведския, оказвал му влияние и в ежедневната реч. Това доминиране на Франция обаче, колкото и определящо да било то за шведското общество и култура, не изключвало импулси и от други страни. В икономическо отношение например Англия получавала все по-голямо значение (Швеция изнасяла там основната част от добиваната в мините й желязна руда, внасяла на свой ред машини и съоръжения, английският парламентаризъм се налагал като политически модел), а още преди епохата на свободите в тази скандинавска страна познавали Лок, считан за най-крупния мислител на двете столетия (XVII и XVIII), четели и имитирали Суифт, Поуп, Томсън, последвани от Йънг, Грей, знаменитата литературна мистификация „Песните на Осиан“ на шотландския писател и поет Джеймс Макфърсън (1736-1796)63... Отбелязано бе вече тук, че английската литература все пак ставала достояние на шведската публика предимно във френски преводи, тъй като читателите, които установявали досег с произведенията й в оригинал, все още били твърде ограничено малцинство. Що се отнася до контактите с немската литература и философия, инак традиционни и здрави, те не били определящи в областта на културата почти през целия XVIII в. с изключение на последното му десетилетие, когато в Швеция откриват Клопщок, подготвил в Германия почвата за възприемане и влияние на „Песните на Осиан“, а и Гьотевият Вертер цитирал просълзен балада от сборника на Макфърсън малко преди да се самоубие, както и сантименталната драма, също завладяла я в хода на настъплението на предромантизма. Наред с баснописеца и драматурга, естетика и литературния критик Готхолд Ефраим Лесинг, когото особено тачели редица шведски мислители и творци, голямо значение за развитието на шведската литература и критика имат личността, възгледите и трудовете на Иохан Готфрид Хердер, философ, литературовед, писател, истински предвестник на романтизма. Той разглежда литературния процес в зависимост от историческото и духовното развитие на всеки народ и неведнъж демонстрирал, че споделя схващанията на френския писател, публицист и философ Шарл дьо Монтескьо за въздействието на природата и климата в една или друга страна върху спецификата на нейната култура. Но докато Монтескьо търси и проецира това въздействие главно върху нравите и обичаите, върху обществените структури и отношението на множествата към тях, Хердер го разширява върху духовната сфера - религията, изкуството, литературата, която според него е отражение на народната душа. Той е и главен теоретик на литературното движение „Бурни устреми“, възникнало в Германия в началото на 70-те години на XVIII в. и отразило преди всичко нарасналото недоволство от феодалните порядки, изострянето на социалните противоречия в Германия, тогава все още разпокъсана политически и икономически, и подема на освободителните борби в съседни на нея страни. Младият Гьоте и младият Шилер са сред най-видните и активни творци, свързани с движението и въплътили неговите принципи, новото виждане за личността като органична цялост, изградена от съчетание на разума и чувството, без приоритет нито на първото, нито на второто, като понятието изграждане също получава ново, идейно наситено съдържание, оживено дискутирано и сред дейците на шведската литература и изкуство. Във всеки случай имат право онези изследователи, които подчертават, че културното закъснение на Швеция през това столетие съвсем не е толкова голямо в сравнение с други европейски страни. Поемата на Волтер „Светският човек или възхвала на лукса, на насладите и на прогреса“ (1736), химн на живота и удоволствията, получила шведска версия от Далин дори още преди отпечатването й във Франция, първите текстове на Русо, неговите разсъждения за науката и изкуството (1750), за произхода и основите на неравенството (1755)64 и др. били дискутирани в Швеция непосредствено след излизането им в родината на автора, творби на английската и немската литература се превеждали и издавали няколко години след тяхното публикуване на оригиналния език, но идеите на Просвещението все още не се разгръщали там бързо и в своя максимален обсег, та едва в епохата на густавианството те намерили социокултурен отзвук, аргументирайки и редица радикални промени в обществото с глъбинно реформаторски мащаб и характер. Някои произведения на шведската публицистика, есеистика, художествена литература били преведени на чужди езици („Шведският Аргус“ на Далин - на датски, писмата „до един млад принц“ на Тесин65 - на френски и др.), но славата на Линей и Сведенборг оставала незасенчена извън пределите на родината им. Взаимоотношенията на привържениците на учения теософ с Густав III и положението им по време на неговото управление били твърде, дори изненадващо, сложни въпреки обстоятелството, че кралят не бил безразличен към мистичните веяния на епохата и без то да го възпрепятства, засвидетелствал на Волтер пламенното си възхищение от него. От своя страна френският философ също го обсипвал с комплименти и любезности: въпреки че двамата така и не се срещнали „на живо“- случаят все осуетявал възможностите за това, Волтер ласкаел младия крал с признания от рода на: „Независимо от факта, че по рождение не съм Ваш поданик, аз съм такъв в сърцето си“[16]... Подобна оценка, макар и елегантно куртоазна, без съмнение не била нито необичайна, нито незаслужена от владетел, действително обгърнал страната си със сребристото сияние на една висока култура, приобщил я към непреходни ценности, допринесъл решително за цивилизоването й, за по-нататъшното и неотвратимо европеизиране на нейната реалност в редица отношения. Той извършил коренно преобразование и в сферата на театъра, положил основите на шведската опера, устройвал паметни представления в прекрасните барокови салони на замъците Дротнингхолм и Грипсхолм, където се прилагали за пръв път художествени и сценично-технически похвати, заимствани от френски образци, поощрявал развитието на родна-та драматургия и сам пишел пиеси... Вярно, вътрешнополитическите и икономическите проблеми оставали нерешени почти без изключение, макар повечето да не търпели отлагане, но Густав III концентрирал своите усилия главно в областта на културата и както вече бе посочено тук, все по-многобройните му врагове организирали заговор за неговото убийство: съвсем в духа на епохата, която не само белязал с присъствието и личността си, но и сякаш създал по свое усмотрение и вкус, той бил прострелян на костюмиран бал в Операта от дребния благородник Якуб Юхан Анкарщрьом. (Твърди се, че кралят, издъхнал две седмици след покушението, бил твърде разочарован от този факт и с театрална патетика, макар и на смъртен одър, изразил съжалението, че неговият Брут се оказал тъй жалка и незначителна фигура, при това и нисък на ръст...) Гибелта на Густав III обаче не довела до отслабване и отмяна на абсолютизма: под напора на Френската революция върхушката в Швеция, т.е. изпълненото със самочувствие и амбиции дворянство, била готова да се помири със здравата монархическа власт, за да предотврати кървавата кулминация на масово недоволство и в тази скандинавска страна, а управлението на загиналия крал продължавало да се възхвалява от доста поети като важен етап в развитието на Швеция, като период на творчески кипеж и радост, на едва ли не всеобщ ентусиазъм. Колкото и да били излиятелно хиперболизирани, подобни оценки наистина въздействат убедително при съпоставка на отминалото време с онова, което го последвало. Наследството, оставено на нацията от Густав III, сложна и противоречива личност, ала просветен и прозорлив монарх меценат, било наистина градивно и преодоляло изпитанията на времето - достатъчно е отново да споменем Шведската академия, създадена по модела на Френската, Художествената, Музикалната, Кралския драматичен театър, Кралската опера и други научни и културни институти, но не бива да се пропускат и някои важни законодателни инициативи, които той започнал да прокарва още в началото на своето управление, като актовете за свобода на печата, за премахването на редица забрани, ограничаващи свободната търговия, за известно хуманизи-ране на наказателната система, предоставянето на свобода на вероизповеданията за чужденци, девалвацията на риксдалера66 през 1777 г., довело до очакваното укрепване на икономиката и пр.

 

Благодарение на всички тези инициативи, превърнати в действия, Густав III с право си извоювал репутацията на един от най-просветените монарси в тогавашна Европа. Като централна фигура в литературата от постгуставианския период отново изпъква Юхан Хенрик Шелгрен, който бил съветник на Густав III с титлата кралски библиотекар, както и директор на литературното дружество Utile Dulci - „Полезното с приятно“, член-учредител на Шведската академия, писал либрета за опери по поръчка и идеи на своя августейш работодател, но прекъснал сътрудничеството си с него през 1788 г. Ljusets Fiender — „Враговете на светлината“ (1792) - така се нарича последното му и наистина забележително стихотворение, всъщност поема, издържана напълно в смисъла на просветителските идеи и в духа на борбата pro sensu communi -„за здравия разум“, която самият поет определя като сатирикоалегорична „сага“. Написана е в период, когато в Швеция се усилвали настроенията и реакциите срещу политическия радикализъм и духа на Просвещението. В нея откриваме и внушения за ролята и значението на Френската революция, символизирана от голям пожар, и пламенна защита на светлината, т.е. на Просвещението, идейно-семантично свързано с нея. В края на 80-те години на XVIII в. Шелгрен вероятно изживял бурно любовно чувство, разтърсило цялото му същество и намерило подобаващо отражение в неговата поезия. Любовта престава да бъде „илюзия“, горчиво осмивана в сатиричните му произведения, а фактор за преобразуване и одухотворяване на реалността, не само личен стимул. Това личи особено силно в Den пуа Skapelsen, eller Inbildningens Varld-„Новото сътворение или светът на въображението“ (1790), стихотворение, наричано „Зорницата на шведския романтизъм“ и по чийто повод Тегнер признава, че след него другите поети нямало вече за какво да пишат, както и в Till Christina - „На Кристина“ (1789), творба, която отвежда мисълта едновременно към Джон Милтън и към английските предромантици: това е своеобразна парафраза на житието на старогръцкия философ-скептик и мизантроп Тимон, лишен от жизнелюбие и усещане за радост, но който - според Шелгрен - бива изцяло променен от светлата енергия на обичта... Неговата полемика с Тумас Турилд (1759-1808), поет и естетик, представител по-скоро на предромантизма, отколкото на постгуставианството, се разгоряла по повод участието на този млад творец в един от конкурсите на „Утиле Дулци“ с дидактична поема в хекзаметър, издържана в духа на пантеизма. Озаглавена Passionerna - „Страстите“ (1781), тази творба била преценена като несполучлива от неговото ръководство, начело с Шелгрен, което му препоръчало да дисциплинира своята дарба, да се придържа към установените норми за поетично изкуство. Присъдата на дружеството формулирал именно Шелгрен, който я публикувал в авторитетния и популярен вестник „Стокхолмс Постен“, но Турилд отказал да приеме мотивировката й и отговорил, позовавайки се на правото на отделния творец да следва своя вътрешен подтик и да бъде новатор. Шелгрен съответно реагирал и се отприщил спор, който сложил силен отпечатък върху тогавашния културен живот в Швеция и открил пред литературата й пътя към предромантизма и новите умонастроения в Европа. Лириката, създавана от Турилд, между другото не само почитател, а и адепт на Сведенборг, се струвала на мнозина в тогавашна Швеция необичайна, импулсивна по форма („епилептична“, според язвителното определение на Шелгрен), изригваща като лава от вулкан и сякаш лишена от традиционната просветителска цел да поучава и да тласка към разсъждения. Турилд, по произход сирак от село, който с помощта на благодетели получил образование в университета в Лунд, обърнал гръб на изисканите маниери, на остроумните по френски маниер господа и дами от стокхолмското висше общество, на законодателите на вкуса в Шведската академия, а за да отдадем отново дължимото на Шелгрен, трябва да посочим, че с течение на времето той пак (след Белман) се убедил в правотата на своя опонент и в края на живота си сам създал с неримувани стихове някои от най-добрите свои творби. Раздвоеността, която в определени моменти обхващала Шелгрен, личностна и идейно-естетическа, а също и обществена, се дължи впрочем и на противоречивия до поляризиране дух на епохата конкретно в Швеция, където прословутото махало се люлее между крайности на твърде кратки интервали и възникващите в резултат събития и умонастроения наистина могат да оправдаят донякъде въпроса, дали тя там е била по същество просветителска. Как би могло да се тълкува другояче освен като контроверсно отрицателното отношение именно на Шелгрен, официалния просветител в областта на културата, спрямо активните изяви на Карл Фредрик Нурденшьолд (1756-1828), общественик и публицист, в подкрепа на свободата, но на реалната, за народа, не на дворцовите й интерпретации и представи за нея, за облекчаване на бремето на тиранията, за правото на избор в духовната сфера, за религиозна свобода и за премахване на цензурата над продукцията с богословски характер. Нурденшьолд открито твърдял, че официалният клир и неговите „сателити“ са причинили повече зло от волно-думците в хода на историята изобщо и бил пламенен привърженик - подобно на самия Шелгрен, комуто тези идеи би следвало да допадат - на Френската революция. Неговият брат Огуст (1754-1792), социален утопист, алхимик и мистик, дори танцувал въодушевено върху развалините на Бастилията в Париж при едно свое посещение в столицата на Франция след драматичните събития там от юли 1789. Освен това по образеца на „Шведският Аргус“ и придържайки се към модела на разкрепостената европейска и американска преса, той започнал да списва (от 1788 г.) периодичното издание Medborgaren - „Гражданинът“, чиято идейна платформа била навремето сред най-либералните не само в Скандинавия... През 1792 г. издава „Правата на човека“ (1791) от Томас Пейн67, способствал също за отпечатването в Швеция на „Писмо относно религиозната толерантност“ (1689) на Джон Лок. Нурденшьолдови и тяхното обкръжение ще спомена впрочем и по-нататък, в част III, по повод на дейността им на просвещенци и във връзка с Дружеството за екзегетика и филантропия, което основали като последователи на Сведенборг и неговото учение, но тук ми се иска да изтъкна ангажираността им с каузата на „трите С“68, за която Огуст дава и живота си. Известно е, че инициативите им будели раздразнение у Густав III, излизането на „Гражданинът“ било преустановено, както впрочем и това на последвалото го Allmanna magasinet - „Списание за всички“[17]. Ето и още една интересна двойственост на Шведското просвещение, въплътена не само в знаковия конфликт между Шелгрен и Турилд, но и в този между сведенборгианците, които развявали знамената на революцията и на висок глас се позовавали на емблемните пред- и просветителски философи (Лок, Волтер, Хюм, Русо, Даламбер...), въплъщавайки духа на утопичния мистицизъм, преобладаващ в Лондон. Там в един момент се събрали като съмишленици Уилям Блейк, Томас Пейн, Тумас Турилд, докато Юхан Хенрик Шелгрен и Нилс фон Русенстейн отправяли нападки срещу „фантазьорите и мистиците“, търсейки, парадоксално, опора в държавата и църквата, апелирайки за разум и ред, за цензура по религиозните въпроси. Привържениците на Сведенборг предлагали радикални възгледи за социално преустройство главно в Швеция, но и не само там, лансирали идеята за създаване на идеална държава в Африка, съответстваща на виждането за нея на учения-визионер, оформяйки по същество цялостна революционна програма, дала тласък на утопичния мистицизъм в Скандинавия, Европа и САЩ и в която сред основните изисквания, поставяни от тях, изпъквали тези за толерантност и истинска свобода за различните вероизповедания. От друга страна пък, интелектуалците просвещенци, които иронизирали сведенборгианците и им противодействали, търсели опора в държавата, настоявали дори за цензура по въпросите на религията и предпочитали по-скоро научно-теоретични дебати вместо широки обществени дискусии, разсъждавали относно устоите на знанието и се надпреварвали в дълбокомислени тези по абстрактни проблеми вместо по наболелите въпроси на обществото, изграждали внушителни кули на разума и знанието, които бурните ветрове на промените в края на столетието ако не поваляли, то във всеки случай опасно разклащали.

 

„Как се определя дадена епоха? Не е лесно, но „килерът“ на историята изглежда толкова по-спретнат, ако сме залепили по бурканите със зимнина красиви етикети със съставени от нас обозначения. Хората от късния XVIII в. не знаели, че живеят в епоха на просвещение - на понятието „просвещение“ все още не било дадено неговото модерно значение, но мнозина разбирали същността на своето време. А то било твърде сложно. Успоредно с култа към разума процъфтявали мистицизъм и суеверия. Тази негова страна е анализирал Мартин Лам в труда си „Романтизмът на Просвещението“ още преди деветдесет години...

 

В своите вечни дебати ученият свят не престава да обсъжда темата дали в Швеция може да се говори за Просвещение или не. Аз например отдавна твърдя, че сме имали две - едното практическо, в духа на Линей, другото интелектуално, волтерианско. А и онези изследователи, според които Шведско просвещение няма, признават присъствието на поне двама негови представители у нас - скалда69 Юхан Хенрик Шелгрен и философа Нилс фон Русенстейн. „Просвещенските им стремления обаче не означавали, че те са се държали настрана от другите движения на епохата“, отбелязва шведската писателка и литературоведка Карина Бурман (род. в 1960 г.), авторка на нашумелия биографичен роман за Шелгрен „Моят блажен брат Жан Хендрих“ (1993)70. В тази своя статия18 Бурман посочва, че Шелгрен проявявал голям интерес към ордените, тогава много популярни не само в Швеция, членувал в някои и участвал в дейността им с увлечение и гъвкавост. Достъп до един от най-важните и модни - този на свободните зидари, на франкмасоните, той така и не получил, което вероятно и обяснява някои особено жлъчни намеци в неговата сатирична творба „Никой не е гений, ако е само луд“. Архивът на шведския орден/ложа на свободните зидари бе издаден впрочем неотдавна в Стокхолм и богатият материал в този сборник71 недвусмислено разкрива очаквани влияния откъм Европа, предимно от Франция, където според Пиер Бариер философията на епохата съдържа елементи, проникнали и в широки обществени среди. „Става дума най-напред за всички форми на илюминизма, на херметизма, съчетали в себе си прастари традиции с модерни приложения на науката, от полезни и ефективни до невероятни, дори странни. Такива идеи като например тази за Веригата на съществата72 обединяват наука, илюминизъм, философия; най-общо казано, илюминизмът е силно въздействаща интерпретация на научното познание и практика, която удовлетворява потребността от свръхестествено, отнемано от рационализма, и позволява досег с религиозни форми, повече или по-малко алтернативни. Много четен тогава е Ван Хелмонт. Сведенборг, Сен-Мартен (1743-1803), Месмер и техните последователи пораждат увлечения, от които се възползват и шарлатани.

 

Възникват и се развиват многобройни секти, свързани с розенкройцерството, с теософията... През първата четвърт на XVIII в. във Франция се разпространява и франкмасоиството, създадено в Англия като реакция срещу безверието и аморалността, към първата му ложа в Париж през 1726 г. се присъединява и Монтескьо“, пише той във вече споменатата тук негова книга „Интелектуалният живот във Франция от XVI в. до съвременността“, с. 351-352 (вж. бел. № 12 към настоящата част II).

 

Според френския мислител-религиолог Рьоне Генон движения от рода на синергизма, гностицизма, свободното зидарство (франкмасонството), розенкройцерството и др., основани или укрепнали в тази епоха, са били обединени от идеята да възвърнат на човечеството онова „свещено познание“, притежавано от него до и през Средновековието и което, чисто и изначално езотерично, било предавано посредством брънките на „вериги“ през епохи и поколения. Става дума за автентична и действително древна традиция, сочи Генон, която е съществувала винаги и не може да бъде възстановена и обновена по инициатива на едно или друго подобно сдружение, на някоя ложа, и истините, в които посвещава, нямат нищо общо със замъглен и замъгляващ окултизъм, а напротив - с точността и яснотата на математиката73.

 

„Всъщност мистиката е била и „движение напред“, счита шведската изследователка в областта на историята на идеите Карин Юханисон (род. в 1944 г.), защото е представлявала своя собствена революция. В престъпването на всякакви установени граници, каквото означава мистиката, се съдържа извънредно силно предизвикателство срещу традиционните определения на понятия като „разум“, „ред“ и „промяна“. Налице е и стремежът - у индивиди или групи - към създаване на собствени закони. Както и към власт наред с копнежа по принадлежност към избраните, към онези, които следва да вървят начело. Налице като възможност е и върховното пространство на чувствата. А също и гъделичкащата свобода да пренебрегнеш повелите на реалността и да се отправиш към по-топли и по-вълнуващи светове.

 

Мистиката не позволява да бъде уловена в обяснения, тогава не би била мистика.“74

 

През 1791 г. излиза забележителният в не едно отношение труд на Турилд Еп Critik ofver critiker - „Критика на критиците“, насочен главно срещу Шелгрен. В него откриваме основните черти на литературните му изяви: протест срещу господстващата естетика на френския класицизъм, защита на възможностите за разкрепостени изяви на творческата индивидуалност, убеждение, че хората са равни и че тяхно изконно право е да живеят в личностна и социална хармония помежду си.... Тук личи особено ясно и своеобразието на стила му, неговата динамика, поривистото редуване на образи и понятия, стил, който по собственото му определение е равностоен на изкуството да се претвори животът с диханието и пулса му. И в политиката Тумас Турилд се стреми да наложи своето новаторство, да внесе в нея стремежа си към цялостна промяна на действителността. В средата на 80-те години на XVIII в. той призовава към реална свобода на словото и печата, недостатъчно предоставена чрез законодателните инициативи на Густав III, впоследствие се вдъхновява от Френската революция, мисли за която излага в своя трактат От det allmanna forstandets frihet - „За свободата на всеобщия разум“, а през 1793 г. заради идеите си бива изгонен от Швеция. Мотото, поставено от него на „Страстите“, в превод от латински гласи: „Дръзни да бъдеш мъдър“ (Sapere Aude) - девиз, заимстван от Хораций, цитиран впрочем и от Кант като „Имай смелост да си служиш със собствения си разсъдък“ в българския превод на неговата прочута дефиниция на Просвещението, и наистина оправдан от стремежите му. Най-добрите стихотворения на Турилд са близки по дух и поетика до движението „Бурни устреми“, през последния период на живота и творческата му дейност сред тях изпъкват Sanger i gotiskt lynne - „Песни в йотски дух“ (1793) и Gotiska sanger - „Иотски песни“ (1805—1806)75, издадени в 1819. Той е наистина типичен и ярък представител не само на шведския, но и на европейския предромантизъм, избуял с корени в емпиризма на Просвещението и обагрен от палитрата на чувствените възприятия, на емоциите, формиращи и определено ново светоусещане, житейско поведе ние. „Чувствам, следователно съществувам“ - с тази своя парафраза на известната максима на Декарт Русо ни поднася идейния ключ за навлизане в един примамлив и вълнуващ свят, изпълнен със загадъчност и страсти.

 

Конфронтацията между Тумас Турилд и литературния естаблишмънт на времето е всъщност първата мащабна изява в Швеция на двуборството между канона и порива, между общоприетото и дръзко предизвикателното, между усърдното майсторство и непокорството на таланта. Турилд налага ново отношение към писателя, непознато дотогава там, което сам акцентира, наричайки себе си автор, не скалд76. Един автор, внушава той, съвсем не е някакъв вежлив стихоплетец, който ревностно се придържа към френски модели, а е пламенен „жрец в храма на Природата“, надарен с талант ясновидец, избраник на нацията - схващане, вече защитено по подобаващ начин от Клопщок в Германия, а още по-рано от Шафтсбъри в Англия и придобило прокламативна стойност за новите поколения творци, вдъхновени от правото да избират по своя воля сюжетите и изразните си средства, да изграждат самостоятелни образно-стилови системи, без да се смятат задължени да съблюдават някакъв общоприет еталон или добър тон, да носят бремето на все по-натежаващи и ненужни условности. Или с други думи, явлението Турилд съвсем не е само шведско, а е породено от процеси и феномени с общоевропейски обсег и значимост - не случайно сред творците и творбите, поставени на особено почетно място в програмното му произведение „Страстите“, личат преди всичко такива, които будели ентусиазъм у младата творческа интелигенция в Германия: „Песните на Осиан“, Шекспир, Клопщок, Русо... Всъщност имат право онези изследователи, които прокарват пряк паралел между Турилд и Хердер, независимо че шведският поет и критик се запознал с трудовете на немския философ и естетик твърде късно, та надали е бил под някакво тяхно по-непосредствено въздействие при дейното си участие в културните и политическите дебати в Швеция. Двамата обаче поддържали кореспонденция помежду си, сближени от сродните за тях настроения срещу кантианство-то, и Хердер дори написал положителен отзив за Maximum seu Archimetria (1799) - основната философска работа на Турилд, в която той се стреми да предложи разгърнато обяснение на опита като сетивно-емпирично отражение на външния свят. Хердер (твърдят, че трудът на шведския поет, критик и мислител бил сред петте книги, които той искал да му четат край неговия смъртен одър) и Турилд отстоявали идеята именно за живия опит като цялост, съставена от възприятия, оценки, всевъзможни въздействия на обекта върху съзнанието и пр., в противовес на позицията по този въпрос, заемана от Кант, да речем, според когото опитът е резултат от „подреждащата дейност на априорните форми на разсъдъка“, т.е. един вид абстракция.

 

Теоретически артикулираният патос в стремежа на Турилд към социална справедливост е показателно съчетан с утопическа мечтателност и желание за принос в каузата за подобряване на обществото, подчинено, както смятал той в унисон с т. нар. физиократи77 във Франция, на обективни природни закономерности. Влиянието на идеите на Сведенборг върху него е отразено в част III, но безусловно следва да се подчертае, че той е гранична фигура между „двете Просвещения“ - това на рационализма и това на ирационализма. Естетическата нормативна система, която разграничава Просвещението от романтизма, е характерен признак за квалификации в това отношение: в епохата на първото идейно-художествено движение изкуството все още се считало за един вид занятчийство, умение, извършвано според определени правила и класически образци, различни за всеки жанр поотделно и по принцип възможни за овладяване посредством систематично обучение и подготовка, докато за изразителите на второто, романтизма, творчеството и мисленето са резултат от вдъхновение и вродена гениалност, а произведенията не следва да бъдат сковавани от предварително установени правила и жанрови прототипи -разликата между тези две гледища е толкова фундаментална, че от края на XVIII в. сякаш започва друго летоброене в историята на литературата и философията. Важно е да се отбележи, че тъкмо тогава универсалната теософия на Сведенборг бива оценена по достойнство: примерът с Турилд свидетелства и за значението на неговото учение за навлизането на Швеция в новата епоха, и защо влиянието му прониква така глъбинно в европейската и американската научна мисъл, в голяма част от изкуството през XIX в.

 

Един от показателните факти в историята на тази страна от края на XVIII и началото на XIX в. сякаш потвърждава съмненията на някои историци на идеите в „наличността“ на Просвещение там с период, приключващ реално през 1809 г. Тогава Густав IV Адолф, син и наследник на престола на Густав III, бива свален с преврат, риксдагът приема нов тип управление на страната - Швеция става окончателно конституционна монархия с разделяне на властта между краля, риксрода и парламента. В основата му залегнали частично както постановките на Монтескьо за трите власти, така и опитът, натрупан през епохата на свободите и на густавианството, т.е. и там Просвещението не е компактно и „еднократно“ явление, а се разгръща като постепенен процес, обхващащ четири фази, сумирани според тогавашното развитие на страната от литературния критик и историк Ларш Льонрот (род. в 1935 г.) по следния начин:

 

■ първата фаза обхваща периода от началото на епохата на свободите до премахването, през 1766 г., на редица ограничения за печата със специален указ, първият по рода си в света, и създаването на условия за обществени дебати при чувствително редуцирана цензура, като и църковната ортодоксия се оттегля на по-заден план, но без да отстъпва. Естествознанието и другите области на науката, на техниката бележат голям подем, както и архитектурата, приложните изкуства, творчеството е класицистично по дух и стил, следва предимно френски образци, стимулирано е от новосъздадени културни и научни форуми и средища, повечето по инициатива „отгоре“;

 

■ втората фаза обхваща периода от 1766 до смъртта на Густав III през 1792 г., като започва с появата на многобройни произведения, в които се оспорват господстващите идеи и възгледи на времето, подкопават се устоите на доминиращия вкус (Белман осъществява пробива си като поет жрец на Бакхус). След преврата на Густав III през 1772 г. културният живот получава възможност за по-свободно развитие благодарение на готовността на краля самодържец да подкрепя идеите на времето и интелектуалците просвещенци. Чрез активно меценатство и учредяване на редица културни институции, немалко съществуващи и до днес, той постига търсения ефект - да пресътвори новата обществена и ху-дожествено-творческа атмосфера като представителна за двора и за него самия. Густавианството се възвеличава като златен век за литературата и изкуствата в Швеция независимо от накърнените свободи на словото, особено осезаеми в последните години от управлението на този именно монарх, възвърнал абсолютизма;

 

■ третата фаза се простира от 1792 г. до въвеждането на споменатата по-горе нова форма на управление на страната и на подновени свободи, на търпимост към буржоазно-демократичните идеали, породена от събитията във Франция. Това е обаче и период, известен като железните години, през който тези свободи биват накърнявани, театрите - затворени, дейността на Шведската академия - прекратена, опозиционните интелектуалци като Тумас Турилд и философа-кантианец Бенямин Хьойер (1767—1812)78 -прокудени в изгнание. Но в неговите рамки се заражда преходът към нова литература и култура изобщо - от класицистична към предромантическа и романтическа;

 

■ четвъртата фаза се характеризира, подобно на втората, с нов възход на публицистиката и е облагодетелствана от приток на модерни идеи, обвързани с романтизма и идеалистичната философия, нахлул в Швеция главно от университети в Германия. Водещи културни центрове стават Упсала и Лунд, градове с подготвени и възприемчиви за новото академични кръгове. Това е период на културен разцвет, а и Стокхолм възвръща значението си на негово средище.

 

„Ако критично настроеният господин Биркерод би могъл да се надигне тогава от гроба си и отново да посети Стокхолм, той вероятно би се видял принуден да признае, че положението в областта на културата там е значително подобрено от 1720-а, когато е имал възможността да се запознае с него... Това било последица не само от подема на Просвещението, а и от поетическата съзидателна сила, вече задвижена от романтизма“, заключава Ларш Льонрот, който също се позовава на писмото на датчанина Якоб Биркерод, цитирано и от мен тук в качеството му на интересно свидетелство за ситуацията в Швеция и шведската култура през първите десетилетия на XV1I1 в. Напълно правилно е становището, изказано от Льонрот[19], че този изблик на творческо въодушевление, характерен за самото начало на XIX в., не би бил възможен не само в Швеция впрочем без енергията на опозицията срещу сковаващите норми на Просвещението, на рационализма, вложена и насочена именно към такава цел от представителите на другото Просвещение - това на ирационализма, на чувството и въображението. Но дали не и без тази на противопоставянето срещу него, отприщена сякаш при обсадата на чудовищата от известната картина на Франсиско Гоя[20] (1746-1828), от патологичните двойници на изразителите му, от тъмната стихия на порнографската и перверзно-еротичната книжнина, от теорията и практиката на садизма, предложени комплексно от Маркиз дьо Сад (1740-1814) в „Сто и двайсетте дни на Содом“ (1782-1785), „Философия в будоара“ (1795) и др., от романи като „Опасните връзки“ (1782) на

 

Кодерло дьо Лакло (1741-1803), „Фани Хил или спомените на една жена за удоволствие“ (1749) на Джон Клелънд (1709-1789)... Тогава се появява и такъв тип проза, цинично-аналитична спрямо пороците, определящи в немалка степен тази действителност, и само привидно лишена от връзка с идеите на Просвещението, но по същество продукт на цялостната атмосфера на епохата, на толерантността (в някои отношения дори прекомерна), която е неин специфичен белег, на либертинската жажда за възбуждащо предизвикателство по отношение на традициите на привичното, общоприетото, конформисткото и нравствените норми, на неудържимото желание да се престъпват границите. На времето, в мисленето, с привичните реалности и светове, за да се приглуши тревогата, пораждана от констатацията за човешката безпомощност, безпокойството на личността, изправена срещу самата себе си, превърнала се и в свой собствен, трудно решим проблем.

 

Картината на Шведското просвещение, както стана ясно, не_би била обаче пълна, ако густавианският парнас не бъде представен и с още една образована писателка освен Бренер, а именно вече споменатата Ана Мария Ленгрен, която също защищавала открито убеждението си, че жените трябва да се отдават на творчество. Съпругът й Карл Петер Ленгрен списвал „Стокхолмс Постен“ заедно с Шелгрен, което я поставяло в центъра на събитията в обществено-политическия и културния живот на страната. Тя започнала своята литературна дейност, повлияна от „Посланията на Фредман“ на Белман и по-точно, от реалистичните описания на живота в Стокхолм, които поетът тъй майсторски съчетавал с драстично експресивен език, но за разлика от него не била склонна нито към бохемство, нито към великодушно опрощаване на недостатъците и слабостите на хората: напротив, изобличавала ги безпощадно, със сарказъм, отредил й най-видно място в историята на литературната сатира в Швеция. При това нейните сатирични творби са много по-конкретни, по-малко философски в сравнение с тези на Шелгрен, отличават се с неизменното присъствие на човек или на дадена група хора в тях, социално характеризирани, поставени в определена, не абстрактна ситуация. Стрелите на порицанието й били насочени към лицемерието и повърхностното отношение спрямо участта на народа у управляващите, тя демас-кира сполучливо предразсъдъците и безполезността на дворян-ството, без да щади и духовенството: Portraiterne - „Портрети“ (1796), и Grefvinnans besok- „Посещението на графинята“ (1803), са считани до днес за шедьоври на жанра. Ана Мария Ленгрен

 

показва хищническата природа на еснафа, понякога умело прикривана под привидно простодушие и добронамереност. В творчеството й долавяме отзвуци от сантиментализма на епохата, предшестваща тази на кълнящия романтизъм, но основен тон в него дават навеи, почерпани от Русо, преди всичко от неговия роман „Новата Елоиз“, както и от идеализираната атмосфера на семейния дом у английския писател Оливър Голдсмит, чийто роман „Уейкфийлдският свещеник“ (1766) е типичен в това отношение. Любопитен щрих към нейния портрет прибавя обстоятелството, че тя предпочитала да печата анонимно, отказвайки да издаде стихотворните си сатири под формата на книга, в сборник. Дори когато през м. декември 1797 г. на едно от заседанията на Шведската академия била дадена много висока оценка на творчеството й, Ана Мария Ленгрен с не по-малка категоричност не пожелала да напусне прикритието на анонимността, да изостави позицията си на „репортер по обществените въпроси“, а в Några ord till min k. Dotter i fall jag hade någon - „Няколко думи към моята скъпа дъщеря, ако наистина я имах“ (1798), сатирична поема, един вид фейлетон в стихове, тя отива дори по-далеч и изразява своето становище относно ролята на жената изобщо, отстоявайки един типично буржоазен идеал, коренно противоречащ на някакъв ранен феминизъм („нашето домакинство е нашата република, поддържаният тоалет - нашата политика“), но само привидно, както го тълкуват критици и изследователи от рода на Свен Делблан (1931-1992) и Сверкер Йорансон (род. в 1937 г.) Според тях тя предпочитала „да крие своята лира под шевната машина“ по принуда, не по собствено желание и в никакъв случай не възнамерявала да достави удоволствие на Густав IV Адолф и на реакционното му обкръжение, засилило цензурата и накърнило още повече свободата на словото, на печата. Ана Мария Ленгрен всъщност заемала иронична дистанция спрямо шведското общество от края на XVIII и началото на XIX в., прислонявайки се в определена роля, в предпочетената от нея литературна форма, в своя дом, „крепостта“ на буржоазията, вече излязла на обществено-политическата сцена в по-напредналите страни на Европа. Такава позиция впрочем е може би разбираема и интелигентно избрана в периода на преход, отново преломен, през който преминавала тогава Швеция.

 

От настоящето изложение на обстановката - обществено-политическа и икономическа, културна, в Швеция от края на XVII и през целия XVIII в до първото десетилетие на XIX, обширен период, който и там е получил всъщност твърде общото, но не и неточно, наименование епоха на Просвещението, е видно, че идей-но-естетическите търсения, изяви и настроения на мислителите и творците й са формирани до голяма степен при взаимодействие с тези в тогавашна Европа, без да липсват обаче и свидетелства за тяхната разнопосочност и хетерогенност, т.е. за интелектуална и духовна самостоятелност, сигурен признак за готовността им да се включват активно в процесите, определящи тогава за световната литература и философия (все по-категорично доказвана и в Дания-Норвегия). Според английския историк на културата Питър Гей (род. в 1923 г.) впрочем, чието двутомно изследване, озаглавено The Enlightenment: An Interpretation - „Просвещението: едно тълкуване“ (1966-1969)79, е сред особено дискутираните трудове, посветени на темата, Европейското просвещение предполага по принцип общ идеен заряд и насоченост, програма, свързваща отделните страни на континента, но именно разнообразието на политически опитности, научни подходи и художествени традиции, ясно различимите разклонения в поетите духовни маршрути са го спасили от участта да се превърне в еднородна и податлива на за-костенялост културно-философска школа. Оттук произтича схващането на Гей, очевидно приемливо и за други тълкуватели на феномена, че Просвещението е по-скоро проект, създаден от група френски мислители, учени и писатели към средата на XVIII в., един вид програма, макар и не винаги стройна, изпълнена с противоречиви акценти и детайли, но и с отличителната за нея като цяло амбиция за постигане на универсален обхват на натрупаното и „обработено“ знание, за превръщането му в систематизирано познание с експеримента като степен на истината, като проверка и критерий за нея, за социалното и духовното разкрепостяване на индивида, вече и гражданин. Този възглед споделят и доста от историците в областта на културата в Швеция, във всеки случай нееднократно цитираните тук Мартин Лам, Стен Линдрот, Инге Юнсон, Type Френгсмюр и др. въпреки често задавания от тях въпрос имало ли е в страната им реално Просвещение, който между другото отеква в научните дискусии и творческите коментари по един или друг повод около „епохата на светлините“ и нейните, сякаш по-скоро оптически, отражения в Скандинавския север. В обхвата на този дискурс, особено оживен през втората половина на миналия, XX в, когато настъпващото ново хилядолетие подбуждаше към цивилизационни и национални равносметки, към аксиологични анализи, паралелите между късномодерната епоха и тази на Просвещението в Европа и САЩ допринесоха за по-задълбочено вникване както в еволюционните процеси, така и в причините за тяхното ускоряване, задържане или (частично) осуетяване, за промените в насоките и в темповете им. Те потвърдиха предимствата на съчетаването на ерудицията и теоретичната абстракция с обогатяващото ги измерение на интуицията, на творческото проникновение и в науката. Такъв прийом, прилаган някога от доста просвещенци, очевидно е ефективен и в съвременни условия, ако съдим по качествените резултати, постигнати от шведските теоретици, чиито трудове и гледища са съпоставими с тези на далеч по-известни автори в световен мащаб, някои от които също споменавани тук и с които те се допълват, нерядко в продуктивно полемичен дух. Но независимо какво определение дават на Просвещението80, повечето от тях се обединяват около идеята за „ядро“ от забележителни личности като, да речем, Волтер и Русо, Кондорсе и Хюм, Кант и Франклин..., които му придават характера на монолитна, едва ли не „семейна“, цялост. Шведският духовен елит на епохата е без съмнение с важен принос за изграждането й, а сред представителите му Емануел Сведенборг изпъква с релефността на своето дело, сякаш незасегнато от времето.

 

 

____________________________________________

[1] Както досега, така тук и по-нататък в книгата годините на раждане и смърт се посочват само веднъж, и то при първото упоменаване в текста на съответните личности. - Б. а.

 

[2] В случая се има предвид двегодишното пребиваване на Емануел Сведенборг в Лондон (вж. глава 2), което било от огромно значение за по-нататъшното му развитие - там той видял и научил много, слушал лекции на Исак Нютон, установил лични контакти с други знаменити учени като астронома Джон Флемстид (1646-1719), астронома и математик Едмънд Халей (1656-1742), известен у нас и като Хели, лекаря и зоолог Ханс Слоун (1660-1753), геолога ДжонУдуърд (1665-1728)... -Б. а.

 

[3] Основано предимно върху Ветхия завет и върху религиозни възгледи като например тези на немския теолог Йохан Арнд (1555-1621), създал характерна лутеранска мистика с елементи от средновековната. Особено популярни били неговите „Четири книги за истинското християнство“ -Johan Arndt. Vier Bucher vom wahren Christenthum (1606-1609). Вж. в Bemdt Gustafsson. The Christian faith in Sweden - Бернд Гюстафсон (1920-1975). „Християнската религия в Швеция“, Стокхолм, 1968, с. 10.

 

[4] De poesi Fennica (1766-1778). - Б. a.

 

[5] Основан през 1252 г. от регента Бирьер Ярл, управлявал Швеция от 1250 до 1266 г., Стокхолм, неин главен град, бива провъзгласен за столица на кралството през 1634 г. - Б. а.

 

[6] Тридесет и пет тома със 71818 статии и 3129 илюстрации... - Б. а.

 

[7] Издадена в Лондон от Ефраим Чамбърс (1680-1740). - Б. а.

 

[8] Името и творчеството на Ю. X. Весел са тясно свързани с известното „Норвежко дружество“ (Norske Selskab) в Копенхаген, основано през 1772 г. и изиграло важна роля в културния живот на Дания-Норвегия. - Б. а.

 

[9] Синьото и жълтото са цветовете на шведското национално знаме. - Б. а.

 

[10] Или Целзий, както е известен у нас. - Б. а.

 

[11] От Лапландия (1732), Йоланд и Готланд (1741), Вестйоталанд (1746), Сконе (1749) и др. - Б. а.

 

[12] Пародии на библейски сюжети и псалми, многозначни за времето, когато Библията знаели наизуст и публиката на Белман безпогрешно долавяла вложения от автора им смисъл, търсения от него ефект чрез редуването на комично и дълбоко трагично, което дава на някои изследователи основание да го уподобяват на френския поет бунтар Франсоа Вийон (ок. 1430 -ок. 1463). - Б. а.

 

[13] Идеята за своето издание Далин вероятно заимствал от предшествалото го Sedolarande Mercurius - „Нравоучителният Меркурий“ (1730-1731) -Б. а.

 

[14] В „Хрестоматия по истории шведского языка 1526-1732“, Москва, 2004, с. 125.-Б. а.

 

[15] Показателен е фактът, че благодарение на Густав III Швеция е и първата страна в Европа след Великобритания, която признава САЩ - това става в Париж през април 1783 г. по силата на документ, подписан от Г. Ф. Крьоц, шведски посланик във Франция, и Бенджамин Франклин (1706-1790). Вж. Herman Lindkvist. Historien от Sverige - Херман Линдквист. „История на Швеция“, Stockholm, 2002, s. 426. - Б. а.

 

[16] Волтер бил голям почитател и на Карл XII, на когото посвещава пространна биография, високо оценена от съвременниците му, както подчертава писателят-историк Херман Линдквист (род. в 1943 г.) в своята книга, посочена на с. 202. - Б. а.

 

[17] Тук, преди и по-нататък заглавията на периодичните издания са дадени в превод само ако смисълът им е индикативен в даден контекст. - Б. а.

 

[18] Отпечатана във в. „Свенска Дагбладет“ на 10 юли 2010 г. - Б. а.

 

[19] В Den svenska litteraturen - „Шведската литература“, b. II, Stockholm, 1988, s. 9-13.-Б. а.

 

[20] „Сънят на разума ражда чудовища“ (1797-1798). - Б. а.



#3 Ани

Ани

    Advanced Member

  • Moderators
  • 290 posts
  • Отговорете на въпроса:1864

Posted 12 November 2016 - 08:12 PM

Пояснителни бележки*

 

ЧАСТ ВТОРА ЕПОХА И ЛИЧНОСТ

 

1. Просвещението: светлини и сенки

 

1 Алюзия с град Кана в Галилея (днес в Северен Израел), където - на сватба - Иисус Христос извършва първото си чудо, като превръща вода във вино.

 

2 Шведски поет и есеист, член на Шведската академия. Горният текст е публикуван във Forfattarnas litteraturhistoria - „Историята на литературата според писателите“, b. I, Stockholm, 1978, s. 92.

 

Вж. и в Tomas Transtromer. Carl Johan Lohman. Brollops- och begravnings-dikter - Тумас Транстрьомер. „Карл Юхан Ломан. Стихотворения за сватби и погребения“, Stockholm, 2007.

 

3 Според гледището на френския философ Мишел Фуко, изразено в книгата „Просвещение и критика (Антология)“, София, 1997.

 

Връзка между понятията модерно, модернизъм и Просвещение прави също немският философ Юрген Хабермас (род. в 1929 г.) в своето есе, отпечатано на английски език със заглавие Modernity versus Postmodernty -„Модерност срещу постмодерност“, New German Critique, 1981, № 22, Cornell, New York, p. 3-14.

 

4 Днес повече или по-малко забравен, Луман, според Тумас Транстрьомер (род. в 1931 г.) е всъщност „безспорно суверенното художествено дарование в Швеция между Шиернйелм и Шелгрен“ ( вж. с. 24 в книгата му, посочена по-горе, в бел. № 2).

 

5Stina Hansson. Privatlivets litteratur. Са 1600-1718. Den svenska litteratu-ren, b. I - Стина Хансон. „Литературата на личния живот. Ок. 1600-1718“. - В: „Шведската литература“, т. I, Stockholm, 1988, s. 200-220.

 

6 Само от трите последни десетилетия на XVII в. до нас са стигнали между 10 000 и 12 000 отпечатани стихотворения от този вид (много такива, безвъзвратно загубени, били ръкописни), в сравнение с които, сочи Стина Хансон, разпространението на богослужебна книжнина например изглежда повече от скромно. От този период са запазени например не повече от 200 екземпляра на молитвеници, сборници с псалми и пр. Експанзията на жанра продължава и през XVIII в., от който са съхранени 25 000 стихотворения „по случай“ - неговата популярност не секва и през XIX в., макар новите условия да му налагат и променени критерии.

 

7 При Лютцен в Саксония, водена срещу войските на Максимилиан I Баварски, предвождани от имперския пълководец Албрехт фон Валенщайн (1583-1634).

 

8 „Вестфалия е провинция в Германия, но тя е и символ, един от най-ярките символи на новото време. Вестфалия е предчувствие за мир, усещане за стабилност, обещание за нов европейски, за времето си равносилен на световен, ред. Именно защото с това име е свързан един от най-значителните международноправни актове на всички времена - Вестфалският мирен договор, то продължава да обозначава надеждата за мир, стабилност и ред“, пише Милан Миланов (род. в 1939 г.) в книгата си „От Вестфалия до Багдад“, София, 2009, с. 11.

 

9 Държавен или кралски съвет, тогава център на политическата власт в Швеция.

 

10 В Goran Hagg. Svenskhetens historia - Йоран Хег. „История на характерно шведското“, Stockholm, 2003, s. 183.

 

11 Т.е. в днешния Тарту, Естония, тогава на завоювана от шведите земя, и в Турку, Финландия, която била шведско владение от XII в. до 1809 г.

 

12 Сведенията за няколкомесечния престой (от края на септември 1649 до 11 февруари 1650 г.) на френския философ в кралския двор на Швеция сочат обаче, че той не е бил изцяло удовлетворен от своите разговори на мо-рално-философски теми с Кристина, която му възложила също да изработи проект за устройството и дейността на шведска академия. Такава институция действително била учредена тогава, но просъществувала за кратък период и имала само няколко заседания. В своите писма от Стокхолм Декарт сдържано отбелязва, че шведските мозъци зиме се втвърдяват и замръзват подобно на реките и потоците на Севера и че с удоволствие би заменил шумния дворцов живот със спокойствието на своето интелектуално убежище в Холандия, най-свободната страна в Европа тогава, където написал и своите основни съчинения... Според историците именно френският философ е повлиял на Кристина да смени вероизповеданието си от лутеранско с католическо, не с някакъв натиск обаче, а по-скоро с цялостното си поведение и с широтата на своите възгледи, с дълбокия си ум и надареност, които силно впечатлили младата кралица. По поръчение на крал Густав III известният шведски скулптор и художник Юхан Тубиас Серьел (1740-1814) създава статуя-паметник на Декарт, която представлява гений, осветяващ с факела на Просвещението земното кълбо.

 

Заедно с Декарт на Кристина в Стокхолм гостували и други френски интелектуалци, учени, общественици като Юе, Бурдьоло, Бошар, Дювердие, Льофебр, Дюфрен и др., както твърди Пиер Бариер в книгата си „Интелектуалният живот във Франция от XVI в. до съвременната епоха“ - Pierre Barriere. La vie intellectuelle en France du 16es. a I’epoque contempo-raine, Paris, 1974, p. 164.

 

13 Ето някои от афоризмите на кралица Кристина, от които съдим и за личната драма на младата жена, изправена пред съдбоносни трудности и избор: „Можеш да заблудиш всички останали, но не и себе си“; „Морето е символ на великите духове - колкото и развълнувана да изглежда неговата повърхност, толкова неизменно спокойни са дълбините му“; „Изисква се по-голяма смелост да се омъжиш, отколкото да воюваш на бойното поле“; „Дългият живот не е нищо друго освен едно дълго очакване на смъртта“... Вж. например в Kristina. Brev och skrifter. Inledning: Peter England - Кристина. „Писма и творби“. Предговор: Петер Енглунд, Stockholm, 2006.

 

14 Издаден в Принстън през 1977 г. Вж. също и Ira О. Wade. The intellectual origins of the French Enlightenment - „Интелектуалните корени на Просвещението във Франция“, Принстън, 1971.

 

15Les Lumieres (фр.) - така наричат във Франция епохата на Просвещението, в чието наименование на всички европейски езици се съдържа семантична структура на думата „светлина“ (Enlightenment - англ., Aufklarung - нем., Upplysning - шв. и пр.).

 

16 Това са двете основни държави в Скандинавския север през епохата, която се разглежда тук: Швеция с Финландия като владение и Дания с Норвегия, Исландия и Гренландия под скиптъра на нейните крале. Впоследствие, в резултат от краха на Наполеон в завоевателните му войни и Килския мирен договор от 14 януари 1814 г., тази конфигурация се променя - Дания губи Норвегия, отстъпвайки я на Швеция, а Русия е превзела Финландия още през 1809 г.

 

17 На политическата и културната обстановка в Дания от втората половина на XVIII в. е посветен романът на шведския писател Пер Улув Енквист (род. в 1934 г.) „Посещението на придворния лекар“ - Per Olov Enquist. Livlakarens besok, Stockholm, 2002. Преведен е на много езици, включително и на български (през 2004 г.) И в романа, както и в предговора към него на Вера Ганчева, озаглавен „Посещенията на Пер Улув Енквист“, с. 4-15, се изтъква голямата роля на историческите събития за литературата, на която те служат не само за фон, а в немалка степен я ръководят и формират.

 

18 Т.е. обединената Полско-литовска държава (1569-1779). Самото наименование означава на полски „република“ (от лат. res publica), но през XVI— XVIII в. е обозначавало Полско-литовското кралство.

 

19 Наименован симптоматично на крал Густав I Васа (1496-1560), един от най-могъщите шведски крале, въвел идеите и практиките на Реформацията в страната и положил здрави основи на държавността в нея.

 

20 През 1961 г. корабът бе изваден от дъното на морето, грижливо и умело реставриран, а от 1990 г. може да се види в специално построен за него музей в Стокхолм и сред експонати, представящи действителността в Швеция през XVI-XVII в.

 

21 Т.е. периода на късното великодържавие на управлението на Карл X Густав, Карл XI и Карл XII (от лат. Carolus - Карл).

 

22 От barroco (порт.) - „бисер с неправилна форма“.

 

23 В Peter Englund. Forflutenhetens landskap. Historiska essaer - Петер Енглунд. „Пейзажът на отминалото. Исторически есета", Stockholm, 1991. Петер Енглунд е един от най-известните историци в Швеция, член е на Шведската академия и понастоящем неин постоянен секретар. Тук се позовавам на главата От tidens historia - „За историята на времето ", в тази негова книга, с. 141-149.

 

24 Наричан още „Анакреон на шведската кръчма“ и „Моцарт на шведската бохема“. В двата му сборника: Fredmans epistlar- „Посланията на Фредман“ (1790), и Fredmans sanger - „Песните на Фредман“ (1791), античните божества от олимпийския пантеон са показателно примесени с дрипльовците и чудаците от стокхолмските бедни квартали и кръчми, обрисувани с голяма човешка топлота и характерна смесица от жизнерадостен хумор и трагизъм. Вж. в книгата на Вера Ганчева „Синьо+жълто=зелено. Общоевропейски координати в развитието на шведската литература“, София, 1992, с. 119-127.

 

25 Датски благородник (1546-1601), астроном, известен също като мистик, алхимик и астролог. Съчетал по своему геометричните предимства на Коперниковата система с философските на тази на Птолемей и създал свой собствен модел на Вселената. Астрономическите му наблюдения и изчисления впечатляват до днес със своята изключителна точност. Вж. също и част I.

 

26 Цит. от т. 2 на труда на Симеон Хаджикосев (род. в 1941 г.) „Западноевропейска литература“ - „Барок, класицизъм, Просвещение. 1544-1808", София, 2003, с. 242.

 

27 В старогр. митология - първият световен период от историята на земята, щастливата ера на небесния владетел Кронос (лат. Сатурн). Нямало войни, хората живеели мирно и честито в непрекъснато блаженство. Мотивът за този „земен рай“ се среща често в митовете и религиите на доста народи, пресъздаден е в произведения на автори от различни епохи. Съгласно Сведенборговия възглед за съответствията/кореспонденциите това е време на въплъщение в земния живот на духовното, на небесните достойнства в много от неговите области и атрибути. Вж. и бел. № 157, част I, както и глава 2, част II, в която се поднася научното обяснение на Сведенборг-емпирика за този най-благодатен период за човечеството в древната му история.

 

28 В биографичната книга „Сведенборг. Изследване на неговото развитие в мистик и духовидец“, Стокхолм, 1915, с. 9. Вж. също бел. № 33 към част I.

 

29 Вж. Fernand Braudel. Grammaire des civilizations - „Граматика на цивилизациите“, Paris, 1987, p. 398-399.

 

30 Вж. Matti Klinge. Norden och Europa - „Северът и Европа“, Stockholm, 1986, s. 69.

 

31Andreas Rydelius. Nodiga fornuftsovningar for all slags studerande ungdom.

 

32 Освен Сведенборг и Линей Транстрьомер без съмнение има предвид Алфред Нобел (1833-1896), Огуст Стриндберг и Улоф Палме (1927-1986), както ми потвърди той и в личен разговор.

 

33 През 1721 г. в Нюстад бил подписан мирен договор, по силата на който Швеция отстъпила на Русия всички свои балтийски провинции, както и Югоизточна Финландия заедно с важната крепост Виборг. Така тя окончателно престанала да бъде велика сила и се върнала към предишните си териториални размери.

 

34 Тази война буквално разтърсила Северна Европа - в нея Швеция била конфронтирана от мощна коалиция, включваща Дания - Норвегия, Бранденбург - Прусия, Саксония - Полша и Русия.

 

35Harald Gustafsson. Nordens historia. En europeisk region under 1200 dr, Lund, 1997, s. 131.

 

36 Син на Улуф Рюдбек-старши, учен в областта на естествените науки и езикознанието, професор по медицина, чиито изследвания в областта на ботаниката и орнитологията се считат за пионерски в Швеция. Автор е на псалми, издал е десеттомен труд по въпроси на езикознанието {Lexicon harmonicum), в който защищава становището, че езикът саами (лапландският) има общо с еврейския, че финският е родствен на унгарския, а йотският (готският) - на китайския, и пр., за да подкрепи глобалния обхват на идеите на баща си, изразени в „Атлантика“. Съосновател на Научното дружество в Упсала, в което членувал и Сведенборг.

 

37 Из Jacob Bircherods Reise till Stockholm 1720 - „Пътуването на Якоб Биркерод до Стокхолм в 1720“, Stockholm, 1924. Всъщност стихотворенията на София Елизабет Бренер са издадени в два тома - единия приживе, през 1713, а втория посмъртно, през 1732 г.. И двата са илюстрирани от съпруга й, художника-миниатюрист и гравьор Елиас Бренер (1647-1717), съпроводени са от творби на шведски и чужди поети в нейна възхвала, като и тя самата е писала стихотворения от този вид, за да изрази възторга си от Улуф Рюдбек, Йеспер Сведберг, бащата на Емануел Сведенборг, Урбан Йерне, Томас Кинго (в Дания), Карл Юленборг и други писатели, художници, учени.

 

38 Вид природонаучни музеи, сбирки от куриози и редки екземпляри на растения, животни и пр., обикновено в кралските дворци, чрез които се смятало, че е възможно да се получи представа за света и природата, за обилието от чудеса на Земята. Първите кунсткамери възникват вероятно през XVI в., а през 1670 г. философът Г. В. Лайбниц проектира „театър на природата и изкуствата“, който да обслужва изследователски и образователни потребности. За разлика от „мъртвото знание“, струпано и затворено в библиотеките, такива колекции следвало да допринесат за „живото възприемане и усвояване на всички неща“, за физико-умствен досег с тях.

 

39 Цит. от очерка на Тумас Транстрьомер, озаглавен „1719“ и отпечатан в книгата, посочена тук в бел. № 2, с. 77-92.

 

40 В т. 2. на неговия труд „Западноевропейска литература“ (вж. и бел. № 26), с. 238-239.

 

41 Наименованието „рококо“ води началото си от фр. rocaille („раковина“; „камъче с неправилна форма“; „архитектурен орнамент“).

 

Една от специфичните черти на Просвещението в Скандинавския север, на която впрочем се обръща внимание в изложението на тази глава, е неговата същност на „сплав“ от класицизъм, реално просвещенски идеи и предромантизъм, а тъй като барокът и класицизмът са своеобразно преплетени в региона, както се изтъква в текста, можем да приемем горното твърдение за резонно. Един от видните датски изследователи в областта на литературната и културната история, Ф. И. Билескоу Янсен (1907-2002), предпочита дори да определя цялата датска литература през XVIII в. като „класицистична“. Това виждане би могло да обхване и шведската.

 

42 Висш англикански свещеник, теолог, изразител на Пробуждането (Revival), т.е. на движението за приобщаване към християнството на най-широки народни маси и за преодоляване на апатията и бездействието на официалната църква (не само) в Англия. Основоположник на методизма, който след смъртта на Уесли става отделна църковна организация. Вж. Жак Боберо. „История на протестантството“, София, 2004, с. 89-90. Превод от френски Петър Герджиков.

 

43Thomas Bredsdorff. Den brogede oplysning. От folelsernes fomuft og fornuftensfolelse i 1700-tallets nordiske litteratur, Kobenhavn, 2004. Заглавието на неговото изследване насочва към главната му тема - разностранността и на Просвещението, и на становищата за тази епоха на видни учени от различни страни. Томас Бредсдорф е професор по скандинавска литература в Копенхагенския университет, автор на книги за датска проза и поезия, за видни творци от различни страни (П. У. Енквист, Силвия Плат и др.), за художествени процеси и явления през вековете.

 

44 Вж. Р. N. Furbank. Diderot. A Critical Biography, London, 1992.

 

45 C това иронично заглавие на комедията, с която всъщност дебютирал в жанра, Холберг изразява красноречиво отношението си към тогавашната политическа класа. Произведението било много популярно в Скандинавия и К. М. Белман например пресъздава мотиви от него в своето сатирично стихотворение „Луната“ (1760) - оказва се, според шведския поет, че и на небесното светило има политически фарисеи и тенекеджии...

 

46Betrachtungen tiber das Gefuhl des Schdnen und Erhabenen (1764) -„Наблюдения върху чувството за прекрасното и възвишеното“.

 

47 Публикувано за пръв път в Berlinische Monatsschrift IV от м. декември 1784 г., с. 481-494. На бълг. в Имануел Кант. „Избрани произведения 1755-1770“, София, 1998, с. 543.

 

48 В Roy Porter. The Enlightenment - „Просвещението“, London, 1992, p. 63.

 

49Robert Darnton. George Washington’s False Teeth. An Unconventional Guide to the Eighteenth Century - Робърт Дарнтън. „Изкуствените зъби на Джордж Вашингтон. Един по-различен пътеводител за XVIII в.“, New York, 2004, p. 34.

 

50Nils von Rosenstein. Forsok till en avhandling om Upplysningen, till dess Beskaffenhet, Nytta och Nodvandighetfor Samhallet, Stockholm, 1793.

 

51 Вж. например Tore Frangsmyr Den svenska upplysningen - fanns den? -Type Френгсмюр. „Шведското просвещение - имало ли го е?“ - В: Artes, 1987, № 1, Stockholm, s. 4-30.

 

52 Шведски учен, изследовател в областта на историята на идеите. В случая се има предвид негова констатация в статия, озаглавена Naturvetenskaperna och kulturkampen under frihetstiden - „Естествените науки и борбата за култура в епохата на свободите“, Lychnos 1957/58, Stockholm, s.181-193.

 

53Nils-Erik Landell. Lakaren Linne. Medicinens dubbla nyckel, Stockholm, 2004.

 

54 Вж. в Tore Frangsmyr. Sokandet efter upplysningen - Type Френгсмюр. „Търсенето на Просвещението“, Stockholm, 1993, s. 64.

 

55 Шведската академия, заедно с още две държавни институции -Каролинския медико-хирургически институт и Кралската академия на науките, присъждат от 1901 г. Нобелови награди за забележителни постижения в различни области: съответно литература, медицина, физика и химия, а от 1968 към тях се присъединява и Риксбанкен, Националната банка на Швеция, която учредява награда за икономика. Вж. за подробности в книгата на Вера Ганчева. „Швеция, страната и хората“, София, 2001, с. 242-248.

 

Що се отнася до Академията за изящна словесност, нейните функции ставали все по-затихващи до закриването й през 1782 г., но през 1786 тази институция бива възобновена със задача да поддържа, съхранява и разпространява класическото литературно наследство. Съществува и днес като Шведско дружество за изящна словесност.

 

56 Имат се предвид древният народ йоти, населявал през първото хилядолетие от н.е. областта Йоталанд в Швеция, и близостта на въпросния етноним с този на готите, взели главно участие в световно историческите събития през IV-V в., свързани с великото преселение на народите и с краха на Римската империя. Наред със свеите, йотите (наричани също гаути) са вторият компонент на бъдещия шведски народ и негови непосредствени предци, за което свидетелстват многобройни археологически данни и редица писмени източници. Сред тях се споменават тези на готския историк Йордан и на византийския историк Прокопий от VI в., англосаксонската епическа поема „Беовулф“ от края на VII - нач. на VIII в. и др.

 

57 В старогръцката митология Аргус е стоок гигант, бдителен страж.

 

58 Става дума за йотицизма, националромантическо движение в шведската култура, според чиито привърженици прародината на готите или йотите била Швеция. Тази теза получава особено значение и разпространение в условията на великодържавието поради необходимостта от стимулиране на масите с идеята за забележителните подвизи на техните предци, за дълга им да бранят това наследство от стари времена по бойните полета на Европа. Улуф Рюдбек-старши бил сред най-активните изразители на йотицизма.

 

59 Има се предвид войната, която Швеция обявила на Русия по инициатива на партията на „шапките“ през 1741 г., завършила обаче с пълното поражение на шведските войски и с унизителен за нея договор, подписан на 7 август 1743. В резултат Швеция загубила своето доминиращо положение в Балтийския регион, както и част от Югоизточна Финландия. Войната довела до сериозни икономически проблеми вътре в страната и до бунтове.

 

60 Това наименование е взето от последната част на Хорациевото omne tulit punctum qui miscuit utile dulci - „всеобщо одобрение получава този, който съчетава полезното с приятното“, вече цитирано тук във връзка с първия брой на „Шведският Аргус“.

 

61 В ранните си произведения този датски писател се придържал към образците на френския класицизъм, а впоследствие, повлиян от Ф. Г. Клопщок, той се обръща към теми и сюжети от нордската митология и старата история на ареала („Ролф Краге“, 1770; „Смъртта на Балдер“, 1775). Особен интерес представляват автобиографичната му повест „Животът и мненията на Йоханес Евалд“ (1774-1778) и незавършеният философски роман „Историята на господин Пантакак“ (1771), в който авторът полемизира с „Кандид“ на Франсоа Волтер. Евалд е също така драматург и поет.

 

62 В Erik Lonnroth. Den stora rollen. Kung Gustaf spelad av honom sjalv (1986) - Ерик Льонрот. „Голямата роля. Крал Густаф играе сам себе си“, Stockholm, 1994, s. 30-31.

 

63 Този сборник, издаден през 1760 г., съдържа епико-лирични творби на самия Джеймс Макфърсън, който обаче твърдял, че са старинни шотландски балади, преведени от него от гаелски. Тяхната автентичност била оспорвана ожесточено още след излизането му, но така или иначе „Песните на Осиан“ излъчвали новите естетически идеали на времето и оказали голямо влияние върху редица представители на предромантизма и романтизма в Европа.

 

64 Става дума за „Съдействувало ли е възстановяването на науките и изкуствата за подобряване или за влошаване на нравите?“ и „Беседа за произхода и основите на неравенството между хората“.

 

65 Карл Густаф Тесин (1695-1770) - дипломат, посланик на Швеция в Париж от 1739 до 1742 г., висш държавен служител, колекционер на произведения на изобразителното изкуство, които съставляват ядрото на сбирката на Националния музей в Швеция. Настойник на бъдещия крал Густав III, той го обучавал на изкуството да управлява, поощрявайки културните му интереси. В случая става дума за Carl Gustaf Tessin. Еп gammal mans bref till en spadprins - „Писма на един стар човек до един млад принц“ (I-II, 1756).

 

66 Монета, сечена в Швеция от 1604. Наричана отпървом далер. Между 1777 и 1871 г. риксдалерът е главната парична единица там. Названието й произлиза от Reichsthaler (нем.).

 

67 Обществен деец и публицист (1737-1809), представител на Английското и Американското просвещение, роден в Англия, участник във Войната за независимост в Северна Америка (1775-1783) и Великата френска революция. Специално следва да се отбележи и трактатът му „Епохата на разума“ (1793/1794). Вж. Isaac Kramnik. The Portable Enlightenment Reader. London/ New York 1995. и Robert A. Ferguson. The American Enlightenment, 1750-1820, Boston 1998.

 

68Christianisme, commerce, civilization - това била формулата на икономическата инициатива, с която християнството тогава атакувало институцията на робството, разпространявайки идеите си в черна Африка. Огуст Нурденшьолд, сведенборгианец и социален утопист, загива в Сиера Леоне, участвайки не само в борбата за подмяна на износа на хора с износ на суровини и за въздействие върху съзнанието чрез разпространение на протестантството, но и за създаване на един вид идеално общество в Централна Африка, съответстващо на виждането на Емануел Сведенборг за такава възможност.

 

69 Староисландската дума scald означава в по-широк смисъл творец, но и поет.

 

70Carina Burman. Min salig bror Jean Hendric, Stockholm, 1993.

 

71Gustaviansk mystik. Alkemister, kabbalister, magiker, andeskadare, astrologer och skattegravare i den esoteriska kretsen kring G. A. Reuterholm, hertig Carl och hertiginnan Charlotta 1776-1803. Inledning och kommentarer av Kjell Lekeby - „Густавианска мистика. Алхимици, кабалисти, магове, медиуми, астролози и иманяри в езотеричния кръг около Г. А. Ройтерхолм, херцог Карл и херцогиня Шарлота през 1776-1803“. Предговор и коментари Шел Лекебю, Stockholm,2010.

 

72 Или Chaine des Etres (фр.) - възглед за йерархическата структура на уни-версума, оформен в епохата на Средновековието и по същество припокриващ се с този за scala naturae (лат.). Всички компоненти в тази система са взаимно свързани и мястото им в нея е неизменно - от минералния свят през растителния, животинския, човешкия до този на ангелите и до Бог.

 

73 Вж. в Peter Cornell. Den hemliga kalian. От initiationsmdnster i konst, litteratur och politik. - Петер Корнел. „За моделите на посвещението в изкуството, литературата и политиката", Stockholm, 1981, S. 32-34.

 

74Karin Johanisson. Fornuftets orosandar - Карин Юханисон. „Духовете, тревожещи разума“, Artes 1987, № 1, Stockholm, s. 30.

 

75 Потите заедно със свеите са изконните жители на Швеция (вж. също бел. № 56) и заглавията на тези две стихосбирки на Турилд свидетелстват също за неговата почит към староскандинавските корени на шведската нация, която впрочем винаги е била дейна движеща сила в страната, а през XVIII в. я подхранило и учението на Монтескьо за влиянието на климата и на геофизическите условия изобщо върху развитието, състоянието и темперамента на отделните народи. Т. нар. йотска романтика е едно от централните направления в шведския романтизъм.

 

76 Думата скалд, пояснена по-горе, в по-късните си употреби внушава известна високопарност и тържественост, не допадала на Турилд именно поради това. Показателно е обаче, че той сменил фамилното си име Турен с Турилд - „огънят на Тур“, т.е. на бог Тур от нордската митология, чиято готовност да брани слабите и неговата борбеност особено му допадала.

 

77 Привърженици на една от характерните доктрини през XVIII в., които смятали земята и обработването й за първостепенни източници на благоденствие.

 

78 Професор по философия в Университета в Упсала, където запознал студентите и академичната общност с идеите и съчиненията на Фихте, братя Шлегел, Хердер, Шелинг, Хегел. Негова заслуга е и създаването на шведски език на голяма част от философската и естетическата терминология от началото на XIX в.

 

79 Двата тома на този труд на Питър Гей са както следва: 1. The Rise of Modern Paganism - „Възходът на модерното езичество“, и 2. The Science of Freedom - „Науката на свободата“. Издадени са в Ню Йорк съответно през 1966 и 1969 г.

 

80 Вж. например в Type Френгсмюр. „Търсенето на Просвещението“, бел. № 54, по-горе, както и в Томас Бредсдорф. „Пъстрото просвещение...“, посочена в бел. № 43, или при шведския историк на идеите Свен Ерик Лидман (род. в 1939 г.): вж. в Sven-EricLiedman. Iskuggan avframtiden. Modernitetens idehistoria - Свен-Ерик Лиедман. „В сянката на бъдещето. История на идеите на модерността“, Stockholm, 1997, s. 42-43.

 

_________________________

* Навсякъде, където в пояснителните бележки не е изрично посочено друго, преводите от шведски, английски, френски и руски на заглавия, текстове и пр. са правени от мен. - Б. а.
 






0 user(s) are reading this topic

0 members, 0 guests, 0 anonymous users