Jump to content


Photo

Глава 1


  • Please log in to reply
1 reply to this topic

#1 hristo

hristo

    Administrator

  • Administrators
  • 51 posts

Posted 04 November 2016 - 06:31 PM

Първа глава

 

[Създателят]

 

Любовта е животът на човека

 

1. Човекът знае, че любовта съществува, но не я познава. Човекът знае, че любовта съществува от речта, както когато някой каже: „Той ме обича.“, или че царят обича поданиците си и че поданиците обичат своя цар, когато съпругът обича съпругата си и майката - своите деца и обратно; също, когато този или онзи човек обича родината си, своите съграждани и съседи; както и други абстрактни неща за човека, когато се казва, че обича това или онова нещо. Но макар думата „любов“ да се използва толкова универсално, едва ли някой наистина знае какво е любовта. И понеже човек е неспособен да я познае, когато го докосне, да формира в себе си някаква представа за нея, той или казва, че не е нищо, или че е нещо, породено от поглед, думи, звук, докосване или разговор с други хора, което му е въздействало. Той не разбира, че любовта е самият му живот; не само телесният му живот, а животът като цяло във всичките му измерения - мисли и т.н. Един проницателен човек може да разбере, когато бъде казано: можеш ли да си помислиш или сториш нещо без любов? Нима мислите, речта и действията не охладняват, когато любовта охладнее? И нима не се сгряват, когато любовта се сгрее? Но един проницателен човек разбира, че това е така от собствените си наблюдения, а не от знанието, че любовта е животът на човека.

 

2.  Какво е животът на човека: никой не знае, освен ако не знае, че той е любов. Ако това не се знае, някой може да вярва, че животът на човека не е нищо друго, освен възприемане със сетивата и действие, а друг - че животът е само мисъл; и въпреки това, мисълта е първичното следствие на живота, а чувствата и действията са вторичното. Както се казва тук, мисълта е първичното следствие на живота, но има мисли, които са вътрешни и по-вътрешни и други, които са външни и по-външни. Всъщност, първичното следствие на живота е най-съкровената мисъл, която е възприемането на краищата. Но за всичко това ще бъде казано по-нататък, когато се разглеждат степените на живота.

 

3.  Една идея за любовта като живота на човека може да бъде възприета от топлината на слънцето към земята. Известно е, че тази топлина е всеобщият живот за всички растения на земята. Понеже чрез топлината, която се появява през пролетта, всякакви растения се надигат от земята, покриват се с листа, после цъфтят и накрая дават плод и по този начин в определен смисъл живеят. Но когато през есента и зимата топлината се отдръпне, растенията се оголват от тези признаци на живота и повяхват. Така е и с любовта на човека, понеже топлината и любовта си съответстват. Следователно любовта е също и топлина. 

 

Единствено Бог, който е Господ, Сам е любов, защото Той е животът, а ангелите и човеците получават живота

 

4. Това ще бъде напълно обяснено в трактатите за Божественото провидение и за Живота; достатъчно е тук да кажем, че Господ, който е Господ на вселената, е несътворен и безкраен, а човекът и ангелите са сътворени и ограничени. И понеже Господ е несътворен и безкраен, Той Сам е битието, наречено Йехова и самият живот или животът в себе си. От несътвореното, безкрайното, самото битие и самия живот никой не може да бъде непосредствено сътворен, защото Божественото е единно и неделимо и сътворението им е възможно само от сътворените и крайни неща и така да е оформено, че в тях да се съдържа Божественото. И понеже човеците и ангелите са такива, те са получатели на живота. Следователно, ако някой допусне да бъде дотам заблуден, че да смята, че не е получател на живота, а е живот, то той ще се увлече от мисълта, че сам е Бог. Усещането на човек сякаш той е живот и оттук вярата, че това е така възниква от заблуда; понеже основната причина не се възприема във второстепенната причина по друг начин, освен като част от нея. За това, че Господ Сам е Живот, Той сам поучава Йоан:

 

Защото както Отец има живот в Себе Си, също така е дал и на Сина да има живот в Себе Си (5:26).

 

Също така, Той казва, че Той Самият е Живот (Йоан 11:25; 14:6).

 

И тъй като животът и любовта са едно (както е видно от казаното по-горе в т. 1, 2), следва, че Господ, който Сам е Живот, Сам е и Любов.

 

5. Но за да може това да стане достъпно за разума, е нужно да се знае със сигурност, че Господ, Който е Любов в Своята същност, т.е. Божествена Любов, Се появява пред ангелите на небето като слънце, и че от това слънце произлизат светлината и топлината; топлината, която произлиза от там, която в същността си е любов, и светлината, която произлиза от там, която в същността си е мъдрост; и доколкото ангелите са получатели на тази духовна топлина и духовна светлина, те са любов и мъдрост, но любов и мъдрост не от себе си, а от Господ. Тази духовна топлина и светлина влияят не само на тях, но се вливат и в човеците и им влияят до степен, в която се превръщат в получатели; и те стават получатели до степента на тяхната любов към Господ и любов към ближния. Самото слънце, което е Божествената Любов, със своята топлина и светлина не може да създаде никого директно от себе си; понеже създаденият по този начин би бил любов по своята същност, а тази любов е Сам Господ; но тя може да сътвори от вещества и материи създадени така, че да могат да получават самата топлина и светлина; също както слънцето на света не може с топлината и светлината си директно да създаде растения на земята, но може чрез почвата, в която присъства чрез топлината и светлината си и така може да създаде растителността. В духовния свят Божествената Любов на Господ се проявява като слънце и от нея се поражда духовната топлина и духовата светлина, от които ангелите получават любов и мъдрост, както може да се види в книгата Небе и ад (т.116–140).

 

6. Тъй като човекът не е живот, а получател на живота, следва, че зачатието на човек от неговия баща не е зачатие на живота, а само на най-първата и най-чиста форма, способна да получи живот; и към това, подобно на ядро или отправна точка в утробата постепенно се присъединяват вещества и материи във форми, приспособени към възприемането на живота в определен ред и степен.

 

 

Божественото не е в пространството

 

7. Това, което е Божествено или Бог, не се намира в пространството, макар да е вездесъщо и да е с всеки човек на света и с всеки ангел в рая, и с всеки дух в рая, и не може да бъде разбрано от чисто материална идея, но може да бъде разбрано от духовна идея. Не може да се разбере чрез материална идея, понеже в материалната идея съществува пространство; тъй като се формира от неща, както в света и всяко и всички те, които са видими за очите, принадлежат на пространството. В света всяко голямо и малко нещо принадлежи на пространството; всяка дължина, ширина и височина принадлежи на пространството; с една дума, всяка мярка, фигура и форма са част от пространството. Затова беше казано, че с чисто материална идея не може да бъде разбрано, че Божественото не е в пространството, а навсякъде. Но с материална мисъл човек може да разбере това само ако към него допусне нещо от духовната светлина. Поради тази причина първо ще бъде казано нещо за духовната идея и за произлизащото от нея духовно мислене. Духовната идея не произхожда от пространството, а всичко в нея произтича от състоянието. Състоянието е предпоставка за любов, живот, мъдрост, за привързаност и радост, произтичащи от него; като цяло - от доброто и истината. Идеята за тези неща, която е действително духовна, няма нищо общо с пространството; тя го надвишава и гледа към идеите за пространството, също както раят гледа към земята. Но дотолкова, доколкото ангелите и духовете виждат с очи, също както хората в света, и тъй като обектите могат да бъдат видени единствено в пространството, то в духовния свят, където се намират ангелите и духовете, съществуват пространства като тези на земята; те обаче не са пространства, а прояви, тъй като не са устойчиви и постоянни, каквито са пространствата на земята, а могат да се удължават и намаляват, да се променят или изменят.

 

И тъй като не могат да бъдат определени в този свят чрез измерване, не могат и да бъдат разбрани от материална идея, а само от духовна идея. Духовната идея за разстоянията на пространството е същата както за разстоянията на доброто или разстоянията на истината, които са в сродство и подобие според състоянията на доброто и истината.

 

8.   Оттук се вижда, че единствено чрез материална идея човек е неспособен да разбере, че Божественото е навсякъде, но не и в пространството; но ангелите и духовете ясно разбират това. Следователно, ако човек допусне в мислите си нещо от духовната светлина, той също би могъл да го разбере. Причината и човек да е способен да разбере не е в това, че тялото му може да мисли, а духът му, т.е. не неговата материалност, а неговата духовност.

 

9.  Но много хора не успяват да разберат това, заради тяхната любов към материалното, която им пречи да възвисят разбирането си над материалното, в духовната светлина; и тези, които не желаят да го сторят, могат да мислят единствено в пространството, дори по отношение на Бога. А да се мисли за Бог чрез пространството е като да се мисли за разширяването на природата. Всичко това беше казано, тъй като без познание и известно възприятие, че Божественото не е в пространството, нищо не може да бъде разбрано за Божествения живот, който е любов и мъдрост, за които се говори в настоящото издание. Оттук малко или нищо не може да бъде разбрано за Божественото провидение, всеприсъствие, всевиждане, всемогъщество, безкрайност и вечност, които в последствие подред ще бъдат разгледани.

 

10.   Както казахме, в духовния свят, подобно на материалния, също има пространства, следователно и разстояния, но те са прояви според духовното сродство, което е любов и мъдрост или добро и истина.

 

Затова макар Господ да е навсякъде в небесата с ангелите, Той се появява високо над тях като слънце. Освен това, тъй като получаването на любов и мъдрост предизвиква сродство с Господ, небесата, в които се намират ангелите с по-близко сродство с Него, са по-близо до Него, отколкото онези, при които сродството е по-отдалечено. Затова небесата, които са три на брой, се различават едно от друго, подобно на обществата на всяко небе; освен това, адът под тях е отдалечен според отхвърлянето им на любовта и мъдростта. Същото важи и за хората, в които и чрез които Господ присъства на цялата земя; и това е поради единствената причина, че Господ не се намира в пространството.

 

Бог е всеки човек

 

11. Във всички небеса съществува единствената идея, че Бог е човек. Това е така, понеже небето изцяло и във всяка част поотделно е в същата форма като човека, и защото Божественото, което е в ангелите, съставлява небето и доколкото мисълта протича според формата на небето, за ангелите е невъзможно да мислят за Бог по друг начин. Поради тази причина всички, които са съединени с небето, мислят за Бог по същия начин, както когато мислят в себе си или в духа си. Поради факта, че Бог е човек, всички ангели и всички духове в тяхната цялост са хора. Това е така поради факта, че формата на небето навсякъде е подобна на себе си - както в най-голямата, така и в най-малката си част. В книгата Небе и ад може да се види, че небето в своята цялост и в отделните си части пребивава във форма, както и човекът (т. 59-87); и че мислите протичат според формата на небето (т. 203, 204). В Битие е описано, че хората са сътворени по образ и подобие Божие (1:26, 27). Освен това, Бог се е появявал под формата на човек на Авраам и на други. Древните, както мъдрите, така и неучените, възприемали Бога като човек; и когато накрая започнали да почитат много богове, подобно на Атина и Рим, те ги почитали като хора. Казаното тук може да се илюстрира със следния откъс от малка, вече публикувана книга:

 

Различни племена, особено африкански, които признават и почитат един Бог, Създателя на вселената, имат идея за Бога като за човек и твърдят, че е невъзможно да съществува друга идея за Бога. Когато разберат, че съществуват хора, които възприемат идеята за Бог като за нещо облачно в средата на вселената, те питат къде има такива хора; и когато разберат, че има такива между християните, те казват, че това е невъзможно. Казват им, че тази идея е породена от факта, че в Словото Бог е нарече „дух“, а за духа те нямат друга идея, освен като за частица от облак, без да знаят, че всеки дух и всеки ангел е човек. Но при направени изследвания дали духовната идея на тези лица е подобна на материалната им идея, било открито, че тя не е такава при онези, които вътрешно признават Господ за Бог на небето и земята. Веднъж чух как християнски презвитер каза, че никой не може да има представа за Божествената човечност; и след това видях да го съпровождат сред различни племена, постепенно от вътрешни към по-вътрешни и от тях към техните небеса и накрая към християнския рай; и навсякъде тяхното вътрешно възприятие за Бога му беше предавано и той забелязал, че тяхната единствена идея за Бога е като за човек, която е същата като идеята за Божествената човечност (Продължението на Страшния съд), т. 74).

 

12. Народната идея в християнството за Бога е идеята, че Бог е човек, понеже Бог в Атанасиевото учение за Троицата е наречен „лице“. Но по-учените от останалите хора обявяват Бог за невидим, заради това, че не могат да разберат как Бог като човек може да създаде небето и земята и да изпълни вселената с присъствие и много други неща, които не са достъпни за разума, докато не му стане известно, че Божественото не се намира в пространството. Онези, обаче, които се обръщат към Самия Господ, мислят за Божествената човечност и по този начин мислят за Бог като човек.

 

13.  Важността да имаме правилна идея за Бога може да се види в истината, че идеята за Бог съставлява най-вътрешната част на мисълта у всекиго, който има религия, понеже всичко, както в религията, така и в богослужението, има отношение към Бог. И тъй като Бог е навсякъде и във всичко, както в религията, така и в богослужението, то следва, че където няма правилна идея за Бога, не е възможно общуване с небето. Защо всеки народ в духовния свят заема своето място според неговата идея за Бог като човек; защото само на тази и никоя друга идея е присъща идеята за Бога като човек. Животът след смъртта за човека е съобразен с идеята за Бог, която човек е утвърдил в себе си; това е видно от противоположното, а именно, че отрицанието на Бога и в християнския свят - отрицанието на Божествеността на Господ, което и представлява адът.

 

                 1                                                 2

В Бого-човека аз-ът и екзистенцията са едно неделимо цяло

 

14. Битието (esse) и съществуването (existere) съществуват заедно; едното е невъзможно без другото. Esse съществува чрез existere, а не без него. Разумът в човека може да разбере тази истина, ако човек помисли, че не е възможно никакво битие, което да не съществува, и не е възможно никакво съществуване, което да не произлиза от битието. И тъй като едното съществува само при наличие на другото, а не без него, следва, че те са едно цяло, но разделно цяло. Те са едно разделно цяло, подобно на любовта и мъдростта; всъщност, любовта е битието, а мъдростта е съществуването; понеже не може да съществува любов извън мъдростта, нито да съществува мъдрост извън любовта; затова когато любовта пребивава в мъдростта, тя съществува. Те двете са едно цяло и макар да могат да бъдат разделени мислено, но не и в действителност; и тъй като могат да бъдат разделени мислено, макар и не в действителност, се казва, че са едно разделно цяло. В Бого-човека битието и съществуването са едно неделимо цяло, подобно на душата и тялото. Душата не може да съществува извън тялото, нито тялото да съществува без душата. Божествената душа в Бого-човека представлява Божественото битие, а Божественото тяло представлява Божественото съществуване. Мисленето, че душата може да съществува извън тялото, да разсъждава и да бъде мъдра, е погрешно схващане, произтичащо от

 

1. „Да бъдещ и да съществуваш.“ Изглежда Сведенборг използва думата „съществува“ само в основното ѝ значение на появявам се, ставам, превръщам се, заемам форма. Разликата между битието и съществуването в основата си е същата като между вещество и форма.

 

2. Значението на фразата „distincte unum“ вж. по-долу в този абзац; също т. 17, 22, 34, 223 и Божественото провидение, т. 4.

 

 

заблуди; душата на всеки човек се намира в духовно тяло, след като свали материалната обвивка, която е носела в света.

 

15. Битието е битие само тогава, когато съществува, защото дотогава то не е във форма и след като не е във форма, то няма качества; а ако нещо няма качества, то е нищо. Съществуващото от битието, поради това, че е от битието, става едно цяло с него. Оттук тяхното единно цяло обединява двете в едно; съществуващото чрез битието представлява едно цяло с него, заради това, че произтича от него; оттук е тяхното единно цяло и оттук едното от тях принадлежи на другото взаимно и обратно и всяко е във всички неща, както е в себе си.

 

16.  Оттук може да се види, че Бог е човек, и че Той е съществуващ Бог, Който съществува не от, но в Себе Си. Който съществува в Себе Си е Бог, от Когото са произлезли всички неща.

 

 

В Бого-човека всичко безкрайно е едно неделимо цяло

 

17.   Добре известно е, че Бог е безкраен, понеже е наречен Безкраен; а е наречен така, защото тази характеристика Му е присъща. Но Той не е безкраен, само защото е битието и съществуването в Себе Си, но защото те са безкрайни. Без тях безкрайността би била такава само на думи. Безкрайните неща в Него не могат да бъдат безкрайно много или всичко, само заради естествената идея за много или всичко, тъй като естествената идея за безкрайно много е ограничена, а естествената идея за безкрайно всичко, макар и неограничена, е породена от ограничени неща във вселената. Затова човек, чиито идеи са естествени, не може чрез възвисяване или приближаване да достигне до постиженията за безкрайността в Бога; а ангелът, макар и да има тази възможност, тъй като пребивава в духовната идея, може чрез възвисяване и приближаване да надмине степента на човешките постижения, но въпреки това не и до такава степен, че да постигне Безкрайността. 

 

18. Всеки, който вярва, че Бог е човек, би могъл да се убеди, че в Бог съществуват безкрайни възможности; защото, бидейки човек, Той притежава тяло и всичко, свързано с него – лице, гръд, корем, слабини и стъпала; без тях не би могъл да е човек. И следователно притежава и очи, уши, нос, уста и език; както и частите от човешкото тяло, като сърцето и дробовете, и техните прилежащи, които, взети заедно, превръщат човека в човек. В сътворения човек тези части са много, а в подробностите на структурата си са даже неизброими; но в Богочовека те са безкрайни, абсолютно нищо не липсва и заради това Той притежава безпределно съвършенство. Това съпоставяне между несътворения човек, който е Бог, и сътворения е правилно, защото Бог е човек; и самият Той казва, че човекът на този свят е създаден по Негов образ и подобие (Битие, 1:26, 27).

 

19. Това, че в Бог съществуват безкрайни възможности, е още по-очевидно за ангелите в обитаваните от тях небеса. Целият рай, който съдържа безброй ангели, в най-пълната си форма е като един човек. Същото важи и за всяко Райско общество, независимо от размера му. Оттук също следва, че ангелът е човек, защото всеки ангел е един умален Рай. (Това е описано в произведението „Рай и Ад“, т. 51-86.) Раят като цяло, частично или поотделно дължи формата си на Божественото, което получават ангелите; защото степента, в която ангелът получава Божественото, го прави в цялостния му вид човек. Затова е казано, че ангелите са в Бог и Бог е в тях; и още, че Бог представлява тяхната цялост. Не може да се определи колко неща има в Рая; и понеже именно Божественото съставя Рая и затова тези неизразимо много неща идват от Божественото, става съвсем очевидно, че съществуват безкрайни възможности в самия човек, който е Бог.

 

20. До подобен извод може да се стигне и като се наблюдават употребленията и техните съответствия в сътворената вселена. Но за да може да проумеем това, трябва първо да се дадат някои встъпителни пояснения.

 

21. Понеже в Богочовека съществуват безкрайни възможности, които се оглеждат в Рая, в ангелите и в човека; и понеже Богочовекът не се намира в космоса (както е гореспоменато, т. 7-10), донякъде може да се види и проумее как е възможно Бог да бъде вездесъщ, всезнаещ и вседаващ; и как, като човек, е могъл да сътвори всичко и да го съхранява в Себе Си във вечен порядък.

 

22. Това, че в Богочовека безкрайните възможности са едно отличимо цяло, може да бъде видяно и от начина, по който се оглежда в човека. Както споменахме, в човека има неизброими неща; но той ги чувства като едно-единствено. Сетивата му не подсказват нищо за мозъка, за сърцето и дробовете, за жлъчката, далака и панкреаса; или за безбройните елементи в очите, ушите, езика, стомаха, детеродните органи и всички останали; и понеже сетивата му не подсказват нищо за тях, той се възприема като едно цяло. Причината е, че всички те заемат такава форма, че нито едно от тях не би могло да липсва; защото това е формата, която приема живота от Богочовека (както вече описахме, т. 4-6). От подредбата и връзката между всички неща в тази форма идва чувството, а оттам и представата, че тези неща не са неизброими, а са едно-единствено. От това може да се заключи, че неизброимите неща, които в човека съставляват единство – Богочовек – са едно отличимо, съвсем отличимо цяло.

 

 

 

Има един-единствен Богочовек, от когото произхожда всичко

 

23. В центъра на цялата събрана човешка мъдрост стои идеята, че има само един Бог, създателя на Вселената; затова разумният човек, поради същността на представите си, не мисли и не би могъл да мисли по друг начин. Ако кажете на един разумен човек, че има двама създатели на Вселената, ще усетите неговата неприязън, която вероятно ще се прояви още щом той чуе фразата; от което излиза, че всичко, свързано с човешкия разум, се обединява в идеята, че Бог е един. Има две причини за това. Първата е, че самата възможност да мисли трезво не е на човека, а е на Бог в човека; човешкият разум в своята същност зависи от тази възможност, а поради тази същност на разума човекът вижда чрез самия себе си, че Бог е един. Втората причина е, че посредством тази възможност човекът или се намира насред Небесната Виделина, или черпи основите на мисълта си от там; а в Небесната Виделина е прието, че Бог е един. Обратното е, когато човек използва тази възможност, за да поквари нисшите части на своите представи; такъв човек също е надарен с тази възможност, но изкривявайки нисшите части, той я обръща наопаки и разумът му загнива.

 

24. Дори несъзнателно, всеки мисли за група хора като за един човек; и тъй мигновено осъзнава какво означава кралят да е главата, а поданиците – тялото, или че някой заема определено място в основното тяло, тоест в кралството. Духовното тяло е устроено по същия начин, както държавното. Духовното тяло е Църквата; нейна глава е Богочовекът; и оттук става ясно как би изглеждала тя, ако вместо един Бог, създателя и крепителя на Вселената, си въобразим неколцина. Тогава Църквата би заприличала на едно тяло с няколко глави; тоест не човек, а чудовище. Ако се каже, че тези глави имат обща същност и че заедно образуват една глава, тогава единственият възможен образ би представлявал една глава с много лица или много глави с едно лице; което би придало уродлив облик на Църквата. Истината е, че Бог е единствената глава, а Църквата е тялото, което се подчинява на заповедите на главата, а не на своите собствени; какъвто е случаят и с човека; и от тук следва, че в кралството може да има само един крал, защото няколко биха го разпокъсали, докато един е способен да съхрани целостта му.

 

25. Същото се отнася и за разпръснатата по целия свят Църква, наречена духовна общност, защото тя е като едно тяло под една глава. Добре известно е, че главата управлява намиращото се под нея тяло с волята си; защото обитанието на разума и волята е главата; и бидейки подчинено на разума и волята, тялото се управлява от тях, до такава степен, че то самото представлява подчинение и нищо повече. Както тялото не може да прави нищо без разума и волята в главата, така и вярващият човек не може да прави нищо без Бог.

Изглежда сякаш тялото действа само, сякаш ръцете и краката се движат сами; или устата и езикът говорят сами – а всъщност те в ни най-малка степен не действат самостоятелно, а следват заръките на волята и последвалата мисъл на разума в главата. Представете си, че едно тяло има няколко глави и всяка от тях е свободна да действа по собствено усмотрение и собствена воля – би ли могло такова тяло да просъществува? Единната цел, произлизаща от една глава, би била невъзможна за достигане от множество глави. Небесата са устроени по същия начин, по който е устроена и Църквата; в тях има хиляди ангели и ако всички те не почитаха един Бог, щеше да настане разкол и Раят да се разпадне. Ако пък някой ангел небесен дори за миг си представи множество богове, незабавно бива отлъчен; прокуждат го в най-далечните предели на Рая и оттам потъва надолу.

 

26. Понеже целият Рай и всичко в него са свързани с един Бог, ангелската реч е такава, че посредством определено съзвучие, произтичащо от съзвучието на небесата, тя следва един ритъм – доказателство, че за ангелите е невъзможно да не възприемат Бог като един; защото говорът идва от мисълта.

 

27. Кой разумен човек не би прозрял, че Божественото е неделимо? А също и че множественост от Безкрайни, Несътворени, Всемогъщи и Богове е невъзможна? Ако някой лишен от разум човек обяви, че множественост от Безкрайни, Несътворени, Всемогъщи и Богове е възможна, стига те да имат еднаква същина, която ще направи от тях един Безкраен, една Несътворен, един Всемогъщ, един Бог – тогава тази еднаква същина не е ли една-единствена същност? А не е възможно повече от един да има една същност. Ако се заяви, че едната произлиза от другата, то тази, която е произлязла от другата, не е Бог в истинската Му същност; а Бог в истинската Си същност е Бог, от когото произлиза всичко (вж. по-горе, т. 16).

 

 

 

Сама по себе си, Божествената същност е любов и мъдрост

 

28. Съберете всичките си знания и ги проучете внимателно. В миг на проникновение няма как да не достигнете до извода, че вселенската истина е именно любовта и мъдростта. Защото точно те са двете основи на всичко в живота на човека; всичко в този живот – светско, етическо и духовно – се крепи на тях, а без тях не представлява нищо. Същото важи и за всичко в живота на съставния човек, а именно, както вече разказахме, обществото – малко или голямо, кралството, империята, църквата, както и ангелския Рай. Премахнете любовта и мъдростта от тях и се замислете какво би останало; ще откриете, че без такива основи те не представляват нищо.

 

29. Събрани, любовта и мъдростта в своята същност са в Бог. Никой не може да отрече това; защото Бог обича всички чрез любовта, която живее в Него, и води всички чрез мъдростта, която носи в Себе Си. В своята подредба сътворената вселена е тъй изпълнена с мъдрост, извираща от любовта, че съвкупността от всички неща може да се нарече самата мъдрост. Защото всички неща създават такъв порядък, последователно и едновременно, че взети заедно, те стават едно цяло. Само и единствено това ги държи заедно и ги съхранява.

 

30. Понеже сама по себе си, Божествената същност е любов и мъдрост, човекът има две способности за живот; от едната получава разум, а от другата – воля. Способността, която му дава разум, извлича цялото си съдържание от притока Божия мъдрост, а способността, която му дава воля – от притока Божия любов. Ако човек не е истински мъдър и не обича както трябва да се обича, тези възможности не изчезват, а просто се заключват; и докато са заключени, въпреки че разумът пак се нарича разум, а волята – воля, те в същността си вече не са такива. А ако тези две способности бъдат отнети, всичко човешко би погинало; защото човешкото се изразява в това да мислиш и да говориш, следвайки мисълта, и да се стремиш и да действаш, следвайки волята. От това става ясно, че Божественото в човека обитава именно тези две способности – да помъдряваш и да обичаш (тоест че бихме могли да помъдряваме и да обичаме). Другаде по-подробно разисквам това, което знам от богат личен опит, а именно, че човекът има възможността да обича [и да постъпва мъдро] дори когато не е толкова мъдър, колкото може да бъде, и не обича така, както би могъл.

 

31. Поради това, че сама по себе си, Божествената същност е любов и мъдрост, всичко във Вселената е свързано с добротата и с истината; защото всичко, което произлиза от любовта, се нарича доброта, и всичко, което произлиза от мъдростта, се нарича истина. Но за това – по-нататък.

 

32. Поради това, че сама по себе си, Божествената същност е любов и мъдрост, Вселената и всичко в нея, одушевено или неодушевено, съществуват непрекъснато посредством топлината и светлината; защото топлината отговаря на любовта, а светлината – на мъдростта; откъдето следва, че духовната топлина е любов, а духовната светлина е мъдрост. Но и това остава за по-нататък.

 

33. Всички човешки чувства и мисли изгряват с Божествената Любов и с Божествената Мъдрост, които изграждат самата Божия същност: чувствата – с Божествената Любов, а мислите – с Божествената Мъдрост; и всичко човешко е именно чувства и мисли; те са изворите, от които извира всичко в живота ни. Всяка радост и всяко наше удовлетворение идват от тях: радостта – от чувствата, породени от любовта ни, удовлетворението – от мисълта. След като човекът е създаден да получава, и успява да получи в степента, в която обича Бог и е мъдър заради тази любов – с други думи, в степента, в която чувства нещата, произлизащи от Бог, и размишлява над чувствата си, – то тогава Божествената същност, която е създателят [създателката], е Божествена Любов и Божествена Мъдрост.

 

 

 

Божествената Любов е част от Божествената Мъдрост, а Божествената Мъдрост е част от Божествената Любов

 

34. В Богочовека Божественото esse [битие] и Божественото existere [съществуване] са едно отличимо цяло (както описахме, т. 14-16). И понеже Божественото esse e Божествената Любов, а Божественото existere е Божествената Мъдрост, те също са едно отличимо цяло. Казано е, че са едно отличимо цяло, защото любовта и мъдростта са едновременно отделни и обединени, така че любовта е част от мъдростта, а мъдростта е част от любовта, защото любовта живее в мъдростта и мъдростта съществува в любовта; и тъй като мъдростта получава своето existere от любовта (както споменахме, т. 15), то Божествената Мъдрост също е esse. От тук следва, че взети заедно, любовта и мъдростта са Божественото esse, но взети поотделно, любовта се нарича Божествено esse, а мъдростта – Божествено existere. Такава е ангелската представа за Божествената Любов и Божествената Мъдрост.

 

35. След като в Богочовека има такъв съюз на любовта и мъдростта и на мъдростта и любовта, то съществува само една Божествена същност. Защото Божествената същност е Божествена Любов, понеже тя е част от Божествената Мъдрост, и е Божествена Мъдрост, понеже тя е част от Божествената Любов. И тъй като съществува такъв съюз между двете, Божественият живот също е едно цяло. Животът е Божествената същност. Божествената Любов и Божествената Мъдрост са едно цяло, защото съюзът е взаимен, а взаимността води до единство. Взаимния съюз ще разискваме по-подробно другаде.

 

36. Във всяко Божествено дело също има съюз на любовта и мъдростта; от който то става вечно и нескончаемо. Ако в сътвореното дело имаше повече Божествена Любов, отколкото Божествена Мъдрост, или повече Божествена Мъдрост отколкото Божествена Любов, то би могло да просъществува само дотолкова, доколкото Любовта и Мъдростта са наравно в него; всеки излишък би отпаднал.

 

37. Божественият промисъл в трансформирането, възраждането и спасението на човека е съставен от еднакви части Божествена Любов и Божествена Мъдрост. Ако е съставен от повече Божествена Любов, отколкото Божествена Мъдрост, или от повече Божествена Мъдрост, отколкото Божествена Любов, тогава човекът не може да бъде трансформиран, възроден и спасен. Божествената Любов се стреми да спаси всички, но може да го постигне само чрез Божествената Мъдрост; всички закони, които спомагат за спасението, принадлежат на Божествената Мъдрост; и любовта не може да ги надхвърли, защото Божествената Любов и Божествената Мъдрост са едно цяло и действат в хармония.

 

38. В Словото Божие Божествената Любов и Божествената Мъдрост са изразени чрез „правда“ и „съд“; Божествената Любов е наречена „правда“, а Божествената Мъдрост – „съд“; поради тази причина „правда“ и „съд“ присъстват в Словото Божие, както е споменато в „Псалтир“:

 

„Правда и съд са основа на престола Ти“ (Псалом 89:14).

 

„... и ще направи да се яви правдата ти като светлина, и съдът ти като пладне“ (Псалом 37:6).

 

В „Книга на пророк Осия“:

 

„... ще те сгодя за Себе Си вовеки, ще те сгодя за Себе Си в правда и съд“ (2:19).

 

В „Книга на пророк Иеремия“:

 

„... и ще въздигна на Давида праведна Младочка, и ще се възцари Цар, Който ще постъпва мъдро и ще върши съд и правда на земята“ (23:5).

 

В „Книга на пророк Исаия“:

 

„Неговата власт и мир безкрай ще расте върху престола на Давида и в царството му, за да го утвърди Той и да го укрепи чрез съд и правда отсега и довека“ (9:7).

 

„Висок е Господ, Който живее във висините: Той ще изпълни Сион със съд и правда“ (33:5).

 

В „Псалтир“:

 

„... като се уча от съдбите на Твоята правда [...] Седем пъти на ден Те хваля, за Твоите праведни съдби.“ (Псалом 119:7, 164).

 

Същото се има предвид с „живот“ и „светлина“ в „Евангелие от Иоана“:

 

„В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците.“ (1:4)

 

В този откъс „животът“ изразява Божествената Любов на Господа, а „светлината“ – Божествената Му Мъдрост. В „Евангелие от Иоана“ същото се подразбира от думите „живот“ и „дух“:

 

„Думите, що ви говоря, са дух и живот.“ (6:63)

 

39. В човека любовта и мъдростта изглеждат сякаш са отделни, а всъщност са едно отличимо цяло, защото при човека мъдростта е каквато е любовта, а любовта е каквато е мъдростта. Мъдростта, която не образува едно цяло с любовта си, изглежда като мъдрост, но не е; и любовта, която не образува едно цяло с мъдростта си изглежда като любов към мъдростта, но не е; защото всяка трябва да добие същината и живота си от другата. При човека любовта и мъдростта изглеждат сякаш са отделни, защото неговата способност да развива разум може да се издигне до Небесната Виделина, но не и способността му да обича, освен ако той действа, водейки се от разума си. Следователно всяка привидна мъдрост, която не образува едно цяло с любовта към мъдростта, се свлича в любовта, от която е дошла; която може да е любов към невежеството, дори към лудостта. Така човек може да знае от мъдростта, че трябва да направи нещо, и все пак да не го направи, защото не го обича. Но когато човекът прави с любов това, на което го учи мъдростта, той става образ Божий.

 

 

 

Божествената Любов и Божествената Мъдрост са субстанция и форма

 

40. Представата на повечето хора за любовта и мъдростта е, че те са нещо, което кръжи и се носи във въздуха или етера, или са изпарение от нещо сходно. Почти никой не вярва, че те наистина съществуват като субстанция и форма. Дори тези, които ги разпознават като субстанция и форма, все пак ги възприемат сякаш те се намират извън субекта и извират от него. Защото те наричат субстанция и форма това, което възприемат, че се намира извън субекта и извира от него, дори то да кръжи и да се носи; като не знаят, че любовта и мъдростта са самият субект и че това, което се възприема като вън от него, като кръжащо и носещо се, не е нищо повече от външно проявление на състоянието на субекта. Съществуват няколко причини, поради които това не е било установено досега, едната от които е, че външните проявления са първото, от което човешкият ум гради своите схващания, и умът може да ги отхвърли само ако изследва източника им; и ако източникът е скрит надълбоко, умът може да го изследва само като дълго време разглежда схващанията си в духовната светлина; а това му е непосилно заради естествената светлина, която непрестанно го отвлича. Истината обаче е, че любовта и мъдростта са най-истинската субстанция и форма, която съставлява самия субект.

 

41. Но при положение че това противоречи на външното проявление, то навярно не звучи достоверно, освен ако не се докаже; и тъй като може да бъде доказано единствено със средства, които човекът умее да възприема с телесните си сетива, с такива и ще го докажем. Човекът има пет външни сетива, наречени осезание, вкус, обоняние, слух и зрение. Обект на осезанието е кожата, в която е обвит човекът, като самата субстанция и форма на кожата я карат да усеща това, което се допре о нея. Осезанието като сетиво не се състои в допрените обекти, а в субстанцията и формата на кожата, които всъщност са субектът; самото сетиво е въздействие на допрените обекти върху субекта. Така е и с вкуса; това сетиво представлява въздействие върху субстанцията и формата на езика; езикът е субектът.

Така е и с обонянието; добре известно е, че мирисът въздейства на ноздрите, че той е в ноздрите и че те се влияят от обонятелните частици, които ги докосват. Така е и със слуха, който сякаш се намира на мястото, от което произлиза звукът; но слухът е в ухото и представлява въздействие върху неговата субстанция и форма; това, че слухът бил далече от ухото, е просто външно проявление.

Така е и със зрението. Когато човек гледа обекти от разстояние, зрението сякаш е там, където са и те; а всъщност зрението е в окото, което е субектът, и представлява въздействие върху него. Впечатлението за разстояние е просто резултат от преценката ни за междинните обекти в пространството или от смаляването и замъглеността на обекта, чийто образ се формира във вътрешността на окото, в зависимост от ъгъла на падане. От това става ясно, че зрението не излиза от окото, за да достигне обекта, а че образът на обекта влиза в окото и въздейства върху неговата субстанция и форма. Следователно зрението е като слуха; слухът не напуска ухото, за да улови звука, а вместо това звукът влиза в ухото и му въздейства. От всичко това стигаме до извода, че въздействието върху субстанцията и формата, които пораждат сетивата, не е отделено от субекта, а само внася промяна в него, като субектът запазва същността и функциите си.

От тук следва, че зрението, слухът, обонянието, мирисът, вкусът и осезанието не са летливи феномени, извиращи от органите си, а са самите органи, разглеждани като субстанция и форма, и че когато върху органите се въздейства, възникват сетивата.

 

42. Така е и с любовта и мъдростта, с единствената разлика, че субстанцията и формата, които представляват любовта и мъдростта, са невидими за очите. Въпреки това никой не може да отрече, че плодовете на мъдростта и любовта, наречени мисли, възприятия и чувства, са субстанции и форми, а не някакви образувания, извиращи от нищото или извлечени от същинската субстанция и форма, която представляват субектите. Защото в мозъка има безброй субстанции и форми, в които всяко вътрешно сетиво, свързано с разума и волята, заема свое място. Намиращите се там чувства, възприятия и мисли не са изпарения от тези субстанции, а са реални субекти, които не излъчват нищо сами, а просто претърпяват промени, в зависимост от онова, което ги достига и им влияе. Това се вижда от прежните съждения за външните сетива. По-долу ще разясним какво ги достига и им влияе.

 

43. От всичко това може да се заключи, че сами по себе си, Божествената Любов и Божествената Мъдрост са субстанция и форма; защото те са самите esse и existere; и ако не бяха както esse и existere, така и субстанция и форма, щяха да са просто приумици, които, сами по себе си, не представляват нищо. 

 



#2 hristo

hristo

    Administrator

  • Administrators
  • 51 posts

Posted 04 November 2016 - 06:39 PM

Сами по себе си, Божествената Любов и Божествената Мъдрост са субстанция и форма, следователно са единствената субстанция и форма

 

44. Това, че Божествената Любов и Божествената Мъдрост са субстанция и форма и че Божественото esse [битие] и existere [съществуване] са esse и existere в най-истинската си същност, бе доказано в предишните точки. Не може да се каже, че esse и existere възникват сами от себе си, защото това предполага начало, и то начало от нещо вътре в тях, което би съдържало esse и existere в най-истинската им същност. Но esse и existere в най-истинската си същност възникват от вечността. Те са несътворени, а всичко сътворено трябва да произлиза от нещо несътворено. Онова, което е сътворено, е крайно, а крайното може да възникне само от Безкрайността.

 

45. Този, който чрез разсъждения успява да осъзнае и да разбере esse и existere в най-истинската им същност, определено би могъл да стигне до заключението, че те са единствени. Това се нарича единственото, което е неповторимо; и от което произтича всичко останало. Понеже единственото е субстанция и форма, то е единствената субстанция и форма. А понеже тази единствена субстанция и форма е Божествената Любов и Божествената Мъдрост, тя е единствената любов и единствената мъдрост; от което следва, че е единствената същност, а също така и единственият живот; защото животът е любов и мъдрост.

 

46. От всичко това се вижда колко първично (под влияние на телесните си сетива и слепотата си в духовно отношение) мислят онези, които твърдят, че природата произлиза сама от себе си. Те мислят чрез очите си и са неспособни да мислят чрез разума. Мисълта чрез очите запушва разума, а мисълта чрез разума отваря очите. Такива хора изобщо не са способни да мислят за esse и existere в най-истинската им същност и за това, че те са вечни, несътворени и безкрайни; нито пък за живота, освен като за нещо преходно и чезнещо в пустота; нито за любовта и мъдростта и как всички природни явления произлизат от тях. Не може да се прозре, че от тях произлизат всички природни явления, освен ако природата не се разглежда като употребления в даден ред и последователност, а не като някои от формите си, които са просто зрителни обекти. Защото употребленията произтичат от самия живот, а техният ред и последователност произлизат от любовта и мъдростта; докато формите са само вместилища на употребленията. Следователно, ако разглеждаме само формите, в природата няма да зърнем нищо от живота, нито пък от любовта и мъдростта, а оттам и от Бог.

 

 

Божествената Любов и Божествената Мъдрост трябва задължително да имат битие [esse] и съществуване [existere], създадени от себе си в другите[KN1]

 

47. Същината на любовта не е да обичаш себе си, а да обичаш другите и да се свържеш с тях чрез любовта. И още, същината на любовта е да бъдеш обичан от другите, защото така се осъществява свързването. Същината на всяка любов се състои в свързването; всъщност това е животът ѝ, който се нарича удоволствие, веселие, възторг, наслада, блаженство, щастие и благоденствие. Любовта е, когато твоето принадлежи на другия; когато чувстваш радостта на другия като своя собствена. Но да чувстваш своята собствена радост в другия, но не и радостта на другия в себе си, не е любов; защото първото означава да обичаш себе си, а второто – да обичаш ближния си. Тези два вида любов са диаметрално противоположни. Вярно е, че и двете свързват; и да обичаш себе си в другия не изглежда разединяващо; но всъщност е толкова успешно в разединението, че ако някой е обичал някого по този начин, впоследствие го намразва. Защото такова свързване бива постепенно отслабено от собствените си действия, а после любовта се превръща в омраза.

 

48. Нима този, който е способен да прозре същината на любовта, не вижда това? Защото какво значи да обичаш само себе си, вместо да обичаш някой извън теб, който също би могъл да те обича? Не е ли това разединение, а не свързване? В любовта свързването се изразява с взаимност; а при сам човек не може да има взаимност. Ако той мисли, че чувства някаква взаимност, тя идва от въображаемата взаимност с другите. От тук става ясно, че Божествената Любов трябва задължително да има същност и форма в другите, които би могла да обича и които биха могли да я обичат. Защото, след като има такава нужда при всяка любов, тя трябва да бъде най-пълна, тоест безкрайна, в Божествената Любов.

 

49. Що се отнася до Бог, за Него не е възможно да обича другите и да бъде обичан от тях, ако те съдържат някаква част от безкрайността, тоест някаква част от същината и живота на любовта или от Божественото. Защото ако имаше същества, които носят в себе си частица безкрайност, тоест частица от същината и живота на любовта, което ще рече частица от Божественото, то не другите биха обичали Бог, а Бог би обичал себе си; тъй като Безкрайността, тоест Божественото, е само едно и ако съществуваше в другите, същината му щеше да е в тях и то щеше да е самото самолюбие; а нито следа от самолюбието не може да живее в Бог, защото то е напълно противоположно на Божествената същина. Следователно, за да бъде възможна такава връзка, трябва да съществуват други създания, които не съдържат нищо Божествено.

По-долу ще покажем, че при създанията на Божественото това е възможно. Но за да бъде възможно, трябва да съществува безкрайна мъдрост, която да образува едно цяло с безкрайна любов; значи, трябва да съществува Божествената Любов към Божествената Мъдрост и Божествената Мъдрост към Божествената Любов (вж. т. 34-39).

 

50. От осъзнаването и проумяването на това тайнство зависят осъзнаването и проумяването на всичко съществуващо, тоест на Сътворението; и на всичко просъществуващо, тоест на съхраняваното от Бог; с други думи, за всички творения на Бог в сътворената вселена, за които ще стане въпрос на следващите страници.

 

51. Но, умолявам ви, не намесвайте в представите си времето и пространството, защото иначе няма да успеете да разберете онова, което ви предстои да прочетете; понеже Божественото не е във времето и пространството. Това ще изясним по-нататък, най-вече чрез разсъжденията за вечността, безкрайността и вездесъщието.

 

 

 

Всичко във Вселената е създадено от Божествената Любов и от Божествената Мъдрост на Богочовека

 

52. Вселената е толкова изпълнена с Божествена Любов и Божествена Мъдрост по отношение и на най-големите, и на най-малките, и на първите, и на последните неща, че може да се нарече образ на Божествената Любов и Божествената Мъдрост. Че е така, става ясно от съответствието на всичко във Вселената с всичко в човека. Такова съответствие съществува между всяко нещо, добило форма в сътворената вселена, и всяко нещо в човека и затова може да се каже, че човекът е един вид вселена. Съществува съответствие между чувствата му, а оттам и мислите му, с всичко в животинското царство; на волята му, а оттам и разума му, с всичко от растителното царство; и на първичния/най-външния[KN2]  му живот с всичко от минералното царство. Това съответствие не е очевидно за никого във физическия свят, но е ясно за всички, които му обърнат внимание в духовния свят. В онзи свят съществуват всички неща, които приемат форма в трите царства на природния свят, и те съответстват на чувства и мисли – на чувства от волята и на мисли от разума, – както и на първичните неща в живота; те произлизат от обитателите на онзи свят и създават образ като на сътворената вселена, с тази разлика, че е по-нисш.

От тук за ангелите става ясно, че сътворената вселена е по образа Богочовешки и че именно Неговата любов и мъдрост са изобразени във Вселената. Сътворената вселена не е Богочовекът, а е от Него; защото нищо в сътворената вселена не е само по себе си субстанция и форма, или животът, или любовта и мъдростта, нито човекът е човек сам по себе си, а всичко е от Бог, който сам по Себе Си е човекът, мъдростта и любовта, формата и субстанцията. Онова, което притежава битие само по себе си, е несътворено и безгранично; но останалото, което произлиза от това битие, е сътворено и ограничено и тъй представя образ на Него, от когото е взело битието и формата си.

 

53. На всички сътворени и ограничени неща можем да припишем[KN3]  esse [битиеи existere [съществуване], а също и субстанция и форма, живот и дори любов и мъдрост; но всички те също са сътворени и ограничени. Това е вярно за сътворените и ограничените неща не защото те притежават нещо Божествено, а защото са в Божественото и Божественото е в тях. Защото всичко, което е сътворено, е само по себе си неодушевено и мъртво, но става живо и одушевено поради това, че Божественото е в него и то е в Божественото.

 

54. Божественото не е под различна форма във всеки отделен субект, но всеки сътворен субект е различен от другите; защото не биха могли да съществуват две напълно еднакви неща, от което следва, че всяко нещо е различно вместилище. Поради тази причина външните проявления на Божественото са разнолики. По-нататък ще обсъдим присъствието му в противоположностите.

 

 

 

Всички неща в сътворената вселена са приемници на Божествената Любов и Божествената Мъдрост на Богочовека

 

55. Добре известно е, че абсолютно всичко във Вселената е създадено от Бог; затова в Словото Вселената, с всичко, що ѝ прилежи, е наречена „делото на ръцете Ми“[KN4] . Някои твърдят, че светът, заедно с всичко, което включва, се е появил от нищото, и оттам извеждат идеята за абсолютната празнота. Обаче от абсолютната празнота не би могло да се създаде нищо. Това е доказана истина. Следователно Вселената, която е по образ Божий и е изпълнена с Божие присъствие, може да се създаде единствено в Бог от Бог; защото Бог е самото esse, а всичко, което е, произлиза от esse. Да създадеш онова, което е, от нищото, което не е, е пълно противоречие. И все пак онова, което е създадено в Бог от Бог, не е Негово продължение; защото Бог е esse в най-истинската му същност, а в сътворените неща такова esse няма. Ако го имаше, то щеше да е продължение на Бог, а продължението на Бог е Бог.

Според ангелската представа онова, което е сътворено от Бог в Бог, прилича на онова в човека, което е било извлечено от живота му, но от което сме премахнали живота; онова, чието естество е в съответствие с живота на човека, въпреки че не съвпада с него.[KN5]  Ангелите потвърждават това с множество примери от техния Рай, казвайки, че са в Бог и че Бог е в тях, но че все пак в своето esse нямат нищо от Бог, което да е самият Той. Редица от тези примери ще бъдат представени по-нататък; нека това да служи като встъпление.

 

56. Поради този произход всяко сътворено нещо в същността си е създадено да приема от Бог – не като Негово продължение, а чрез съприкосновение. Не от първото, а от второто произлиза способността му за свързване. Защото бидейки създадено в Бог от Бог, то подлежи на свързване; и представлява подобие, което чрез такова свързване се превръща в Божие отражение в огледало.

 

57. От тук следва, че ангелите са ангели не сами от себе си, а поради свързването си с Богочовека; и това свързване се осъществява според приемането на Божественото Добро и на Божествената Истина, които са Бог и които привидно възникват от Него, въпреки че всъщност са в Него. Това приемане се осъществява според спазването им на законите на порядъка, които са Божествени истини[KN6] ; в упражняването на свободата на мисълта и волята в съответствие с разума, които притежават от Господа, сякаш са техни собствени. По този начин те получават Божественото Добро и Божествената Истина като че ли от самите себе си, и така се създава взаимност на любовта; защото, както бе споменато, любовта не е възможна, освен ако не е взаимна. Същото важи и за хората на земята. От казаното става ясно, че всички неща в сътворената вселена са приемници на Божествената Любов и на Божествената Мъдрост на Богочовека.

 

58. Все още не можем да обясним как всички останали неща във Вселената, които не са ангели и хора, тоест по-нисшите от човека същества в животинското царство и по-нисшите от тях в растителното царство, и още по-нисшите в минералното царство, също са приемници на Божествената Любов и на Божествената Мъдрост на Богочовека; защото първо трябва да разкажем подробно за нивата на живота и за нивата на приемниците на живота. Свързването с тези творения се случва в зависимост от техните употребления; защото нито едно добро употребление не произхожда по друг начин, освен чрез подобно свързване с Бог, макар и различно в зависимост от нивото[KN7] .

При снижаването си това свързване се променя така, че в него не остава нищо от свободата или от разума, а следователно и нищо, наподобяващо живота; и все пак тези творения си остават приемници.[KN8]  Понеже са приемници, те са и реактиви[KN9] ; и тъй като са реактиви, са и вместилища. А свързването с недобри употребления ще обсъдим, след като изясним произхода на злото.

 

59. От споменатото става ясно, че Божественото присъства във всяко нещо в сътворената вселена и следователно че сътворената вселена е дело на ръцете Господни, както е речено в Словото; тоест дело на Божествената Любов и на Божествената Мъдрост, защото, когато се говори за ръцете Господни, се имат предвид именно те. Но въпреки че Божественото присъства във всяко нещо в сътворената вселена, в тяхното esse не присъства нищо от самото Божествено; защото сътворената вселена не е Бог, а е от Бог; и след като е от Бог, в нея има Негов огледален образ, като отражението на човек, което се явява в огледалото, но реално там не присъства никаква част от човека.

 

60. Чувал съм неколцина в духовния свят да говорят, че са съгласни да признаят, че Божественото е във всяко нещо във Вселената, защото съзират там чудните дела на Бог, а те, колкото по-добре се изучат, толкова по-чудни ще ни се сторят. Въпреки това, когато им бе казано, че Божественото наистина е във всяко нещо във Вселената, те бяха недоволни; което е доказателство, че дори и да го твърдят, не го вярват. Затова им бе зададен въпросът дали това не може да бъде установено от невероятната мощ, заложена във всяко семе, от което в определен ред пониква растение и дори следващи семена; а също и защото всяко семе съдържа идеята за безграничното и вечното; тъй като семената проявяват стремеж да се размножават и да се плодят без граници и завинаги. Нима това не е очевидно във всички други живи същества, дори и в най-малките?

В тях[KN10]  има сетивни органи, а също и мозък, сърце, дробове и други органи; с артерии, вени, тъкани, мускули и действията, които произтичат от тях; както и ненадминатите чудеса на животинската природа, за които са изписани цели томове. Всички тези чудни неща са от Бог; но формите, с които са облечени, са от земните материи, от които произлизат растенията, а на свой ред и човеците. Затова за човека е речено:

 

И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа.“ („Битие“, 2:7)

 

От което става ясно, че Божественото не принадлежи на човека, а се свързва с него.

 

Всички сътворени неща имат прилика с образа човешки

 

61. Това може да бъде наблюдавано при всяко творение от животинското царство, всяко творение от растителното царство и всяко творение от минералното царство.

Връзката на човека с всички творения от животинското царство е очевидна от следното. Животните от всеки вид имат крайници, с които се движат, органи, с които усещат, и вътрешности, чрез които това се осъществява; същото е и при човека. Също така имат желания и чувства, подобни на естествените човешки желания и чувства; и имат вродени знания, отговарящи на чувствата им, някои от които приличат на духовното, както малко или повече можем да забележим при зверовете на земята, при птиците във въздуха, при пчелите, копринените буби, мравките и т.н. От това излиза, че само естествените човеци смятат[KN11] , че живите същества от това царство са като тях, освен по отношение на речта.

 

Връзката на човека с всички творения от растителното царство е очевидна от следното: те се раждат от семена, след което преминават стъпка по стъпка периодите на растежа си; имат нещо подобно на брак, последван от размножаване; тяхната растителна душа е употребление, а те са нейни форми; а има и много други подробности, по които си приличат с човека. Те са били описани от различни автори.

 

Връзката на човека с всички творения от минералното царство се наблюдава само в стремежа да се произведат форми, които да изразяват такава връзка (които форми, както бе споменато, са всички творения от растителното царство), и от стремежа чрез тях да се осъществят употребления. Защото, когато едно семе за първи път попадне в лоното на земята, тя го обгрижва и му осигурява прехрана от всеки свой източник, за да може то да порасне и да се представи във форма по образа на човека. Това, че съществува такъв стремеж и в неговите масивни части[KN12] , се вижда от коралите на морското дъно и от цветята в мините, които произлизат от минерали, както и от метали. Този стремеж към растеж и тъй към осъществяване на употребления е най-външното проявление на Божественото в сътворените неща.

 

62. Както земните минерали се стремят към растеж, така и растенията се стремят към животинскототова обяснява защо различни видове насекоми съответстват на ароматите, носещи се от растенията. То не произлиза от топлината на слънцето в този свят, а от живота, действащ чрез тази топлина, в зависимост от състоянието на неговите приемници (както ще видите по-нататък).

 

63. Връзката между всичко в сътворената вселена и човека може да се установи от прежните твърдения, но би могла да се види само косвено; докато в духовния свят се вижда ясно. И онзи свят се населява от всякакви творения от трите царства, а в центъра на всички тях живее ангелът; той ги вижда наоколо и знае, че те са негови изображения; наистина, когато отвори вратата към най-дълбоките си знания, той разпознава себе си в тях и вижда своя образ, съвсем като в огледало.

 

64. От тези и от множество други допълващи факти, в които нямаме време да навлизаме сега, може да се установи, че Бог е човек; и че сътворената вселена е по Негов образ и подобие; защото всички неща имат обща прилика с Него, както имат и специфична прилика с човека.

 

 

 

Употребленията на всички творения постепенно се въздигат – от крайните неща до човека, а през човека до Бог, Създателя, от когото произлизат

 

65. Крайните неща, както бе казано по-горе, са всички творения от минералното царство, а именно различни видове материали от каменно, солномаслено или метално естество, покрити с почва, съставена от растителни и животински материи, стрити до съвсем дребен прашец. В тях са скрити началото и краят на всички употребления, идващи от живота. Краят на всички употребления е стремежът да произвеждаш употребления, а началото е силата на действие от този стремеж[KN13] . Те се отнасят за минералното царство. Средните неща са всички творения от растителното царство, например тревите, билките, растенията, храстите и дърветата. Употребленията им служат на всички творения от животинското царство, съвършени или несъвършени. Те им вливат живот, радват ги и ги изхранват: вливат живот в техните чувства, радват животинските сетива с вкусове, ухания и красота, и пълнят стомасите им със своите растителни вещества.

 

Стремежът към това отново произтича от живота. Първите неща са всички творения от животинското царство. Най-нисшите от тях са червеите и насекомите, в средата са птиците и зверовете, а най-висшите са човеците; защото във всяко царство има най-нисши, средни и най-висши творения, като най-нисшите служат в полза на средните, а средните служат в полза на най-висшите. Затова употребленията на всички творения се въздигат от най-крайните неща до човека, чийто ред е първи.

 

66. И в природния, и в духовния свят има по три нива на възход. Всички животни са приемници на живота. По-съвършените са приемници на живота и на трите нива в природния свят, по-малко съвършените – на две от нивата, несъвършените – на едно. Но само човекът е приемник на трите нива и в природния, и в духовния свят. Точно поради тази причина той може да се издигне над природата, докато животното не може. Човекът притежава способността да мисли аналитично и рационално за светските и моралните неща в природата, а също така и за духовните и небесните неща отвъд природата; наистина, той може дотолкова да се издигне в мъдростта си, че дори да съзре Бог. Но шестте нива, чрез които в определен ред се въздигат употребленията на всички творения чак до самия Бог, ще бъдат засегнати на определеното за тях място. От настоящото обобщение може да се заключи, че съществува възход на всички творения до първото от тях, което само по себе си е животът, и че употребленията на всички творения са самите приемници на живота; откъдето идват формите на употребленията.

 

67. Накратко ще обясним и как се въздига човекът от най-ниското до най-високото ниво. Той се ражда в най-ниското ниво на природния свят; после, чрез знанието, бива издигнат до второто ниво; и усъвършенствайки разума си чрез нови знания, бива издигнат до третото ниво, където става рационален. Трите нива на възход в духовния свят са над трите природни нива и не се появяват, докато човек не се освободи от земното си тяло. Когато това се случи, за него се отваря първото духовно ниво, след това второто и накрая третото; но само за онези, които стават ангели на третия рай – тези, които виждат Бог. Те стават и ангели на втория рай, както и на последния, и у тях могат да бъдат отворени второто ниво и последното ниво.

 

Всяко духовно ниво в човека се отваря в зависимост от това колко приема той от Божествената Любов и Божествената Мъдрост. Онези, които приемат малко, попадат в първото, най-ниското духовно ниво, онези, които приемат повече – във второто, средното духовно ниво, а онези, които приемат много – в третото, най-високото. Ала онези, които не приемат нищо, остават в природните нива и не извличат нищо друго от духовните нива освен умението да мислят, а оттам и да говорят, както и да желаят, а оттам и да действат, но без разсъдък.

 

68.               От издигането на човешката същност, която принадлежи на разума, трябва да се знае и това. Има реакция във всичко, създадено от Бог. В самият живот има действие; действието на живота причинява реакцията. И понеже реакцията се проявява, когато има въздействие върху което и да е от сътворените неща, изглежда сякаш тя принадлежи на сътвореното. Затова, когато става въпрос за човека изглежда все едно реакцията е негова, защото той чувства, че животът е негов, когато всъщност той е просто приемник на живота. Заради това човекът, поради причини,

свързани с неговото наследствено зло, реагира против Бог. Но когато човекът вярва, че целият му живот е от Бог, и че всички добрини в живота са от действията на Бог, а всички злини в живота – от реакциите на човека, тогава реакциите му идват от действията [на Бог], и човекът действа заедно с Бог, като че ли действа сам от себе си. Равновесието на всички неща се състои в действие и съответна реакция, а всичко трябва да бъде в равновесие. Споменах тези неща, за да не си помисли човекът, че той се издига към Бог сам от себе си, а не от Господа.

 

 

Божественото изпълва всички пространства във Вселената, с изключение на пространството

 

69.               Има две принадлежащи на природата неща – пространство и време. От тях човекът в природния свят изгражда идеите за своите мисли, а оттам и за своя разум. Ако той остане да обитава тези идеи и не издигне ума си над тях, той не е достатъчно мъдър, за да съумее да осъзнае духовните и Божествени неща, защото тях той включва в идеи, идващи от пространството и времето; и като прави това светлината на разума му си остава просто природна. Да се разсъждава за духовните и Божествените неща от този lumen е като в гъстия мрак на нощта да мислиш за нещата, видими само на дневна светлина. От тук идва и боготворенето на природата. Но този, който знае как да издигне ума си над идеите на мисълта, идваща от пространството и времето, преминава от гъстия мрак в светлината, и получава проникновение за духовните и Божествените неща, и най-накрая съзира нещата, които са във и от духовното и Божественото; и след това, чрез тази светлина той разсейва гъстия мрак на природния lumen, и прокужда заблудите му отвсякъде. Всеки човек, притежаващ разум е способен да надскочи с мисълта си тези природни свойства, и всъщност той го прави; и така той вижда и се уверява, че Божественото, понеже е вездесъщо, не е в пространството. Също така той е способен да види и да се увери в нещата, споменати по-горе. Но ако отрича вездесъщието на Божественото и приписва всички неща на природата, то тогава той няма желание да се издигне, въпреки че притежава тази възможност.

 

70.               Всички, които умират и се превръщат в ангели отхвърлят гореспоменатите свойства на природата, т.нар. пространство и време; защото тогава те навлизат в духовната светлина, в която предметите на мисълта са истини, и предметите на зрението са като тези в природния свят, но отговарят на мислите си. Предметите на техните мисли, които, както бе казано, са истини, не извличат абсолютно нищо от пространството и времето; и въпреки че предметите на тяхното зрение изглеждат сякаш са в пространството и във времето, мислите на ангелите не произхождат от пространството и времето.

 

Причината за това е, че тамошните пространства и времена не са точно определени, както в природния свят, а се променят, в зависимост от състоянието на живота си. Следователно, в идеите за своите мисли вместо пространство и време има житейски състояния, състоянията на любовта служат вместо пространства, и състоянията на мъдростта служат вместо времена. Следователно, духовната мисъл, а от там и духовната реч толкова се различават от природната мисъл, а от там и от природната реч, че нямат нищо общо, освен цялостната същност на нещата, които всички са духовни. Другаде ще се спомене повече за това различие. Сега, поради това, че мислите на ангелите  извличат всичко от житейските състояния и  нищо от пространството и времето, когато се казва, че Божественото изпълва пространствата, ангелите са неспособни да го проумеят, защото не знаят какво представляват пространствата; но когато, изключвайки каквато и да е идея за пространство, се казва, че Божественото изпълва всичи неща, на тях им е напълно ясно за какво става въпрос.

 

71.               Нека следното послужи като илюстрация, за да се изясни, че природният човек мисли за духовните и Божествените неща във връзка с пространството, и за духовния човек като за нещо извън пространството. Природният човек мисли чрез идеи, които е придобил посредством предметите на зрението, които всички имат фигураопределена от дължина, широчина, височина и форма, в зависимост от това дали са ъгловати или кръгли. Тези [схващания] са ясно изразени в идеите за неговите мисли, отнасящи се към видимите неща на земята; а също и в идеите за мислите му, които засягат невидимите неща, като цивилните (?) и моралните дела.

 

Той не осъзнава това; но, така или иначе, тези неща са там, като продължения. При духовния човек е различно, особено при ангела от Рая, чиито мисли нямат нищо общо с фигурите и формите, които взимат каквото и да е от духовната дължина, широчина и височина, а само с с фигурите и формите, получени от състоянието на едно нещо в резултат от състоянието на неговия живот. Следователно, вместо да мисли за дължината на пространството, той мисли за добротата на едно нещо, която идва от добротата на живота; вместо да мисли за широчината на пространството, той мисли за истинността на едно нещо, идваща от истинността на живота; и вместо да мисли за височината, той мисли за нивата на доброта и истинност. Той мисли по този начин, заради съответствието, което съществува между духовните и природните неща. Поради това съответствие в Словото „височината“ изразява добротата на едно нещо, „широчината“ - истинността на едно неща, а „височината“ - нивата на доброта и истинност.

 

От това става очевидно, че когато един ангел от Рая мисли за Божественото Вездесъщие, той не може да разсъждава по друг начин, освен, че Божественото изпълва всички неща, с изключение на пространството. А това, което ангелът счита за истина, поради това, че светлината осветява разума му, е Божествената Мъдрост.

 

72.               Това е основата на мислите, отнасящи се до Бог; защото без нея, какво би могло да бъде казано за сътворението на Вселената от Богочовека, за неговото провидение, всемогъщество, вездесъщие и всезнание, дори и да се разбере нещо, то не може да се задържи в ума; след като, въпреки че природният човек притежава тези знания, потъва обратно в любовта на живота си, която е любовта на волята му; а тази любов прахосва тези истини и заравя мислите му в пространството, където пребивава неговият lumenкойто той нарича рационален, не знаейки, че като отрича тези неща, той е ирационален. Че това е така може да бъде потвърдено от идеята, поддържаща тази истина, че Бог е човек. Умолявам ви, прочетете внимателно това, което бе казано по-горе (т. 11-13и това, което следва да бъде казано, и разумът ви ще го приеме. Но когато оставите мислите си да паднат долу при природният lumen, произхождащ от пространството, няма ли тези неща да ви се виждат като парадокси? И ако го оставите да пропадне надълбоко, няма ли да ги отречете? Ето защо е казано, че Божественото, а не Богочовекът изпълва всички места във Вселената. Защото, ако беше казано това, природният lumen нямаше да го одобри. Но одобрява твърдението, че Божественото изпълва цялото пространство, защото това е твърдение, присъщо на на богословитече Бог е вездесъщ и чува, и знае всичко. (По този въпрос, повече може да се прочете по-горе, т. 7-10).

 

 

Божественото е във всички времена, с изключение на времето

 

73.               Божественото, освен, че с изключението на пространството е във всички пространства, също така и с изключение на времето е във всички времена. Защото нищо, свойствено на природата не може да произхожда от Божественото, а пространството и времето са свойствени на природата. В природата и пространството, и времето са изчислими. Времето се изчислява чрез дни, седмици, месеци, години и векове; дните се изчисляват чрез часове; седмиците и месеците чрез дни; годините чрез четирите сезона; и вековете чрез години. Природата извлича тези изчисления от революцията и ежегодното движение на слънцето на света. Но в духовния свят е различно. Напредването на живота в този свят изглежда по същия начин във времето, защото неговите жители живеят един с друг, както живеят и човеците на света един с друг; а това не би било възможно без появата на времето. Но тамошното време не е разделено на периоди, какъвто е случаят в света, защото тяхното слънце винаги е в източната страна и никога не се мести; защото тяхното слънце е именно Божествената Любов на Господ. Затова нямат и дни, седмици, месеци, години, векове, а вместо тях имат житейски състояния, чрез които се прави разлика, която обаче не може да бъде наречена разлика в периодите, а само разлика в състоянията. Следователно, ангелите не знаят какво представлява времето и когато то се спомене, те си го представят като го заменят със сътояния; а когато състоянията определят времето, времето е просто външен изглед. Защото радостта на състоянията кара времето да изглежда кратко, а безрадостността им кара времето да изглежда дълго; от където става очевидно, че времето в духовния свят не е нищо повече от качество на състоянията. Поради това в Словото „часовете“, „дните“, „седмиците“, „месеците“ и „годините“ изразяват състоянията и напредъка на състоянието групово и съвкупно; и когато времената са въведени от Църквата, под „сутрин“ се има предвид първо състояние, под „обед“ пълно състояние, под „вечер“ залезно състояние и под „нощ“ крайно състояние. Четирите годишни сезона „пролет“, „лято“, „есен“ и „зима“ имат подобно значение.

 

74.               От гореспоменатото може да се заключи, че времето образува едно цяло с мисълта, произхождаща от чувството; защото от нея идва качеството на човешкото състояние. И в духовния свят с напредването на времето прогресиращите разстояния съвпадат чрез пространството; както може да се види от много неща. Например, в духовния свят порядките се съкращават в зависимост от копнежите, идващи от мисълта, произхождаща от чувството. От тук идва и израза „времеви пространства“. Още повече, че в случаите, в които мисълта не се присъединява към определеното за нея чувство в човека, както, например, в съня, не се усеща как минава времето.

 

75.               След като времената, които са свойствени на природата в нейния свят са чисти състояния в духовния свят, които изглеждат напредващи, защото ангелите и духовете са ограничени, може да се види, че в Бог те не са напредващи, защото Той е безграничен и безграничните неща в Него са едно цяло (както бе показано по-горе, т.17-22). От тук следва, че Божественото в цялото време е отделено от времето.

 

76.               Този, който няма други знания, свързани с Бог, освен тези за времето, и е неспособен да мисли за Него по какъвто и да е начин, следователно е напълно неспособен да си представи вечността като нещо друго освен вечност на времето; а в такъв случай, мислейки за Бог от гледна точка на вечността, той несъмнено би се поразил; защото разсъждава за начало, а началото е пряко свързано с времето. Неговото изумление би се дължало на идеята, че Бог се е появил сам от себе си, от която той веднага би направил прибързаното заключение, че природата произхожда сама от себе си; а от тази идея той би могъл да бъде отърван само чрез духовна или ангелска идея за вечността, която да е идея, не включваща времето; а когато времето е отстранено, вечното и Божественото са едно и също, и Божественото е Божествено само по себе си, а не от себе си.

 

Ангелите твърдят, че въпреки че могат да си представят Бог да е от вечността, по никакъв начин не могат да си представят природата да е от вечността, още по-малко природата да е сама от себе си и в никакъв случай природата да е сама по себе си. Защото това, което е само по себе си е самото esse, от което произлизат всички неща; esse само по себе си е самият живот, който е Божествената Любов на Божествената Мъдрост и Божествената Мъдрост на Божествената Любов. За ангелите това е вечността, една вечност, която е толкова отделена от времето, колкото отделено е несътвореното от сътвореното, или безграничното от ограниченото, между които всъщност няма никакво отношение.

 

 

Божественото е еднакво и в най-великите, и в най-незначителни неща

 

77.               От двата предходни абзаца следва, че Божественото е във всяко пространство, с изключение на пространството и е във всяко време, с изключение на времето. Още повече, че има големи и велики пространство, както и малки и незначителни; и след като пространствата и времената, както бе гореспоменато, образуват едно цяло, то е същото и с времената. В тях Божественото е същото, защото Божественото не е видоизменящо се и променливо, като всичко, свойствено на природата, а е винаги един вид и е постоянно, едно и също навсякъде и винаги.

 

78.               Изглежда сякаш Божественото не е същото в един човек, каквото е в друг; например, в мъдрия не е същото като в простия, и в стареца не е същото като в детето. Но това е заблуда, породена от външните изгледи; човекът е различен, но не и Божественото в него. Човекът е приемник, а това, което се видоизменя е приемникът или вместителят. Мъдрият човек е по-адекватен и по-цялостен приемник на Божествената Любов и Божествената Мъдрост от простия; и същото важи за старият човек, който също е мъдър, относно малкото дете или момчето; но въпреки това Божественото е същото в единия, каквото е и в другия. Подобна заблуда, породена от външния изглед е и че Божественото не е същото в ангелите в Рая, каквото е в човеците на земята, защото ангелите в Рая притежават неизразима мъдрост, а хората не; но привидната разлика не е в Господа, а в субектите, и зависи от това колко качествено приемат Божественото.

 

79.               Това, че Божественото е еднакво и в най-великите, и в най-незначителните неща, може да бъде показано с помощта на Рая и на един тамошен ангел. Божественото е целият Рай и е същото в един ангел; следователно, целият Рай може да изглежда като един ангел. Същото е и с Църквата, и с вярващия човек. Най-великата форма, която приема Божественото е целият Рай заедно с цялата Църква; а най-незначителната е ангел от Рая и вярващ човек. Случвало ми се е цяло Райско общество да ми се яви като един ангелочовек; и е казано, че може да се яви и като човек, голям, колкото великан, или като човек малък, колкото новородено; и това е така, защото Божественото е еднакво и в най-великите, и в най-незначителните неща.

 

80.               Божественото е едно и също и в най-великите, и най-незначителните неодушевени сътворени неща; всъщност то се намира в тяхната полза. Те не са одушевени, поради простата причина, че не са форми на живот, а са форми на ползите; а формата се променя в зависимост от качеството на ползата. Но повече за това какво е  Божественото в тези неща ще бъде обяснено в следващи абзаци, в които ще бъде засегнато сътворението.

 

81.               Ако премахнете пространството и отречете съществуването на вакуум, и ако след това определите Божествената Любов и Божествената Мъдрост за самата същност, с премахнато пространство и отречен вакуум. Ако после разсъждавате според пространството; ще откриете, че Божественото е еднакво и в най-великите, и в най-незначителните неща в пространството; защото в същността, отделена от пространството, няма нито велики, нито незначителни неща, а всичко е едно и също.

 

82.               Сега трябва да спомена нещо за вакуума. Веднъж чух ангелите да разговарят с Нютон за вакуума и да казват, че не биха могли да толерират идеята, че вакуумът не е нищо, поради причината, че в техния свят, който е духовен и който е в предела или отвъд пространствата и времената на природния свят, те всички чувстват, мислят, влияят се, обичат, желаят, дишат, да, наистина, говорят и действат, което би било напълно невъзможно във вакуум, който не е нищо, тъй като нищото си е нищо, а няма какво да бъде утвърдено в нищото. Нютон отговори, че вече знае, че Божественото, което е самата същност, изпълва всички неща и че за него идеята, че вакуумът не е нищо е ужасна, защото тази идея е разрушителна; и че той съветва тези, с които обсъжда вакуума да се пазят от идеята за нищото, сравнявайки я с безсъзнание, защото в нищото не е възможна каквато и да е истинска активност на ума.

 

 






0 user(s) are reading this topic

0 members, 0 guests, 0 anonymous users